О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 766
гр.София, 04.11.2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на пети октомври, две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА ЕРИК ВАСИЛЕВ
като изслуша докладваното от съдията Ерик В. гр.дело № 2468 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П…. срещу решение № 452 от 14.03.2016 г. по гр.д. № 5541/2015 г. на Апелативен съд София, с което се потвърждава решение № 2946 от 30.04.2015 г. по гр.д. № 12805/2014 г. на Софийски градски съд, с което е уважен предявения от Е. Л. В. иск на основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ за обезщетение на неимуществени вреди от 7800 лева, ведно със законната лихва, считано от 20.08.2011 г. до изплащането на сумата.
В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение на въззивния съд е постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В изложението към касационната жалба се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК по процесуалноправния въпрос – При определяне на неимуществените вреди, задължен ли е съда да извърши преценка на всички обстоятелства, от значение за точното прилагане на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, както и по материалноправния въпрос, свързан с определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл.52 от ЗЗД, към която препраща разпоредбата на чл.4 ЗОДОВ. Касаторът е изложил съображения, че тези въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС в т.ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г., т.3 и т.11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, т.19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и формираната задължителна практика по чл.290 ГПК, като твърди, че вторият въпрос се решава противоречиво от съдилищата в приложените решения на Върховния касационен съд.
От Е. Л. В. не е подаден писмен отговор.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на държавата на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, тъй като са били повдигнати и поддържани обвинения срещу Е. Л. В. за извършени две престъпления от общ характер, по което е постановена оправдателна присъда. Ищецът е бил привлечен като обвиняем по чл.321, ал.3, вр. ал.1 и ал.2 НК за периода от 28.09.2005 г. до 02.06.2006 г. и по чл.244, ал.2, вр.с ал.1, вр. чл.231, ал.1 НК за периода от 28.09.2005 г. до 04.12.2009 г., и му е взета мярка за неотклонение „подписка”, включително и забрана да напуска пределите на Република България за две години и седем месеца – до 07.05.2008 г. С влязла в сила от 04.12.2009 г. присъда по нохд № 1002/2008 г. на Софийски градски съд, Е. Л. В. е признат за невиновен по повдигнатото обвинение. При тези релевантни за спора обстоятелства за вида и характера на обвиненията, продължителността на наказателното преследване и наложените ограничения за свободно придвижване, съобразявайки степента на въздействие върху физическото и емоционално състояние на ищеца от изживения стрес, както и взетата по отношение на него мярка за неотклонение, съдът е приел, че справедливото обезщетение за причинените вреди е в размер на 7800 лева.
Поставените в изложението към касационната жалба въпроси не обосновават допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на ВКС, по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд е установил всички релевантни факти от значение за правния спор и въз основа на тях е формирал собствени правни изводи за наличието на пряка връзка между повдигането и поддържането на незаконно обвинение от прокуратурата и причинените на пострадалия неимуществени вреди, което е в съответствие с ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, т.19, според която при разглеждане на делото във въззивното производство съдът прави свои фактически и правни изводи по съществото на спора като достига до свое собствено решение, извършвайки действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. В обжалваното решение са обсъдени подробно всички събрани доказателства от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди и въз основа на тях съдът е приел, че наказателното преследване срещу ищеца е за две тежки престъпления, което се е отразило върху личния му и семеен живот, с оглед на което е определил конкретния размер на обезщетение в съответствие с практиката на ВКС – т.ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г., според която, критерият за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД означава да бъде определен паричен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай, при който се ангажира отговорността на държавата. В този смисъл, изводите на въззивния съд са съобразени с обвързващата практика на ВКС, а доводите за тяхната необоснованост не може да се разглеждат в производството селекция на касационните жалби по реда на чл.288 ГПК. С дадените указания в т.3 и т.11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС е посочено, че държавата чрез своите правозащитни органи се освобождава от отговорност ако единствената причина за увреждането е поведението на пострадалия или се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат, но преценката се прави при наличието на причинно-следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат, с оглед особеностите на всеки конкретен случай. В обжалваното решение не е разгледан въпроса за допринасянето на вредоносния резултат, поради което поставените правни въпроси не обуславят допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК.
Поставеният въпрос за прилагане на критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД също не обуславя допълнително основание допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като обжалваното решение не е постановено в противоречие с приложените решения на ВКС, в които се приема, че при доказана причинна връзка между незаконното обвинение и претърпените вреди на пострадалия се дължи обезщетение, което се определя глобално по справедливост, въз основа на конкретни факти и обстоятелства по делото. В случая, въззивният съд е извършил преценка за връзката между повдигането на обвинение и настъпилия вредоносен резултат, с оглед на особеностите на конкретния случай за реално преживяните от пострадалия стрес и безпокойство, както и взетата по отношение на него мярка за неотклонение, с което се ограничава свободното му придвижване, поради което обжалваното решение е постановено в съответствие с установената задължителна практика на ВКС по тълкуване и прилагане на закона.
Повдигнатият материалноправен въпрос не обосновава допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, доколкото приложното поле на тази хипотеза не обхваща случаите, когато съдебната практика по поставените въпроси е уеднаквена, тъй като в този случай не е налице допълнителното основание на по чл.280, ал.1, т.2 ГПК – противоречиво решаване от съдилищата при тълкуването на едни и същи разпоредби на закона, а противоречие с практиката на ВКС. За да е налице соченото основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК е необходимо правните въпроси да са разрешени в обжалваното въззивно решение в противоречие с други влезли в сила решения на съдилищата, които представляват незадължителна съдебна практика, според т.3 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и същевременно да няма произнасяне на ВКС, което да е задължително за съдилищата. В този смисъл, не може да се обоснове противоречиво решаване от съдилищата на поставения въпрос с представените решения по реда на чл.290 ГПК.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 452 от 14.03.2016 г. по гр.д. № 5541/2015 г. на Апелативен съд София.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.