О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 766
София, 18.10.2016 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на пети октомври две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 3661/2015г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. А. Д. от [населено място] срещу решение № 39 от 14.05.2015 г. по гр. д. № 61/2015г. на Бургаски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено постановеното от Бургаски окръжен съд решение № 381 от 10.12.2014г. по гр. д. № 597/2014 г. за отхвърляне на предявения от същото лице срещу [фирма], [населено място] иск по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от пътно-транспортно произшествие на 31.12.2012 г. за разликата над 42 500 лв. до пълния претендиран размер 60 000 лв.
В касационната жалба се поддържа, че в атакуваната му част въззивното решение е необосновано и е постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон. Изразено е несъгласие с извода на съда, че ищецът е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат доколкото е предприел пресичане на пътното платно на необозначено за това място. Според касатора, решаващият състав не е преценил всички значими за случая факти и приложимите правни норми, регулиращи задълженията на пешеходците и водачите и по-конкретно – не е отчел обстоятелството, че около мястото, на което е настъпило произшествието, не съществува пешеходна пътека; че в непосредствена близост до него се намира ж.п. прелез, урегулиран със знак А. /“Железопътен прелез без бариери“/, задължаващ водачите на МПС да спрат; не е извършил необходимата съпоставка между поведението на двамата участници в инцидента, в резултат на което е приложил неправилно нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, като е приел съпричиняване на вредите, без поведението на пострадалия да е пряка и непосредствена причина за това.
В касационната жалба е релевирано оплакване и във връзка с размера на определеното обезщетение за неимуществени вреди. Поддържа се, че същият е занижен и не съответства на действително претърпените болки и страдания от ищеца, тъй като не е взета предвид настъпилата у него след произшествието коренна промяна във физически и психически аспект, както и че изводът за периода на възстановяването му /около 4 месеца/ е необоснован и не кореспондира със събраните доказателства, а именно – със заключението на ТЕЛК № 2079 от 19.11.2013 г., от което е видно, че на пострадалия ищец му е призната 30% инвалидност за срок до 01.11.2015 г.
Въззивното решение е предмет на обжалване и в частта за разноските. Касаторът поддържа, че съдът неправилно е преценил заплатеното от него адвокатско възнаграждение като прекомерно, а освен това не му е присъдил разноски за първоинстанционното производство за допълнително уважената част от иска.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационния контрол се поддържа на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Като значими за делото са поставени въпросите: „1. Може ли съдът да основе своите изводи само на избрани от него доказателства и факти, без да обсъди другите и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни; 2. Задължен ли е въззивният съд да обсъди всички изложени от страните възражения, съответно да изложи мотиви, от които да е видно на какво основание съдът приема или не за основателни релевираните твърдения и възражения; 3. Следва ли въззивният съд, ако констатира, че първоинстанционният съд погрешно е възприел фактическата обстановка по делото /при направено оспорване в този смисъл/, да извърши нова преценка на твърдените, съответно установените факти по делото и да изложи своите констатации по тези факти, включително и като даде указания на страните с цел установяване на правилното фактическо положение; 4. Задължен ли е въззивният съд да изготви собствени мотиви в решението си и може ли да препрати изцяло към мотивите на първоинстанционния съд, особено когато те са непълни или противоречиви; 5. Длъжен ли е въззивният съд да изясни фактическата обстановка по делото и за факти, за които няма събрани доказателства от първата инстанция, следва ли да разпореди събирането им, като укаже на страните и доказателствената тежест; 6. За определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди; 7. Следва ли поведението на всеки един от участниците в движение по пътищата да се оценява според относимостта му към конкретното ПТП и конкретния механизъм на ПТП; 8. Задължен ли е съдът да формира изводи чрез описание на механизма на ПТП за да установи конкретния принос на пострадалия, без който не би се стигнало /наред с неправомерното поведение на делинквента/ до увреждането като неблагоприятен резултат или е достатъчно формалното позоваване на нарушената правна норма от страна на пострадалия; 9. Всяко нарушение на установените в ЗДвП и П. правила за движение по пътищата ли е основание да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото се за същия обезщетение“.
В подкрепа на твърдението за противоречие на обжалвания акт с практиката на ВКС и на съдилищата касаторът се позовава съответно на: решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2010 г. на ВКС, Първо г. о., решение № 324 от 22.04.2010 г. по гр. д. № 1413/2009 г. на ВКС, Четвърто г. о. и решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС, Четвърто г. о. (по първите два въпроса); решение № 157 от 08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на ВКС, Второ т. о. (по въпроси № 3, № 4 и № 5); ППВС № 17/63 г., ППВС № 4/68 г. и решение № 33 от 04.04.2012 г. по т. д. № 172/2011 г. на ВКС, Второ т. о. (по въпрос № 6); решение № 169 от 28.02.2012 г. по т. д. № 762/2010 г. на В., Второ т. о., решение № 2172 от 13.07.1979 г. по гр. д. № 1278/79 г. на ВС, Първо г. о., решение № 159 от 24.11.2010 г. по т. д. № 1117/2009 г. на ВКС, Второ т. о. и решение № 58 от 29.04.2011 г. по т. д. № 623/2010 г. на ВКС, Второ т. о.
Ответниците по касация – [фирма], [населено място] и Ч. П. Д. от [населено място] (конституиран и като трето лице-помагач на първия ответник) – не заявяват становище по касационната жалба.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е счел за безспорно установени предпоставките за ангажиране отговорността на ответния застраховател по предявения от М. А. Д. иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.), а именно: настъпило пътно-транспортно произшествие на 31.12.2012г,. причинено по вина на застрахования при ответното дружество водач Ч. Д., в резултат от което ищецът е получил телесни увреждания (счупване на лява темпорална кост, контузия на мозъка, счупване на черепната основа и диасхиза на срамните кости на таза), довели до изтърпяването на болки и страдания за определен период от време.
По единия от спорните пред въззивната инстанция въпроси – за размера на дължимото обезщетение, решаващият състав е споделил извода на първостепенния съд, че определената от него сума от 50 000 лв. е съобразена с установения в чл. 52 ЗЗД критерий за справедливост и е достатъчна, за да репарира причинените на ищеца неимуществени вреди. Този извод е направен на база приетото по делото заключение на медицинската експертиза и на извършеното от вещото лице Б. – клиничен психолог психологическо изследване на ищеца, като са съобразени характерът и тежестта на самите увреждания, интензитетът и продължителността на търпените болки и страдания и по-конкретно, че: след инцидента ищецът е постъпил за болнично лечение в ОИЛ; след стабилизиране на състоянието му е преведен в Н., където е лекуван медикаментозно и му е проведена рехабилитация; периодът на възстановяване след черепно-мозъчна травма, както и за възстановяване на таза е около 3-4 месеца, ако не настъпят усложнения, каквито в случая не са установени; получените травми са свързани със затруднено придвижване, неудобства при обслужването, дискомфорт, като не е изключено да има и остатъчни болки, характерни за мозъчните травми. Отчетено е и обстоятелството, установено от клиничния психолог, че ищецът изпитва емоционална потиснатост, тревожност, неспокойствие, чувство за непълноценност и социална изолация, което сочи на лека степен на изразена промяна на личността в травмен стил.
Решаващият въззивен състав е споделил извода на първата инстанция и по отношение съпричиняването на вредите от страна на ищеца. Наличието на такова е обосновано с допуснатото от пострадалия нарушение на чл. 113, ал. 1, т. 1 ЗДвП, изразяващо се в пресичане на пътното платно на необозначено за това място (не на пешеходна пътека) и най-вече без да прецени разстоянието до приближаващия се лек автомобил и скоростта му на движение преди да навлезе на платното за движение, каквато обективна възможност за това е съществувала, предвид неограничената видимост, която е имал към автомобила. От извършената, обаче, съпоставка между поведението на двамата участници в инцидента и допуснатите от тях нарушения на правилата за движение, както и предвид установената от законодателя значително по-голяма отговорност на водачите на МПС за осигуряване безопасността на движението, въззивният съд е преценил, че съпричиняването на вредоносния резултат от страна на пешеходеца е 15%, а не 30%, както е приела първата инстанция. С оглед на това, искът е счетен за основателен до размер на сумата 42 500 лв., като с въззивното решение на ищеца е присъдена допълнително сумата 7 500 лв.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
По отношение на част от поставените процесуалноправни въпроси (въпрос № 3,4 и 5) не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Тези въпроси не могат да бъдат определени като обуславящи за изхода на конкретното дело, тъй като въззивното решение не съдържа произнасяне по тях. Видно от мотивите на акта, в същия е извършена самостоятелна преценка на установените по делото факти, на събраните доказателства и на доводите и възраженията на страните, без да е направено препращане към мотивите на първоинстанционното решение в съответствие с предвидената за това възможност в чл. 272 ГПК. Не е налице и констатация, „че първоинстанционният съд погрешно е възприел фактическата обстановка по делото“, налагаща нова проверка на твърдените, съответно установените факти по делото и излагане на свои констатации по тези факти, респ. даване на указания на страните с цел установяване на правилното фактическо положение, в какъвто смисъл е твърдението, съдържащо се в третия поставен от касатора въпрос.
Всички останали въпроси, макар и да са значими за делото, също не могат да обосноват допускане на касационното обжалване, доколкото по отношение на тях не са налице поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В мотивите на въззивния акт са изложени подробни съображения по всеки от спорните между страните въпроси, като е направен обстоен анализ на установените факти и събраните по делото доказателства. Поради това, не може да се счете, че е налице противоречие на решението с цитираната практика по чл. 290 ГПК по първите два въпроса. Такова противоречие липсва и по въпроса за определяне размера на дължимото на ищеца обезщетение за неимуществени вреди. Именно в съответствие с представената в тази връзка заължителна съдебна практика, решаващият състав е посочил конкретно обстоятелствата, които, според него, са релевантни за преценката относно обема на претърпените морални вреди. Що се отнася до направените въз основа на тях изводи, правилността на същите не може да бъде основание за допускане на касационния контрол.
Настоящият състав не констатира противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС и по въпросите, свързани с приложението на на чл. 51, ал. 2 ГПК. Точно обратното, тази практика е изцяло съобразена. Въззивният съд е преценил конкретния механизъм на произшествието и допуснатото от всеки от участниците в него нарушение на правилата за движение; съпоставил е поведението на водача на автомобила и на пешеходеца; отчел е обстоятелството, че предвидената в закона отговорност на водачите на МПС за безопасността на движението по пътищата е значително по-голяма от тази на пешеходците и в резултат на това е стигнал до извода за наличие на причинна връзка между поведението на ищеца и настъпилите за него вреди, като е определил минимален процент на съпричиняването.
С оглед на изложеното, следва да се приеме,че не са налице предпоставките на чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ решение № 39 от 14.05.2015 г. по гр. д. № 61/2015г. на Бургаски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: