О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 768
гр.София, 05.07.2010 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
първи юли две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д. № 1030/ 2010 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по искания на Д. В. К. и на Апелативна прокуратура – София за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 212/ 12.03.2010 г. по гр.д. № 23/ 2010 г. С посоченото решение частично е отменено и частично е оставено в сила решение на Софийски градски съд по гр.д. № 1049/ 2009 г., като по този начин П. на Р. Б. е осъдена да заплати на Д. В. К. сумата 6 000 лв със законната лихва от 07.05.2007 г., като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 60 000 лв.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди от жалбоподателя Д. В. К., че въззивният съд се е произнесъл по важен материалноправен въпрос – за критериите за определяне на размерът за обезщетението за неимуществени вреди – който се решава противоречиво от съдилищата. Според касаторът – ищец при сходен случай, за продължило 9 години наказателно производство, срещу прокуратурата бил уважен иск за обезщетение на неимуществени вреди в размер 11 000 лв (решение № 995 от 25.08.2006 г. на ВКС, ІV г.о.). Поради това моли за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в отхвърлителната му част, съответно – за отмяната му и за уважаване на предявения иск в пълен размер.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване на Апелативна прокуратура – София е повдигнат същият въпрос, като според касаторът – ответник правилни са тези решения на съдилищата, които при сходни случаи определят по-малък размер на обезщетението за неимуществени вреди. За да обоснове тезата си, прокуратурата се позавава на решения на ВКС и на апелативни съдилища. Тя повдига и въпросът дължи ли се обезщетение за неимуществени вреди, които не са пряка и непосредствена последица по чл.4 от ЗОДОВ, без да е посочено в коя от точките по чл.280 ал.1 на ГПК попада този въпрос. Искането и на този жалбоподател е за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, само че в осъдителната му част. По същество претендира за отменяването му като неправилно с последващо намаляване на размерът на присъденото обезщетение.
Върховният касационен съд, след като обсъди направените доводи и прецени материалите по делото, намира жалбите за допустими. Исканията и на двете страни за допускане на касационно обжалване на въззивното решение обаче са неоснователни.
Ищецът поддържа, че е налице противоречие между обжалваният въззивен съдебен акт и решение на ВКС, ІV г.о. № 995/ 25.08.2006 г. по гр.д. № 873/ 2005 г. Последното е постановено по реда на чл.218а и чл.218б от отменения ГПК, т.е. не е задължително за съдилищата. Поради това ако е налице противоречие с обжалваното решение, основанието за допускане на обжалването ще е по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК, а не, както се поддържа от касаторът – ищец, чл.280 ал.1 т.1 от ГПК.
Твърдяното противоречие обаче не е налице. Не се оправдават доводите на ищеца, че е налице фактологично сходство между двете дела. На първо място такова сходство не може да се търси само на база на това, колко време е продължило наказателното производство срещу ищците по двете дела. Времетраенето на производството несъмнено е фактор, определящ размерът на присъденото обезщетение, но той се обсъжда наред с всички други обстоятелства по делото, които са релевантни за този размер. Такива могат да са вид и продължителност на мерките за процесуална принуда, степента на отражение на процеса върху психиката на обвиняемия, неблагоприятни последици за здравето и за семейството му и т.н.
В конкретния случай въззивният съд е определил размерът на обезщетението като е изходил от това, че по същото време, по което ищецът твърди да е търпял вреди от наказателното преследване по сл.д. № 1923/ 2004 г., срещу него е било образувано и друго наказателно производство. Последното също е допринесло за вредите, а за обезщетяването им е заведен отделен иск. Отчетени са и обстоятелствата, че срещу ищеца е взета най-леката мярка за неотклонение, че с негово участие са извършени малко процесуално-следствени действия, че поведението на обвиняемият също е било укоримо и че не е разгласена следствената тайна. Всички тези обстоятелства са различни в сравнение с установените по гр.д. № 873/ 2005 г. на ВКС, ІV г.о., а освен това и продължителността на наказателното производство по делото на ВКС е била по-голяма. При това положение делата не могат да се определят като сходни, т.е. не би могло от факта, че по тях са определени различни размери на обезщетения за неимуществени вреди, да се направи извод за противоречиво разрешаване от съдилищата на въпросите по прилагането на чл.52 от ЗЗД.
Не могат да бъдат споделени доводите за противоречиво решаване на този въпрос и на касаторът-ответник. Не е възможно такъв извод да се направи въз основа на приложеното решение по гр.д. № 15/ 2008 г. на Великотърновски апелативен съд, тъй като този съдебен акт не е установено да е влязъл в сила. Невлезли в сила решения не могат да бъдат основание да се заключи, че практиката на съдилищата е противоречива, тъй като същите могат да бъдат отменени или изменени по реда на инстанционния контрол, т.е. въпросите, по които са се произнесли съдилищата, не се ползват със сила на пресъдено нещо (ТР № 1 от 2010 г. та ОСГТК на ВКС). Следователно обсъждането на изводите, направени в решението по гр.д. № 15/ 2008 г., с цел обосноваване на противоречива съдебна практика, не е допустимо.
Що се касае до приложеното решение на Софийски апелативен съд по гр.д. № 966/ 2008 г., то фактическата обстановка, при която съдът е определил размерът на обезщетението за неимуществени вреди, не е сходна с тази, която е установена в обжалваното въззивно решение. В последното се обезщетяват вреди от незаконно обвинение, по което е взета най-леката мярка за неотклонение, а по гр.д. № 966/ 2008 г. ищецът е бил задържан под стража. Наказателното производство в единия случай е продължило 8 години, а в другия – 10 години. Различни факти са установени и относно отражението на наказателното преследване върху ищците по делата. Поради това определянето на различен размер на обезщетенията не сочи на противоречие в практиката, а сочи на съобразяване на конкретните особености на отделните казуси.
Изложеното важи и за твърденията на прокуратурата, основани на решение на ВКС, І г.о. № 930 от 22.10.2008 г. по гр.д. № 3031/ 2007 г. Наказателното производство, вредите от което са обезщетявани по това дело е продължило 6 години, т.е. две години по-малко от времето, през което ищецът по настоящето дело е бил обвиняем. Различна е била тежестта на повдигнатите обвинения. В различна степен са били и установените емоционални страдания по двете дела. Следователно и съдебният акт на ВКС, ІV г.о. по гр.д. № 3031/ 2007 г. не може да обоснове извод за противоречиво решаване от съдилищата на въпроса за критерият за определяне на размерът на обезщетението за неимуществени вреди по чл.52 от ЗЗД.
По тези мотиви следва да се приеме, че не са налице твърдяните от касаторите основания за допускане на касационното обжалване.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 212/ 12.03.2010 г. по гр.д. № 23/ 2010 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: