О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 766
София,.23.12.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и трети септември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело № 4604/2013 година
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по съвместна касационна жалба от [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място] и К. Б. К., [населено място] срещу въззивно решение № 88 от 05.08.2013 г. по в.т.д.№ 397/2013 г. на Пернишкия окръжен съд в частта, с която след отмяна на решение № 19 от 05.04.2013 г. по гр.д.№ 10139/2012 г. на Пернишкия районен съд в отхвърлителната му част по иска с правно основание чл.534 ТЗ, предявен от [фирма], [населено място] е осъдил касаторите [фирма] и К. Б. К. да му заплатят на основание чл.534 ТЗ сумата 8 567.35 евро, с която се е обогатили като не са изпълнили задължението си по запис на заповед от 13.04.2007 г., издаден от първия за сумата 49 862.13 евро и авалиран от втория от ответниците.
В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на решението в обжалваната част поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа, че в отклонение от задължителната съдебна практика, обективирана в Решение № 162 от 02.11.2012 г. на ВКС по т.д.№ 1126/2012 г. поради недопустимото обсъждане в производство по чл.422 ГПК на доводи на ищеца, основани на иск за неоснователно обогатяване по чл.534 ТЗ.
Ответникът [фирма] в срока по чл.287, ал.1 ГПк е подал отговор, с който се оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване и основателността на жалбата. Претендира разноски по делото.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по основанията по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е подадена от надлежни страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд приел, че евентуалният иск по чл.534 ТЗ, съединен с иск по чл.422 ГПК е основателен, тъй като при този изск за разлика от гражданското право не е необходимо да се установява неоснователно разместване на имуществени блага. Обсъдено е и възражението, основано на каузалното правоотношени и е счетено, че същото е неоснователно, тъй като по договора за лизинг, обезпечен с процесния запис на заповед се претендират неплатени до развалянето на договора вноски, които са дължими, независимо, че вещта след този момент е върната, като се дължи и предвидената неустойка в размер на 2 лизингови вноски.
Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението.
Посоченият процесуалноправен въпрос безспорно е от значение за изхода на делото, поради което следва да се приеме за осъществена основната предпоставка за достъп до касация. Същевременно обаче не са доказани твърдяните от жалбоподателите допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, а именно даденото от въззивния съд разрешение по правния въпрос да е в противоречие със задължителната практика на ВКС, или да е решаван противоречиво от съдилищата.
Не може да се възприеме твърдението, че при постановяване на атакуваното решение е допуснато отклонение от задължителната практика на ВКС, или от казуалната практика на съдилищата. Поставеният правен въпрос, в случая е допустимо ли е в производството по чл. 422 ГПК да се предяви иск на друго основание, различно от посоченото в искането за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410, респ.чл.417 ГПК. Отговорът на въпроса се съдържа в т. 11б от ТР № 4 от 18.06.2014 г. по т. д. № 4 от 2014 г. на ОСГТК, според която в производствот по чл.422 ГПК е допустимо да бъде приет за съвместно разглеждане друг иск на ищеца – чл. 210, ал. 1 ГПК, но такъв иск може да бъде предявен само като осъдителен, и то при условията на евентуалност спрямо установителния за съществуване на вземането, за което е издадена заповедта за незабавно изпълнение на парично задължение. Именно при указания начин на съединяване е предявен и осъдителния срещу касаторите иск по чл.534, ал.1 ТЗ, което налага да се приеме, че даденото от въззивния съд разрешение на поставения правен въпрос съответства на задължителната практика на ВКС.
По изложените съображения настоящият състав приема, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касация.
С оглед изхода по делото и на основание чл.78, ал.8 ГПК на ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 400 лв.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 88 от 05.08.2013 г. по в.т.д.№ 397/2013 г. на Пернишкия окръжен съд.
ОСЖЪДА [фирма], [населено място] и К. Б. К., [населено място] да заплатят на [фирма], [населено място] разноски в размер на 400 /четиристотин/ лв. – юрисконксултско възнаграждение за настоящата инстанция.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: