5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 766
[населено място], 06.10.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България , Търговска колегия , първо търговско отделение,в закрито заседание на трети октомври, през две хиляди и шестнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д.№ 501 по описа за две хиляди и шестнадесета година, съобрази следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на К. Н. Н. и Н. Д. П. против решение № 22054 / 27.10.2015 год. по гр.д.№ 2501 / 2015 год. на Софийски апелативен съд, в частта му в която със същото е отменено решение № 17339 / 12.10.2014 год. по гр.д. № 13243 / 2012 год. на Софийски градски съд и са отхвърлени предявените от касаторите против Г. фонд искове, за присъждане обезщетение за неимуществени вреди,търпими от смъртта на техния син, настъпила в причинна връзка с ПТП , причинено по вина на водач на МПС без сключена задължителна застраховка „ Гражданска отговорнот „ на автомобилистите,за разликата над 80 000 лв. и до присъдените от първоинстанционния съд 130 000 лева за всеки от ищците , както и в частта,в която с въззивното решение е потвърдено първоинстанционното отхвърлително решение за разликата до претендираните от първата – 400 000 лева и от втория – 200 000 лева.Касаторите поддържат неправилност на въззивното решение, като постановено в противоречие с материалния закон – чл.52 ЗЗД вр. с ППВС № 4 / 1968 год., както и чл.51 ал.2 ЗЗД, досежно приетото за установено съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия Д. П., предвид знанието му за употребения от водача на МПС алкохол, т.е. съзнателното му поставяне в риск.
Ответната страна – Г. фонд – оспорва касационните жалби и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, предвид недоказаност на допълнителния селективен критерий.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и са насочени срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови правния резултат, потвърждавайки уважаването на всеки от исковете до размера от 80 000 лева, въззивният съд е приел справедлив размер на дължимо за всеки от ищците обезщетение от по 150 000 лева, от което следва да се приспаднат вече изплатените всекиму суми от по 20 000 лева. Приел е за доказано съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия Д. П., до размера на 1/3, предвид знанието му за употребения от виновния водач на МПС алкохол към момента на предприемане на превоза му. Така се формира и крайната сума на присъдените обезщетения от 80 000 лева.
В изложението по чл. 280 ал.1 ГПК на касатора К. Н. са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, като постановено в противоречие с т.11 на ППВС № 4 / 1968 г. , тъй като съдът не е отчел обстоятелствата, които обуславят претърпените от ищцата, / претендирани в по-голям размер от тези на бащата / вреди. Конкретно поставения по приложението на нормата въпрос е : „ Следва ли да бъде критерий за размера на присъдено на наследниците обезщетение за морални вреди от деликт,образователния статус на починалото лице ? Твърди се и постановяване в противоречие с чл.51 ал.2 ЗЗД и задължителна за въззивния съд практика по приложението на нормата : реш.№ 162 по т.д.№ 1643/2013 год. на ІІ т.о., реш.№ 166 по т.д.№ 60 / 2013 год. на ІІ т.о.,реш.№ 151 по т.д.№ 140/2011 год. на ІІ т.о. и реш.№ 99 по т.д.№ 44/ 2012 год. на ІІ т.о. на ВКС. В тази връзка е формулиран и конкретен въпрос : „ Може ли приетото от съда съпричиняване от страна на пострадалия, като основание за намаляване на дължимото обезщетение за вреди , да почива на предположения или предполага доказани по безспорен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване ? „.
Първият от формулираните въпроси не покрива общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК, тъй като макар съдът действително да е коментирал като критерий при определяне обезщетението образователния ценз и социалния статус на починалия, респ. липсата на „ особени обстоятелства„ относно такъв, противно на посоченото в изложението не е намалил присъдимото обезщетение спрямо обичайните размери в идентични случаи, а е отрекъл наличие на основание да завиши този обичаен размер.В този смисъл мотивът му не се явява решаващ за правния резултат, аргументиран с други обстоятелства относно съдържанието на търпимите неимуществени вреди. Не се явява обоснован и допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК , като изобщо не е посочена приложимата хипотеза, нито представени доказателства и развити съображения за аргументирането й,в съответствие със задължителните указания на ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС. Посоченото ППВС № 4 / 1968 год. е относимо към мотивирането на съдебния акт при определяне размера на дължимото обезщетение , но не съдържа отговор за относимостта на приложения от въззивния съд конкретен критерий. Следва да се съобрази обстоятелството, че както с исковата молба, така и в срока до настъпване на преклузията по чл.131 ГПК, ищцата не е навела специфични проявления на страданието си / така например за психически проблеми , макар да е депозирала епикриза ,но изготвена едва към 2014 год., за влошен семеен климат в причинна връзка със загубата – обстоятелство наведено едва с касационната жалба и пр. / , нито за същите са събрани надлежни доказателства , вкл. установяващи причинна връзка на тези болки и страдания с претърпяната загуба. Именно от съдържанието на събраните единствено свидетелски показания, съдът е аргументирал извод за обичайно присъдим размер на обезщетенията,с оглед датата на настъпване на ПТП – 150 000 лева. Намаляването им до размера от 80 000 лева е резултат от приложението на друга правна норма, поради което и последният не е съобразим при преценката за справедливост на присъденото обезщетение.
Вторият от формулираните въпроси покрива общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК , доколкото съдът е приел съпричиняване и приложил нормата на чл.51 ал.2 ЗЗД , а съдържанието на въпроса касае последното. Не се явява обоснован общия селективен критерий по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК.Конкретната хипотеза на съпричиняване е разрешена с последваща ,спрямо цитираните съдебни актове, задължителна практика – ТР № 1 / 23.12.2015 год. по т.д.№ 1 / 2014 год. на ОСТК на ВКС , според която / т.7 / е налице съпричиняване на вредата , когато пострадалото лице е пътувало в автомобил, управляван от водач употребил алкохол над законоустановения минимум, ако този факт му е бил известен. Впрочем, видно от обстоятелствената част на изложението, касаторът не оспорва вида съпричиняване, а приложението му в конкретния случай , предвид недоказаност на знанието на пострадалия за алкохолна повлияност на водача на МПС. Последното, обаче, е въпрос относим не към принципите за приложението на чл.51 ал.2 ЗЗД , а към правилността на извода на въззивния съд съобразно събраните в случая доказателства относно наличието на това знание, т.е. към основанията за неправилност по чл.281 т.3 ГПК, преценими в друга фаза на касационното производство. При това, въззивният съд , мотивирайки съпричиняването, е съобразил обстоятелство / факта, че пострадалият и виновният водач цяла нощ са били заедно, в заведения и безспорно употребили алкохол, независимо дали би било установено конкретното за водача на МПС количество / от което , и в съответствие с мотивите към т.7 на ТР на ОСТК на ВКС, може да се обоснове съществувала възможност за пострадалия да узнае за алкохолната повлияност на лицето , ако би проявил „ нормалната дължима грижа „.
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК на касатора Н. П. липсват конкретно формулирани въпроси по тълкуването и прилагането на чл.52 и чл.51 ал.2 ЗЗД, но дори да биха били изведени до общите – относно „прилагане критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД, съобразно задължителните указания в ППВС № 4/1968 год.” и „налице ли е съпричиняване при поведение от конкретния санкциониран вид – пътуване в автомобил, управляван от алкохолно повлиян водач , над законоустановения минимум за да би било разрешено управление на МПС„, то важат преждеизложените мотиви за съответствие на въззивното решение с актуална задължителна практика относно съпричиняването от конкретния вид – ТР № 1/2015 год. по тълк.дело № 1/2014 год. на ОСГТК на ВКС,както и необоснованост на общия селективен критерий по приложението на чл.52 ЗЗД, доколкото и предвид принципа на диспозитивното начало съдът е постановил решението си съобразно въведените от ищците , в преклузивните за това срокове ,обстоятелства, относими към съдържанието на търпимите от тях вреди и събраните за това доказателства, обосноваващи приложимост на обичайно присъдими спрямо момента на непозволеното увреждане обезщетения – от 150 000 лева.
Касаторът се е позовал и на противоречива практика , постановена по конкретния деликт, доколкото и по паралелно воденото производство за обезщетяване на имуществени вреди на ищците,първоинстанционният съд не е приел наличие на съпричиняване от конкретния вид – доказано знание на пострадалия за алкохолната повлияност на водача на МПС.Така посочената казуална практика – въззивното решение по спора / реш. от 19.08.2015 год. по гр.д.№ 11992 / 2014 год. на СГС, влязло в сила / не е обвързана с конкретно формулиран правен въпрос. При това изводът на първоинстанционния съд за липса на съпричиняване е резултат от конкретния доказателствен процес, респ. от активността на страната , въвела възражението за съпричиняване / видно и от мотивите на първоинстанционното решение за недоказаност на същото /.По отношение извода за наличието на съпричиняване не се формира сила на пресъдено нещо.Основното съображение за неотносимостта на тази съдебна практика,обаче, е обстоятелството, че в същата е обсъждан друг вид съпричиняване – непоставен предпазен колан. Очевидно и с оглед мотивите на първоинстанционното решение,заинтересованата страна – Г. фонд- не е въвела наличието на съпричиняване от конкретния вид , като предмет на въззивното обжалване.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 22054 / 27.10.2015 год. по гр.д.№ 2501 / 2015 год. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА К. Н. и Н. П., на основание чл.81 вр. с чл.78 ал.3 и ал.8 ГПК, да заплатят на Г. фонд юрисконсултско възнаграждение в размер на 3 150 лева / или всеки от тях – по 1 575 лв. / .
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :