ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 769
София, 12.06.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и осми май две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 3603 по описа за 2014г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационните жалби на адвокат С. И. като процесуален представител на Р. С. У., поданик на О. к. В.и С. И., с адрес в [населено място], [община], срещу въззивното решение на Варненския апелативен съд /ВАС/ от 18.ХІІ.2013г. по в.гр.д. № 409/2013г. и срещу поправящото го решение от 21.ІІ.2014г.
Ответниците по касационните жалби А. Ч. Б. и Ж. Е. Б., и двамата граждани на О. к. В.и С. И., с адрес в [населено място], не са дали отговори по реда на чл.287 ал.1 ГПК.
К. жалби са допустими – подадени са в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и са срещу валидни и допустими съдебни актове.
По допускането на касационно обжалване на решенията ВКС на РБ констатира следното:
С решението си от 18.ХІІ.2013г. ВАС е отменил решението на Варненския окръжен съд от 23.V.2013г. по гр.д № 1386/2012г. и вместо него е постановил друго, с което е осъдил Р. Ст. У. да заплати на А. Б. и на Ж. Б. по 6250 британски лири или левовата им равностойност към деня на плащането по фиксинга на БНБ от общо претендираните от всеки от двамата по 38300.20 британски лири, ведно със законната лихва, считано от 15.ХІІ.2011г. до окончателното им изплащане, както и 4748.14лв. разноски за двете инстанции. С решението от 21.ІІ.2014г. въззивният съд е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в първото решение, в което изразът „от общо претендираните от всеки по 38300.20 британски лири” да се чете „представляващи част от цялото вземане от по 38300.20 британски лири за всеки един от тях”.
За да постанови решението от 18.ХІІ.2013г. въззивният съд е приел, че ищците, които са съпрузи, са учредили търговско дружество [фирма] П., като са единствени собственици на капитала му. В качеството си на управители на дружеството ищците упълномощили ответника да ги представлява във връзка с внасянето на капитала, при извършването на търговската му дейност, по регистрация и др. Със същото пълномощно ответникът бил упълномощен от името на ищците да закупува на името и за сметка на дружеството, т.е. в полза на трето лице, движимо и недвижимо имущество на цена и при условия, каквито намери за добре, както и да отчуждава и обременява с тежести имотите на дружеството. От приложеното копие на пълномощното се установява, че то не е с нотариална заверка на подписите на страните, каквато се изисква от чл.292 ал.3 ЗЗД. Съгласно пълномощното страните са сключили договор за поръчка, като изпълнителят се е задължил да закупи имот на името на дружеството, а не на свое име и след това да го прехвърля на поръчващите /на тяхното дружество/. Следователно в случая посочената разпоредба задължително изисква нотариална заверка на подписите, независимо дали придобиването на имотите ще е на името на дружеството или на упълномощителите като физически лица. Но и за едностранната сделка – упълномощаването по смисъла на чл.37 ЗЗД също се изисква нотариална заверка на подписите и на съдържанието на пълномощното. Твърдението на ответника в допълнителния му отговор, че пълномощното е заверено в [населено място], е останало недоказано. При това положение и по силата на чл.26 ал.2 пр.3 ЗЗД договорът за поръчка е нищожен поради неспазване на формата му за действителност, поради което не е породил валидни правни последици. От друга страна, от неоспорените писмени доказателства се установява, че в изпълнение на проектирания договор за поръчка ищците са превели по банков път на ответника общо 76600.40 британски лири, като с нарочна покана до тях последният е признал, че ги е получил, че се отказва да прехвърли имота в [населено място] и предлага да възстанови сумата, но след като продаде имота на трето лице и приспадне от покупната цена разходите за придобиването му. Истинността на поканата не е оспорена. При тези обстоятелства е направен извод, че даденото в изпълнение на нищожния договор за поръчка се явява без основание или на неосъществено основание, тъй като е могло и заздравяване на порока, поради което подлежи на връщане. Ирелевантни са възраженията на ответника, че е закупил имот на дружеството в [населено място] и за него е изразходвал процесната сума – имотът в [населено място] е придобит от дружеството на ответника срещу заплащане на посочената в нотариалния акт цена, а и не се установява каква сума евентуално от процесната е била вложена от него в изграждането на същия имот. Освен това от пълномощното е явно, че между страните не е сключван и договор за изработка – устен такъв е сключен по-късно и се е отнасял до строителство в двата имота – в [населено място] и в [населено място]. Но такъв договор за изработка се явява също нищожен като лишен от основание, щом договорът за поръчка, в чието изпълнение е сключен, е нищожен.
За да постанови решението за поправка на очевидна фактическа грешка по искането на ищците, обосновано с доводи, че диспозитивът може да създава двусмислие дали по делото не са били предявени целите, а не частични искове, съдът е приел, че между мотивите и диспозитива има несъответствие, което е основание за отстраняването му. Такова несъответствие, дори и когато няма опасност от превратно тълкуване на изразената в решението воля на съда, представлява очевидна фактическа грешка.
В изложението на Р. Ст.У. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи произнасяне от въззивния съд с основното решение по въпросите: 1. при условие, че чл.69 ал.2 ТЗ е императивна и последиците от действията на пълномощника настъпват по право директно за възникналото дружество, какъв е характерът на договора за поръчка, сключен между учредителите, които е прието, че са действали в качеството си на управители, и пълномощника – договор в полза на трето лице или е договор между дружеството и пълномощника /с оглед правосубектността между страните, защото ищците се явявали трети лица за облигационното отношение и предявеният от тях иск би бил неоснователен/ – от значение за точното прилагане на закона; 2. когато съдът приема, че е налице пълномощно – поръчка за закупуване от довереника от името и за сметка на дружеството на недвижими имоти, може ли съдът да прецени характерът на договора като такъв по чл.292 ал.3 ЗЗД – за придобиване на вещни права от името на ответника – от значение за точното прилагане на закона, както и в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение по т.д. № 597/2008г.; 3. всяко изявление, което формално е от ответника, независимо към кого е адресирано, ли представлява признание – в противоречие с практиката на ВКС по решение по т.д. № 194/2010г. ІІ ТО; 4. може ли съдът да основе решението на доказателства, които приема за неоспорени, а те са оспорени в отговора на исковата молба и са релевирани възражения срещу твърденията, които ищецът цели да докаже с представянето им, и може ли съдът да приеме за недоказани твърдения, подкрепени с доказателства, за които първоинстанционният съд е приел, че са общоизвестни чрез справка по ЕИК в ТР /където се намирало пълномощното/ – в противоречие с практиката на ВКС. Трайна била и практиката /сочат се решение на ВКС по т.д. № 590/2007г., определение по т.д. № 1087/2010г. ТК ВКС и ТР № 1/2000г. на ОСГК/, че съдът следва да постанови решението си, като обсъди всички доказателства и доводи на страните – не били обсъдени възражението на ответника по относимостта на представените доказателства, без да ги анализира и да посочи кои точно фирмени разписки и бланки, издадени не от ответника, а от трето лице, го убеждават, че претенцията е основателна и следва да се уважи в търсения размер.
В изложението на касатора по жалбата му срещу решението за отстраняване на явна фактическа грешка се сочи произнасяне от въззивния съд по въпроса дали в производство за поправка на очевидна фактическа грешка съдът може да коригира пороци на решението, обуславящи неговата необоснованост, в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение на І ГО по гр.д. № 387/2009г. Наведени са съображения, че в мотивите на основното решение не са обсъждани доказателствата относно конкретния размер на претендираната сума, че няма несъответствие между мотивите и диспозитива и не би следвало то да се поправя.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
В разглеждания случай по първия поставен от касатора материалноправен въпрос въззивният съд не се е произнесъл. Въпросът за определяне характерът на договора за поръчка съдържа условие да е сключен между учредителите на дружеството, действали в качеството си на негови управители, и пълномощника. А решаващият извод в тази връзка на съда е, че с пълномощното ответникът е бил упълномощен от ищците да закупува на името и за сметка на дружеството, т.е. в полза на трето лице, движимо и недвижимо имущество, както и че в качеството им на управители на дружеството упълномощаването е за внасянето на капитала на дружеството, по регистрацията му /пред Булстат и НАП/ и при извършването на обичайната му търговска дейност. Произнасянето по въпроси, обусловили този извод, касаторът не е релевирал като основание за допускане на касационно обжалване, а предвид правото на защита на насрещната страна касационният съд няма правомощие да го вземе предвид служебно /така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
По втория поставен от касатора материалноправен въпрос също няма произнасяне от въззивния съд. Въпросът съдържа условие, а именно – упълномощаване за закупуване от името и за сметка на дружеството, а изводът на въззивния съд в тази насока е, че упълномощаването от ищците е за закупуване от ответника на името на дружеството. Но дори да се приеме, че поставения въпрос всъщност е дали сключеният между страните договор за поръчка е за придобиване на вещни права от името на ответника с оглед приложението на чл.292 ал.3 ЗЗД, тълкуването му от касационния съд не би било от значение за изхода на спора по делото. Това е така с оглед направения от съда сам по себе си решаващ извод в тази насока, а именно, че за сключването на договор за покупко-продажба на недвижим имот и разпоредбата на чл.37 ЗЗД също изисква нотариална заверка на подписа на упълномощителя и на съдържанието на пълномощното. Произнасянето по въпрос, обусловил и този извод, касаторът не е релевирал като основание за допускане на касационно обжалване, а по силата на чл.291 ал.2 ГПК той не може да бъде предмет и на проверка по същество, ако касационно обжалване бъде допуснато, тъй като не се сочи и като основание за касационно обжалване по смисъла на чл.281 ГПК.
Третият поставен в изложението въпрос е неотносим към спора, тъй като е бланкетен и не е насочен към приетото от въззивния съд, че ответникът е признал получаването на процесната сума с изявление до ищците, отправено в нарочна покана до тях.
Първата част на четвъртия въпрос също е неотносима към спора, тъй като не касае изводът на въззивния съд, че представените от ищците писмени доказателства не са оспорени от ответника. Съответният на този извод въпрос е следвало да се отнася до това дали изявленията на касатора в отговора му на исковата молба във връзка с представените от ищците доказателства представляват такива за оспорването им, но такъв въпрос в изложението не е релевиран и той не може да бъде съобразен служебно. Следва да се отбележи и че по поставения въпрос не се сочи и обосновава наличието на някоя от допълнителните предпоставки за допускане на касационно обжалване, предвидени в чл.280 ал.1 т.1 – 3 ГПК.
По втората част на четвъртия въпрос въззивният съд не се е произнесъл. Това е така, тъй като не са формирани изводи /включително и от първоинстанционния съд/ въз основа на преценка дали в документите по регистрация на [фирма] се намира и процесното пълномощно с указание, че е заверено в А., Ш., на 15.V.2007г. /в доклада си по чл.146 ГПК В. само е посочил, че документите /без конкретизирането им/ по фирменото дело на [фирма], които се намират в ТР, са общо известни/, а и в отговора си на въззивната жалба на ищците ответникът не е навел възражение в тази насока.
И по последната част от четвъртия въпрос няма произнасяне от въззивния съд. Това е така, тъй като решаващият му извод е основан на представените доказателства – /банкови/ уведомителни писма от Н. до ищците – за извършени преводи на конкретни суми от тяхна банкова сметка с получател ответника. Няма формиран извод в тази насока, основан на фирмени разписки и бланки, издадени не от ответника, а от трето лице /за такова вероятно се има предвид R. C. – виж касационната жалба/.
Въпросът по поправителното решение е неотносим, тъй като не кореспондира с извода на въззивния съд, че е налице несъответствие между формираната в мотивите воля и изразената в диспозитива такава, представляващо допусната очевидна фактическа грешка, обуславящо наличието на предпоставките за отстраняването й.
По изложените съображения касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решенията на Варненския апелативен съд, ГО, № 209 от 18.ХІІ.2013г. и № 16 от 21.ІІ.2014г., постановени по гр.д № 409/2013г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: