ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 766
София, 31.12.2018 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на седми ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 1395/2018 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Копекс и Ко“ ЕООД, гр. София срещу решение № 16 от 12.01.2018 г. по т. д. № 104/2017 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Пазарджишки окръжен съд решение № 162 от 22.12.2016 г. по т. д. № 22/2015 г. С първоинстанционния акт е отхвърлен предявеният от дружеството-касатор срещу „Пътища“ АД, гр. Пазарджик частичен иск с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД за сумата 500 000 лв., като част от сумата 759 940.08 лв. по договор за цесия от 19.03.2014 г., представляваща стойност на строително-монтажни работи по протокол обр. 19 от 03.06.2010 г.
Касаторът моли за отмяна на атакуваното решение като неправилно поради противоречие с процесуалния и материалния закон, както и поради необоснованост. Счита за несъответстващ на всички събрани по делото доказателства, както и на твърденията на самите страни, изводът на въззивния съд, че процесиите СМР не са изпълнени от „Кос Алфа“ ЕООД, който е цедент по процесния договор за цесия от 19.03.2014 г. и изпълнител по договора за извършване на пътно-строителни работи от 16.05.2007 г. Според него, фактът, че процесиите СМР са изпълнени от „Кос Алфа“ ЕООД се установява както от изслушаните по делото технически експертизи, така и от множеството писмени и гласни доказателства. В касационната жалба е изразено несъгласие и с приетото от въззивната инстанция погасяване на вземането по давност по реда на чл. 110 ЗЗД. По съображения, че неполучаването на плащане от страна на възложителя О.-П., което е поставено като условие за заплащане на дължимото възнаграждение в договора от 16.05.2007 г., е по вина на самия ответник „Пътища“ АД поради проявеното от него бездействие, касаторът поддържа, че в случая изискуемостта на вземането за процесната сума е настъпила на 22.12.2014 г. с получаването на покана за доброволно плащане, от която дата до завеждането на иска не е изтекъл общият 5-годишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД.
Като обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. Може ли въззивният съд да приеме за недоказани факти от решаващо значение по делото, които първоинстанционният съд не е посочил като нуждаещи се от доказване в изготвения доклад; 2. Длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства заедно и поотделно; 3. Откога започва да тече давностният срок за предявяването на вземането – от извършването на ремонтните дейности или съгласно конкретните уговорки между страните в договора“.
По отношение на така поставените въпроси се поддържа, че са решени в противоречие с практиката на ВКС, съответно: решение № 129 от 29.06.2015 г. по гр. д. № 7040/2014 г. на III г. о. (за първия въпрос); решение № 745 от 09.11.2010 г. по гр. д. № 891/2009 г. на I г. о., решение № 815 от 15.02.2011 г. по гр. д. № 1713/2009 г. на IV г. о., решение № 411 от 27.10.2011 г. по гр. д. № 1857/2010 г. на IV г. о., решение № 443 от 25.10.2011 г. по гр. д. № 166/2011 г. на IV г. о., решение № 445 от 02.11.2011 г. по гр. д. № 1733/2010 г. на IV г. о., определение № 881 от 16.07.2013 г. по гр. д. № 3674/2013 г. на III г. о., решение № 361 от 14.12.2011 г. по гр. д. № 771/2010 г. на I г. о. и решение № 72 от 12.03.2010 г. по гр. д. № 905/2009 г. на II г. о. (за втория въпрос) и решение № 116 от 03.10.2011 г. по т. д. № 868/2010 г. на I т. о. (за третия въпрос).
Освен това, касаторът заявява и основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, наличието на която аргументира с твърдението, че и двата решаващи извода на въззивната инстанция – че процесиите СМР не са изпълнени от „Кос Алфа“ ЕООД и че вземането е погасено по давност – противоречат на всички приети по делото доказателства и на твърденията на самите страни.
Ответникът по касация – „Пътища“ АД, – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за отхвърляне на жалбата като неоснователна, по съображения в писмен отговор от 14.05.2018 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният от „Копекс и Ко“ ЕООД срещу „Пътища“ АД частичен иск за сумата 500 000 лв. (част от сумата 759 940.08 лв.), въззивният съд е приел, че ищецът, на когото вземането за посочената сума е цедирано от „Кос Алфа“ ЕООД с договор от 19.03.2014 г., (приобщен към доказателствения материал в хода на въззивното производство по реда на чл. 266, ал. 3 ГПК), не е доказал съществуването на това вземане. За безспорно установено по делото е счетено, че между цедента „Кос Алфа“ ЕООД и ответника „Пътища“ АД е бил сключен договор за извършване на пътно-строителни работи от 16.07.20107 г.; че в периода 2007 г. – 2008 г. такива работи действително са били извършени от страна на дружеството-изпълнител и са отразени в двустранно подписани констативни протоколи обр. 19, както и че стойността на същите е изцяло заплатена от ответника. За доказано въззивният съд е счел изпълнението и на дейностите, описани в приложение № 1 към процесния договор за цесия, доколкото същите са идентични с дейностите, описани в изпратеното от „Пътища“ АД (главен изпълнител по договор за обществена поръчка) до възложителя му по този договор Агенция за пътищата писмо от 09.03.2011 г., за които дейности се твърди, че не са окачествени, актувани и разплатени и че част от тях (липсващи в количествено-стойностната сметка) е следвало да бъдат договорени допълнително по реда на чл. 90 ЗОП. С оглед обаче събраните по делото многобройни доказателства -заключения на техническите експертизи, писмени и гласни доказателства, въззивният съд е приел, че по делото не е установено по категоричен начин тези дейности да са изпълнени именно от „Кос Алфа“ ЕООД. Поради това е направен извод, че към датата на сключване на процесния договор за цесия от 19.02.2014 г. същият не е имал вземане за дължимото за тях възнаграждение от ответника „Пътища“ АД и следователно ищецът „Копекс и Ко“ ЕООД не е активно легитимиран да иска заплащане на сумата 500 000 лв., като част от сумата 759 940.08 лв.
Освен по посочените съображения, въззивната инстанция е преценила предявения иск за неоснователен и поради погасяването на вземането по давност съгласно чл. 110 ЗЗД. Според решаващия състав, предвид безспорния факт, че процесиите СМР са извършени до края на 2008 г., към датата на подаване на исковата молба петгодишната давност вече е изтекла.
Настоящият състав намира, че макар и конкретно формулирани, поставените в изложението въпроси, не могат да обосноват допускане на касационния контрол.
Първият от въпросите е свързан с твърдението на касатора, че съдът е приел за недоказани факти, за които не е дал указание на страните за установяването им. Това твърдение обаче не съответства на данните по делото. С изготвения по делото доклад, обективиран в определение № 937 от 21.12.2015 г., съобразявайки доводите и възраженията на страните, изложени в исковата и допълнителната искова молба и в отговорите на същите, първоинстанционният съд е указал на ищеца, че следва да установи претендираното от него вземане и размера на същото. Очевидно е, че установяване на вземането предполага установяване на факта, че дейностите, заплащането на чиято стойност се претендира, са изпълнени, в т. ч. че процесиите СМР са извършени от цедента на вземането в изпълнение на сключения между него и ответника „Пътища“ АД договор от 16.05.2007 г.
Отделно от това, дори да бъде преценен като релевантен за изхода на делото, не може да се счете за доказано, че първият въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, тъй като цитираното от касатора решение е постановено при различна фактическа обстановка – касае се за уважено от съда възражение на ответника, което е релевирано едва в писмената му защита и затова относимия към него факт не е бил взет предвид при разпределение на доказателствената тежест в доклада по делото.
По отношение на втория въпрос не е налице общата предпоставка за допускане на касационното обжалване, доколкото същият е свързан с правилността на въззивния акт. Видно от мотивите на решението, въззивният съд е изложил подробни съображения, подкрепящи извода му за неоснователност на предявения иск. Доколко обаче същите са обосновани и съответстват на събраните по делото доказателства, това е въпрос, който може да бъде обсъждан само при разглеждане на касационната жалба по същество, но не е основание за допускането й до разглеждане.
Що се отнася до въпроса за началния момент, от който започва да тече давността за вземането за възнаграждение за извършени СМР, същият не може да обоснове допускането на касационното обжалване, тъй като не е единствено обуславящ за изхода на конкретното дело. Претенцията е счетена за неоснователна поради направения от въззивния съд извод за недоказаност на твърдението на ищеца, че е извършил процесиите СМР. Погасяването на вземането за исковата сума по давност е посочено само като допълнителен аргумент за неоснователността на иска. Следователно, предвид преценката на настоящия състав, че първите два въпроса, относими към основното съображение на съда за отхвърляне на иска, не обосновават допускане на касационното обжалване, поставеният от касатора въпрос, свързан с допълнителното съображение за неоснователност, дори и да би бил разрешен по различен начин, не би променил изхода на делото. Ето защо, същият се явява ирелевантен за преценката по чл. 280 ГПК.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на въззивното решение. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.
В случая, касаторът не е аргументирал поддържаното основание по чл. 280, ал. 2 ГПК, а е отъждествил твърдяната от него очевидна неправилност с неправилността на въззивното решение по изложените в касационната жалба оплаквания. Поради това и доколкото настоящият състав не констатира служебно очевидна неправилност на постановеното от Пловдивски апелативен съд решение, касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на посоченото основание.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 16 от 12.01.2018 г. по т. д. № 104/2017 г. на Пловдивски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: