5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 769
гр.София, 16 ноември 2018 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на деветнадесети септември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 498 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. Б. А., представлявана от адв. К. И. и В. К. от САК, срещу въззивно решение № 2299/09.11.2017г., постановено по възз.гр.д. №2342/2017 г. на Софийския апелативен съд. С обжалваното решение е потвърдено решение № 8526/24.11.2016 г. по гр.д.№6359/2014 г. на Софийски градски съд, като предявеният от А. Д. А. срещу жалбоподателката иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3-то, вр. с чл. 57, ал. 2 ЗЗД е уважен за сумата 23 750 лева, представляваща пазарната стойност на 1/ 4 ид.ч. от недвижим имот, чието връщане на отпаднало основание е невъзможно, поради отчуждаването му преди развалянето на договора за издръжка и гледане, сключен между С. А. и Н. А. – наследодателка на ищеца. Въззивното решение е влязло в сила в частта, с която претенцията за равностойността на липсващата вещ е отхвърлена за разликата до предявения размер от 30 000 лв. Акцесорният иск с правно основание чл. 86 ЗЗД е уважен за сумата 132,21 лева и отхвърлен за разликата до размера на 150,30 лева.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо и очевидно неправилно, постановено е при допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК са изложени твърдения, че касационният контрол следва да се допусне в хипотезите на чл.280, ал.2, предл.2-ро и предл.3-то ГПК – въззивното решение е недопустимо и очевидно неправилно. Поддържа се и наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК с доводи, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпроса – как следва да се определи стойността на това, от което се е възползвал ответникът по иска с правно основание чл. 57, ал. 2, изр. второ ЗЗД и коя е релевантната база за определяне на компенсаторното обезщетение по чл. 57, ал. 2, изр. второ ЗЗД. По този въпрос жалбоподателката сочи, че въззивното решение противоречи на постановените по реда на чл.290 ГПК – решение № 112/18.07.2013 г. по гр.д.№ 509/2012 г. на III г.о., решение № 478/ 20.06.2013г. по гр.д.№ 1714/2011 г. на IV г.о., решение № 31/28.04.2015 г. по гр.д.№ 5214/2013 г. на IV г.о.
Ответникът по жалбата е представил писмен отговор, в който поддържа становище, че не са налице основания за допускане на касационния контрол.
Касационната жалба е допустима – подадена е от легитимирана страна, в срока по чл.283 ГПК и срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивния съд.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:
По делото е установено, че ищецът А. Д. А. е наследник по закон /син/ на Н. Б. А., починала на 06.05.2010 г. С влязло в сила на 07.07.2009 г. решение от 12.05.2009 г., постановено по гр.д. № 15713/2008 г. по описа на СРС е развален поради неизпълнение договорът за продажба на 1/2 ид.ч. от недвижим имот /апартамент в [населено място] / срещу задължение за издръжка и гледане, сключен между прехвърлителката Н. А. и ответницата С. А. /нейна внучка от дъщерята В. Д. А./. Преди завеждане на иска по чл.87, ал.3 ЗЗД, с нот.акт № 69/14.02.2008 г. приобретателката А. е продала на майка си В. А. процесната идеална част от имота за сумата от 10 000 лв. Няколко години след смъртта на праводателката Н.А., ищецът е отправил /на 23.04.2014 г./ покана към С.А. за връщане, след развалянето на договора, на припадащата му се 1 /4 ид.ч. от имота, или за заплащане на нейната равностойност в размер на 30 000 лв., представляваща пазарната й цена към датата на отчуждаването.
За да уважи предявеният иск по чл.57, ал.2, изр.2-ро ЗЗД до размера на сумата 23 750 лева, въззивният съд е посочил, че „това, от което се е възползвала” отчуждителката С.А. по смисъла на чл.57, ал.2 ЗЗД, е пазарната цена на вещта към момента на отчуждаването. Счел е, че посочената в нотариалния акт цена от 10 000 лв. е непротивопоставима на кредитора, който не е обвързан от заявеното от страните пред нотариуса относно продажната стойност на вещта. В тази връзка е прието, че не е необходимо изрично оспорване на нотариалния акт, за да се установи различна придобивна цена от посочената в него, доколкото правилата за разкриване на симулация и свързаните с нея процесуални забрани важат само за страните по сделката, не и за третите лица, какъвто е ищецът. При това положение, без да са навеждани доводи за симулативност на посочената в нотариалния акт цена, въззивният съд е счел, че тя поначало не обвързва ищеца. Възприет е този вариант от заключението на съдебно-техническата експертиза, при който базата за изчисляване на дължимото обезщетение е пазарната цена на имота към датата на отчуждаването му /2008 г./ – сумата от 95 000 лв. С оглед на това е прието, че пазарната цена на отчуждената от А. 1/2 ид.ч. от имота /47 500 лв./ в полза на майка й, значително надвишава посочената в нотариалния акт продажна стойност от 10 000 лв., което обуславя извод за симулативност на цената. Възраженията на ответницата, че в случая става въпрос за сделка между роднини /майка и дъщеря/, както и че другата 1/ 2 ид.ч. от имота е продадена през 2005 г. на дъщерята на ищеца от праводателката Н.А. за сумата 3 762.30 лв., т.е. очевидно не на пазарна цена, са счетени за неоснователни. Съдът е посочил, че и за продажбата през 2005 г. важат същите съображения за симулативност на вписаната в нотариалния акт цена. В заключение е направен извод, че да се отрече правото на кредитора за присъждане пазарната стойност на имота при невъзможност за реално връщане на вещта след отпадане на договорната връзка, означава „да се поощрява неизправната страна” и „да се дарява със спокойствието, че не е получила нищо по отчуждителната сделка и в този смисъл – не се е възползвала”.
Като допълнително съображение за основателността на претенцията до размера на сумата от 23 750 лв. е изтъкнато, че добросъвестността на отчуждителя не зависи единствено от обстоятелството дали разпореждането с вещта е станало преди или след поканата за връщането й. В случая, ответницата още към момента на извършване на разпоредителната сделка е знаела, че е в „неизпълнение на договора за издръжка и гледане”, което според съда е релевантен факт при преценката за добросъвестността й / по смисъла на чл.57, ал.2 ЗЗД / към датата на разпореждането с имота.
При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и касационният контрол следва да се допусне по изведения в изложението правен въпрос, за проверка за противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС, на която се позовава жалбоподателката и обективирана в решение № 31/28.04.2015 г. по гр.д.№ 5214/2013 г. на IV г.о., както и в решение № 98/10.05.2018 г. по гр.д.№3722/2017 г., IV г.о., решение № 20/17.09.2018 г. по гр.д.№208/2017 г., IV г.о. на ВКС.
Сочените основания за селектиране на жалбата по чл.280, ал.2, предл.2-ро и предл.3-то ГПК – вероятна недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение не се установяват. Аргументацията за вероятна недопустимост на въззивния акт се свързва с твърдяно произнасяне на съда по непредявен иск с правно основание чл.57, ал.2, изр.1-во ЗЗД, каквото в случая не е налице. Съдът се е произнесъл в рамките на заявените факти и обстоятелства и съобразно формулирания в исковата молба петитум, като е дал квалификация на спорното право по чл.57, ал.2, изр.2-ро ЗЗД. Изложените допълнителни съображения, касаещи добросъвестността на ответницата при извършване на разпоредителната сделка не са решаващи мотиви, обусловили волята на съда при произнасянето му. Твърдяната от жалбоподателката очевидна неправилност се свързва с необоснованост на изводите на съда за размера на дължимата парична компенсация по чл.57, ал.2 ЗЗД, което съставлява основание за касационно обжалване по чл.281, т.3, предл. 3- то ГПК и подлежи на разглеждане в производството по чл.290 и сл. ГПК, а не във фазата на селектиране на жалбата.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2299 от 09.11.2017г., постановено по възз.гр.д.№ 2342/2017 г. на Софийския апелативен съд в обжалваната му част.
УКАЗВА на жалбоподателката С. Б. А., че в едноседмичен срок от получаване на съобщението следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на сумата 475 лева и да представи платежния документ по делото. В противен случай производството по делото ще бъде прекратено.
В зависимост от изпълнението на указанията на съда, делото да се докладва на Председателя на Трето гражданско отделение за насрочване, или на съдията – докладчик за прекратяване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.