О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 767
София,22.11.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 08.10.2013 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 2807/2013 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Н. А. ЗА П., със седалище [населено място] против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1563 от 02.10.2012 год., допълнено с определение № 2472 от 22.11.2012 год., двете по т.д.н. № 695/2012 год., с което е потвърдено решението на Кюстендилския окръжен съд от 11. 11.2011 год., по т.д.н. № 46/2011 год., в частта, за приетата за начална дата на неплатежоспособността на [фирма], гр.Д. – 30. 10. 2010 год..
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационно основание по чл.281, т.3 ГПК.
Основно касаторът изразява несъгласие с извода на въззивния съд, че при определяне началната дата на неплатежоспособността на длъжника следва да бъде взето предвид и спиране на плащанията от страна на последния към конкретен кредитор, като твърди, че въззивният съд не е събрал необходимите за изясняване на делото доказателства, касаещи икономическото състояние на длъжника към предходен период, което в разглеждания случай, предвид показателите за същото и непогасените публични задължения по издадени 2 бр. наказателни постановления срещу последния е било силно влошено в много по-ранен момент.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК по отношение на определения за релевантен за крайния изход на делото въпрос на материалното право – „за началната дата на неплатежоспособността на длъжника”.
Като израз на визираното противоречие между възприетото в установената съдебна практика по въпроса за определяне момента на настъпване на неплатежоспособността на длъжника и даденото с обжалвания съдебен акт разрешение на същия са цитирани решения на ВКС: № 275 от 13.04.2006 год., по т.д.№ 26/2006 год. на І т. о.; № 549 от 27.10.2008 год., по т.д.№ 239/2008 год., на І т.о.; № 115 от 25.06.2010 год., по т.д.№196/2010 год. на ІІ т.о., в които е прието, че началната дата на неплатежоспособност следва да се определи не съобразно конкретно извършено или неизвършено плащане към определен кредитор, а при съобразяване общото икономическо състояние на съответния длъжник на база изготвена съдебно- счетоводна експертиза, като се вземат предвид всички коефициенти по обща, бърза , незабавна и абсолютна ликвидност.
Същевременно, позовавайки се на процесуално нарушение, свързано с отказа на Софийски апелативен съд да допусне, на осн. чл.266 ГПК, във вр. с чл.621а, ал.1, т.2 ТЗ, поисканата от въззивника съдебно- счетоводна експертиза жалбоподателят счита, че е налице и възприето от въззивната инстанция в противоречие с практиката на ВКС разрешение на значим за изхода на делото процесуалноправен въпрос.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК не е постъпил отговор от ответната страна.
С частна жалба вх. № 12104/11.12.2012 год. кредиторът [фирма] , чрез процесуалния си представител адв. К.Р., е обжалвал определение № 2472 от 22.11.2012 год., по т.д.н.№ 695/2012 год. на Софийски апелативен съд, в частта, с която е оставено без уважение искането му, основано на чл.248 ГПК за разликата над сумата 1 200 лв. до пълния претендиран размер от 3528 лв., представляваща разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
І.По касационната жалба на Н. А. ЗА П., гр.София:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в рамките на преклузивния законов срок по чл.633, ал.1 ТЗ, от лице, попадащо в кръга на изчерпателно изброените в чл.613а, ал.2, изр.1 ТЗ и срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт, поради което е процесуално допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно,поради следното:
За да потвърди първоинстанционното решение в частта, относно приетата начална дата за неплатежоспособност на [фирма] – 30. 10.2010 год., въззивният съд е счел, че същата е съобразена с установения въз основа на обстоен анализ на доказателствения материал по делото, вкл. заключението на изслушаната съдебно – счетоводна експертиза, най – ранен момент на спиране плащанията на търговеца – длъжник към негов кредитор през изследвания период, към който общото му икономическо състояние, според релевантните критерии не обосновава правен извод, че неплащането се дължи на временни затруднения или, че разполага с имущество, достатъчно за покриване на задълженията му, без опасност за интересите на неговите кредитори.
Позовавайки се на липсата на ангажирани доказателства за датата на влизане в сила на издадените наказателни постановления № 38 от 25. 07. 2008 год. и № И-9-28-6/07.08.2009 год., двете на директора на РИОСВ, [населено място] срещу дружеството -длъжник, така както е отбелязана в същите и за надлежното им връчване на техния адресат Софийски апелативен съд е счел за неоснователно поддържаното с въззивната жалба становище, че неплащане на задълженията по тях от страна на [фирма], обуславят обективно лошото икономическо състояние на търговското дружество, като признак на неплатежоспособността му и неговата свръхзадълженост, в значително по-ранна спрямо приетата в обжалваното решение на първоинстанционния съд начална дата. Допълнителен аргумент в подкрепа на изразеното разбиране, според съжденията на въззивния съд в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, датата на издаване на двете наказателни постановления, на които кредиторът Н. [населено място] се позовава – около две години по- късно от твърдяния за начална датата на неплатежоспособността на длъжника момент – 31. 12. 2006 год..
Следователно въпреки непрецизната и крайно обща формулировка на поставения материалноправен въпрос, то същият – уточнен от настоящата инстанция в съответствие с постановките в т.1 на ТР № 1/ 19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС се свежда до релевантните обстоятелства за определяне началната датата на неплатежоспособност на длъжника и се явява обуславящ за крайния изход на делото, с което общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване е доказана.
Неоснователно е позоваването на критериите за селекция по т.1 и т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, по отношение на същия.
Съгласно задължителните указания в т.2 на ТР №1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС въведеното с чл.280, ал.1, т.1 ГПК селективно основание изисква значимият за делото въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл да е разрешен в несъответствие с приетото в задължителната практика на ВКС, вклчваща и постановените по реда на чл. 290 ГПК решения на отделни състави на ВКС.
В случая двете цитирани от касатора решения на ВКС: № 115 от 25. 06. 2010 год., по т.д.№ 169/2010 год. на ІІ т.о. и № 153 от 23.12.2010 год., по т.д.№ 255/2010 год. на І т.о. , постановени по новия процесуален ред, имат задължителен за съдилищата в страната характер, но даденото с тях разрешение на поставения в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК материалноправен въпрос не доказва твърдяното от касатора противоречие.
Обстоятелството, че въззивният съд е определил началната датата на неплатежоспособност на длъжника и неговата свръхзадълженост въз основа на анализ на събраните в първоинстанционното производство доказателства, вкл. заключението на изслушаната съдебно –счетоводна експертиза, относно общото икономическо и финансово състояние на длъжника за определен значителен по време период, в който е налице и спиране на плащанията към негови кредитори, поради обективната му невъзможност да ги погасява, като в тази вр. е зачел най – ранния падеж на съответното изискуемо задължение, към което са били налице всички признаци на неплатежоспособността, обосновава правен извод, че отклонение от задължителната съдебна практика отсъства.
Според тази задължителна съдебна практика, израз на която освен посочените от касатора решения на касационната инстанция са и служебно известните на настоящия съдебен състав решения на ВКС: № 33/07.09.2010 год., по т.д.№ 915/2009 год. на ІІ т.о.; № 90/ 20. 07. 2012 год., по т.д.№ 1152/2011 год. на ІІ т.о.; № 44/04.07.2012 год., по т.д.№ 983/2011 год. на І т.о. и други началната датата на неплатежоспособност на длъжника следва всякога да бъде съобразена не само с конкретното неизпълнение на парично задължение към определен кредитор, а с общото му икономическо и финансово състояние – коефициентите за ликвидност и автономност, както и с момента, в който е спряно обслужване на изискуемите му парични задълженията по търговски сделки – външна проявна форма на възникналото обективно състояние на неплатежоспособност.
Наличието на създадена задължителна практика по конкретния правен въпрос, въобще изключва приложимостта на селективното основание по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, поради което същото не следва да бъде обсъждано.
Отделен в тази вр. остава въпросът, че с оглед конкретните, специфични за всяко дело факти всъщност от значение за непротиворечивото разрешаване на поставения от кастора въпрос на материалното право са методите въз основа на които се определя началната дата на неплатежоспособност на длъжника, което формално се поддържа и в касационната жалба.
Що се касае до поставения процесуалноправен въпрос, то той несъмнено е важен процесуалноправен въпрос, но не е релевантен за конкретния правен спор.
Въззивният съд не е отказал допускане на исканата във въззивното производство съдебно-счетоводна експертиза, позовавайки се на преклудирано по силата на чл.266, ал.1 ГПК право на Н.,гр.София да сочи нови доказателства във въззивното производство, каквото становище е застъпил в отговора си на въззивната жалба ответникът Г. Е. Г., а по съображения за отсъствие на необходимост от същата и изследване на икономическото състояние на длъжника за различен от разгледания в производството пред КОС период, при така събраните по делото доказателства и въведените от страните доводи и твърдения.
Самата правилност на тази преценка на въззивния съд, като неотносима към предпоставките за достъп до касационен контрол не подлежи на обсъждане в производството по чл.288 ГПК, а може да бъде предмет на проверка от касационната инстанция единствено при разглеждане основателността на въведените касационни основания.
ІІ. По частната жалба на [фирма]:
Частната жалба е процесуално допустима, но разгледана по същество- неоснователна.
Правилно въззивният съд е приел, че в производството по несъстоятелност е приложимо процесуалното правило на чл.78 ГПК по отношение на отговорността за деловодните разноски.
Следователно при въведено на осн. чл.78, ал.5 ГПК възражение за прекомерност решаващият съд дължи преценка както на фактическата и правна сложност на делото, така и на конкретния размер на заплатеното адвокатско възнаграждение спрямо последната и предвиденото за конкретния вид адвокатска работа в Наредба № 4 на ВАС, във вр. с чл. 36, ал.1 ЗА, както е процедирал и въззивният съд.
Обстоятелството, че предмет на делото е началният етап на производство по несъстоятелност означава, че размерът на конкретния материален интерес, който е в основата на искането за откриване на производство по несъстоятелност спрямо длъжника не може да бъде възприет като база за определяне на дължимото адвокатско възнаграждение.
Затова, като е съобразил конкретната фактическа и правна сложност на делото във въззивното производство ия е съпоставил с размера на заплатеното адвокатско възнаграждение въззивният съд правилно е приложил процесуалния закон.
Що се касае до конкретния определен размер, то той изцяло е съобразен с постановките в ТР № 6/6.11.2013 год. на ОСГТК на ВКС.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1563 от 02.10.2012 год., по т.д.н. № 695/2012 год., по описа на с.с.
ПОТВЪРЖДАВА определението на Софийски апелативен съд № 2472 от 22.11.2012 год., по т.д.н. № 695/2012 год..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: