О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 766
София 14.11.2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти септември, две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател : МАРИО ПЪРВАНОВ
Членове : ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
изслуша докладваното от съдията Марио Първанов гр. дело № 1522/2019 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „ЛИДЛ БЪЛГАРИЯ ЕООД Енд Ко“ КД, с адрес на управление обл. София, общ. Елин Пелин, [населено място] поле, подадена чрез адв. З. Н., против въззивно решение № 358/19.11.2018 г. по гр.д. № 382/2018 г. на Софийския окръжен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение и касаторът е осъден да заплати на Ю. Н. М. сумата 9 410 лв., представляваща обезщетение по чл. 200, ал. 1 КТ за неимуществени вреди, настъпили в резултат на трудова злополука, ведно със законната лихва, сумата от 475,76 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди от трудовата злополука, изразяващи се в разликата между трудовото възнаграждение, което ищцата би получила като трудоспособна и обезщетението за временна неработоспособност за периода 25.06.2017 г. и 10.01.2017 г., ведно със законната лихва, както и сумата от 69,20 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в заплатени медицински разходи, ведно със законната лихва.
Постъпил е писмен отговор на касационната жалба, подаден от ответната страна Ю. Н. М., чрез адв. В. К.. Поддържа се, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване, а по същество жалбата е неоснователна. Заявена е претенция за присъждане на разноски.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІII г. о. констатира следното:
Въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение относно обезщетението за имуществените вреди, е постановено по иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ и с цена 1661.00 лв. към момента на предявяването му.
Оттук следва, че ВКС е сезиран с касационна жалба срещу решение на въззивен съд по иск с цена до 5 000 лв. Според разпоредбата на чл. 280, ал. 3 ГПК производството по такива спорове е двуинстанционно. В тази част касационната жалба на „ЛИДЛ БЪЛГАРИЯ ЕООД Енд Ко“ КД следва да се остави без разглеждане.
Касационната жалба е процесуално допустима в частта, в която се обжалва решението на въззивния съд по иска за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 358/19.11.2018 г. по гр.д. № 382/2018 г. на Софийски окръжен съд в частта, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд по иска за неимуществени вреди.
Обжалваното въззивно решение е постановено по предявен от Ю. Н. М. против „ЛИДЛ БЪЛГАРИЯ ЕООД Енд Ко“ КД осъдителен иск с правно основание чл. 200 КТ за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, настъпили вследствие на претърпяна от ищцата трудова злополука. С първоинстанционното решение искът е уважен за сумата от 9 410 лв. и е отхвърлен до пълния предявен размер от 10 000 лв. Подадена е въззивна жалба от ответника против решението в частта, с която се уважава искът. Софийският окръжен съд е приел, че първоинстанциноното решение е правилно и макар че е препратил към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл. 272 ГПК, е извършил собствена, обоснована преценка на събраните доказателства във връзка с твърденията и доводите на страните, както и изложените във въззивната жалба оплаквания. Според въззивния съд по делото е доказана по несъмнен начин настъпилата трудова злополука, както и размерът на претърпените вследствие настъпването ? неимуществени вреди. Направените от ответника възражения по чл. 201, ал. 2 КТ въззивният съд е счел за неоснователни, като е изложил подробни мотиви в тази насока.
При тези съображения Софийският окръжен съд е потвърдил първоинстационното решение изцяло.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – т. 1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото.
В приложеното от жалбоподателя изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, той се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, както и чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Счита, че въззивният съд е разрешил следните процесуалноправни и материалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС: „Дължи ли произнасяне по всички възражениия, въведени от страните въззивният съд със своя краен съдебен акт?“; „Включва ли се в понятието груба небрежност, по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ, субективната преценка на пострадалия по отношение на неблагоприятните последици от действията му?“
Първият повдигнат от касатора въпрос е обусловил крайното решение, но не е решен в противоречие със сочената практика на ВКС, а в съответствие с нея. Видно от самото решение, въззивният съд е изложил мотиви по всички възражения на страните, включително по заявените от касатора (стр. 6 – 8 от въззивното решение). Следователно не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос.
Вторият въпрос не е обусловил правните изводи на съда по делото, доколкото въззивният съд се е придържал към константната практика на ВКС, че небрежността в гражданското право представлява модел на поведение, свързан с неполагането на дължимата грижа, като грубата небрежност се различава от обикновената по своята степен (стр. 6 от въззивното решение). Приел е, че преценката каква е дължимата грижа се извършва с оглед конкретните обстоятелства. Изводите на съда в този смисъл са в съответствие с константата практика на ВКС (например решение № 291 от 11.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 951/2011 г., IV г. о., ГК и решение № 348 от 11.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 387/2010 г., IV г. о., ГК, решение № 125 от 4.05.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4417/2015 г., IV г. о., ГК)
Поставеният въпрос може да бъде разглеждан единствено като касационно основание, доколкото касае преценката на съда дали с оглед установената по делото фактическа обстановка може да се направи извод, че работникът или служителят е действал при груба небрежност, неполагайки дължимата грижа, с което е допринесъл за настъпване на трудовата злополука. Тази преценка е винаги конкретна, като изисква анализ на ангажираните доказателства, поради което така поставеният въпрос се явява фактически и съгласно т. 1 от цитираното по-горе ТР № 1/2009 по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, по него не следва да се допуска касационно обжалване, доколкото е от значение единствено за обосноваността на решението – касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, което обаче не може да бъде предмет на разглеждане в производството по чл. 288 ГПК. В това производство ВКС изследва само наличие на общите основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, кореспондиращи на касационните основания по чл. 281 ГПК, които от своя страна са винаги конкретни пороци на въззивното решение и са предмет на разглеждане след допускането му до касация.
Твърди се и наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите „Дали при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от трудовата злополука е от значение това коя от визираните в чл. 200, ал. 1 КТ хипотези е осъществена, т.е. дали от злополуката е настъпила временна неработоспособност или трайно намалена работоспособност 50 и над 50 на сто или смърт на работника или служителя?“ и „Следва ли, когато по делото е установена липса на нарушение от страна на работодателя (вина), което да е допринесло за злополуката, съдът да вземе това предвид при определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди от трудовата злополука?“
Относно критериите за определяне на размера на дължимото обезщетение е налице многобройна съдебна практика, също съобразена от въззивния съд. Постановеният от него акт е съобразно принципната постановка от ППВС № 4/1968 г., че справедливостта като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Преценката за съответните обективни характеристики (характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет), винаги е конкретна, в зависимост от установените факти и се прави въз основа на всички ангажирани по делото доказателства. В този смисъл също и решение № 414 от 21.11.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1543/2011 г., IV г. о., ГК и решение № 121 от 15.11.2017 г. на ВКС по гр. д. № 5321/2016 г., III г. о., ГК. Предлаганите от касатора критерии за определяне размера на обезщетението нямат отношение към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател, поради което възприемането им би влязло в противоречие с постановките, застъпени в цитираната практика на върховния съд, които настоящият състав споделя. Следователно не може да се сподели твърдението на касатора, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото липсва нужда от осъвременяване или промяна на съществуващата съдебна практика, или от тълкуване на неясна или противоречива правна норма (т. 4 от ТР № 1/2010 г. по т.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС).
Липсва и основание да се приеме, че въззивното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Същото не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Ето защо не следва да се допуска касационно обжалване.
Съобразно изхода на спора на ответницата по касационната жалба трябва да се присъдят 1110 лв. деловодни разноски, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ подадената касационна жалба от „ЛИДЛ БЪЛГАРИЯ ЕООД Енд Ко“ КД, ЕИК[ЕИК], с адрес на управление: обл. София, общ. Елин Пелин, [населено място] поле, против решение № 358/19.11.2018 г. по гр.д. № 382/2018 г. на Софийския окръжен съд в частта, в която се обжалва решението по иска за присъждане на обезщетение на имуществени вреди, настъпили в резултат на трудова злополука.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по касационна жалба от „ЛИДЛ БЪЛГАРИЯ ЕООД Енд Ко“ КД, ЕИК[ЕИК], с адрес на управление: обл. София, общ. Елин Пелин, [населено място] поле, против решение № 358/19.11.2018 г. по гр.д. № 382/2018 г. на Софийския окръжен съд в частта, в която се обжалва решението по иска за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат на трудова злополука.
ОСЪЖДА „ЛИДЛ БЪЛГАРИЯ ЕООД Енд Ко“ КД, ЕИК[ЕИК], с адрес на управление: обл. София, общ. Елин Пелин, да заплати на Ю. Н. М. сумата от 1100 лв. /хиляда и сто лева/, направени разноски за адвокатско възнаграждение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.