2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 767
гр. София, 10.10.2018 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осми октомври две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 2848 по описа за 2018 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. К. М. против решение от 01.03.2018 г., постановено по гр.д.№ 15554/2017 г. от ІVа състав на Софийски градски съд.
Ответникът оспорва касационната жалба с писмен отговор.
Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
С обжалваното решение, съдът е приел, че предявените обективно съединени искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ са неоснователни и е потвърдил постановеното в този смисъл решение на първоинстанционния съд.
Съдът е приел, че с оглед правилата за разпределение на доказателствената тежест съгласно чл. 154 от ГПК, в тежест на ответника е да установи при условие на пълно и главно доказване законосъобразността на акта, с които е прекратил трудовото правоотношение с ищеца. В настоящия случай, трудовото правоотношение е прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 9 от КТ, като съдът е посочил, че това основание се състои от два елемента, които трябва да са налице кумулативно: 1. невъзможност на работника или служителя да изпълнява възложената му работа поради болест, довела до трайна неработоспособност, или поради здравни противопоказания и 2. липса на друга подходяща за здравословното състояние на работника или служителя работа в предприятието. Прието е, че правният спор пред въззивната инстанция е концентриран във въпроса за наличието или липсата и на други длъжности, извън предложената от ответника – общ работник на 4 часов работен ден, (за която съдът е приел за безспорно между страните, че се явява неподходяща за заемане от ищеца с оглед представеното становище на ТЕЛК) предвидени за заемане по трудово правоотношение по щатното разписание на работодателя, които ищецът би могла да заеме, съгласно притежаваните от него образование, квалификация и трудов стаж и предписаните медицински противопоказания. Съдът е приел, че основните възражения на въззивника са свързани с длъжностите „диспечер” и „маневрист”, по отношение на които твърди, че не е установено дали са подходящи за заемане от него и дали са свободни, като се позовава на настъпили след уволнението му обстоятелства – назначаване на други служители. Прието е, че посредством приетото и кредитирано по реда на чл. 202 от ГПК заключение на допълнителната съдебно-медицинска експертиза, се установява именно какви са изискванията за заемане на посочените две длъжности и дали същите са били свободни към датата на прекратяване на трудовото правоотношение, като за да стигне до този извод, вещото лице се е запознало с наличните документи не само в кориците на делото, но и при ответното дружество на място, поради което не е необходимо всички налични при работодателя документи да бъдат представени пред съда. Именно след запознаване с длъжностните характеристики на посочените още пред първа инстанция длъжности, в това число и за длъжностите „маневрист” и „диспечер”, и съобразявайки списъка на длъжностите, подходящи за заемане от лица с намалена работоспособност за 2016 и 2017г. на ответника е посочено, че вещото лице е изготвило своето заключение. Въз основа на горното е прието, че по делото при условие на пълно и главно доказване е установено и наличието на втората кумулативно дадена предпоставка за прекратяване на трудовото правоотношение, предвидена в чл. 325, ал. 1, т.9 от КТ, а именно, че при работодателя-ответник е нямало към датата на прекратяване на трудовото правоотношение друга работа от списъка по чл. 315 от КТ, подходяща за здравословното състояние на ищеца.
В изложението на касационните основания се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС – касационно основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
По първия правен въпрос, относно допустимостта вещото лице да изготвя заключение въз основа на доказателства, които не са приобщени към доказателствения материал по делото по съответния ред, не се представят съдебни решения на ВКС, в които правния въпрос да е разрешен по начин, по който твърди жалбоподателя, поради което не е и налице соченото касационно основание – противоречие с практиката на ВКС.
Втория правен въпрос е, длъжен ли е съдът да се произнесе и да допусне направени от страните и относими към спора доказателствени искания и процедирането в обратен смисъл представлява ли съществено процесуално нарушение.
Безспорна и трайна е съдебната практика в смисъл, че съдът е длъжен да се произнесе и да допусне направени от страните и относими към спора доказателствени искания и процедирането в обратен смисъл представлява съществено процесуално нарушение. В този смисъл са и представените от касатора решения на ВКС, представляващи практика на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Съдът обаче не е процедирал в обратен смисъл, тъй като се е произнесъл по направените с въззивната жалба доказателствени искания и доводи за допуснати процесуални нарушения, като е приел, че правото да са сочат доказателства пред въззивната инстанция е преклудирано съгласно разпоредбата на чл.266 ГПК и на това основание не е допуснато събирането на доказателства пред въззивния съд. Липсата на противоречие с практиката на ВКС в този смисъл води и до липса на касационното основание, сочено от касатора – това по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Предвид изложеното, не са налице касационни основания относно допустимостта на касационното обжалване. С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция, в полза на ответника по жалбата следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева, на основание чл.78, ал.8 ГПК.
Водим от горното, съставът на ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 01.03.2018 г., постановено по гр.д.№ 15554/2017 г. от ІVа състав на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА Е. К. М. да заплати на [фирма] сумата 100 /сто/ лева, на основание чл.78, ал.8 ГПК.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: 1. 2.