О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№769
[населено място] 20.10.2015 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, първо отделение,в закрито заседание на дванадесети октомври ,през две хиляди и петнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 449 / 2015 год. и за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. Н. П. против решение № 611 по т.д.№ 1310 / 2014 год. на Старозагорски окръжен съд, в частта в която със същото решение е потвърдено решение № 518 по гр.д.№ 451/2014 год. на Районен съд Стара Загора, с която са отхвърлени предявените от касатора против [фирма] обективно съединени искове: с правно основание чл.79 ал.1 ЗЗД вр. с чл.24 ТЗ – допълнително възнаграждение по договор за прокура, определимо въз основа на реализирана за 2007 год. и 2008 год. печалба на дружеството – ответник, съгласно чл.8 пр.второ от сключения договор, в размер на 6 614,10 лв. за 2007 год. и 1300 лева / искът предявен като частичен / – за 2008 година,съответно – с правно основание чл.86 ЗЗД,за мораторни лихви върху главницата,в размер на 2730,57 лева.В останалата му, осъдителна за ответника част,като необжалвано,въззивното решение е влязло в сила.Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, поради постановяването му в противоречие с материалния закон – чл.117 вр. с чл.115 ал.1 б.”ж” и чл.116 б.”б” пр.първо ЗЗД – при произнасяне по възражението на ответника за погасяване на вземанията от възнаграждение по давност,като не е съобразил предходното предявяване на части от претенцията,приключило с уважаването на исковете на И. П., предявени като частични. Формално се твърди необоснованост.
Ответната страна – [фирма] – оспорва допустимостта на касационното обжалване, на основание чл.280 ал.2 ГПК,както и с доводи по правилността на въззивното решение.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира ,че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК ,от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.Касае се за възнаграждение по договор за прокура,претендирано на основание чл.8 от същия , формируемо от две самостоятелни съставки – определена и определяема / резултативна – с оглед реализирана от дружеството печалба /, което не променя основанието и вида на претенцията .
За да се произнесе настоящият състав съобрази следното :
Производството е образувано по искове на И. П. против [фирма] за : присъждане на възнаграждение по договор за прокура, на основание чл.8 пр. първо от договора – в размер на 2 128,20 лева / което не е предмет на касационно обжалване / и допълнително дължимо,определимо в случай на реализирана от дружеството печалба на тримесечие, съгласно чл.8 пр.второ от договора, в размер на 1 300 лева за 2007 год. и на 6 614,10 лв. за 2008 година, както и за присъждане на обезщетение за забава в издължаването на възнаграждението, в размер на 2 730,57 лева.В предходно производство, предявени на 22.06.2011 год. , като частични , искове за същите вземания от главницата,между същите страни,са уважени : с решение № 133 от 27.12.2013 год.по т.д.№ 526 / 2012 год. на І т.о. на ВКС е отменено отхвърлителното въззивно решение по спора и [фирма] е осъдено да заплати на И. П. възнаграждение,вкл. на основание чл.8 пр. второ от договора за прокура , в размер на 4 000 лева – по 2 000 лева за 2007 год. , съответно 2008 година.
За да потвърди отхвърлянето на настоящите искове – с предмет части от същите вземания на ищеца към ответника,предявени на 05.02.2014 год., въззивният съд е приел,че претендираните възнаграждения не са идентични на трудово възнаграждение и за погасяването им по давност е приложима общата 5-годишна давност.Същата обаче, е счел изтекла от настъпване изискуемостта на вземанията, като не е приел за основателен довода на ищеца,че с предявяването на предходните частични искове е прекъсната давността за цялото вземане,респ. за същото и считано от 22.06.2011 год. тече нова погасителна давност, която – впрочем без значение тригодишна или петгодишна би се приела – не се явява изтекла към 05.02.2014 година.Така главният иск е отхвърлен единствено предвид уважено възражение за погасяване по давност, а на основание чл.119 ЗЗД е отхвърлена и акцесорната претенция за мораторна лихва.
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК касаторът формулира следните въпроси : 1 / Следва ли да се приложи чл.110 ЗЗД, след като по делото са налице доказателства за прекъсване на давността по чл. 116 б.”б” ЗЗД и за спиране теченето на давността, на основание чл. 115 ал.1 б.”ж” ЗЗД; 2 / При наличие на доказателства за спиране на давността , на основание чл. 115 ал.1 б.”ж” ЗЗД следва ли съдът служебно да съобрази спирането й или е необходимо изрично възражение с такъв предмет ? ; 3/ Непроизнасянето на въззивния съд при изрично възражение за спиране теченето на давността,на основание чл.115 ал.1 б.”ж”ЗЗД,представлява ли процесуално нарушение,обуславящо неправилност на въззивното решение? и 4/Следва ли да се зачете спиране теченето на давностния срок,съгласно чл.115 ал.1 б.”ж” ЗЗД, по отношение цялото вземане , след като има влязло в сила съдебно решение по частичен иск за същото вземане ? . Въпросите са обосновавани в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК – поради противоречие на въззивното единствено с реш.№ 22 по т.д.№ 428 / 2009 год. на І т.о. на ВКС.
Въпросът за спиране теченето на давността за процесните вземания, с оглед предходно предявени частични искове за същите и по време на образуваното за последните съдебно производство ,е въведен в процеса с въззивната жалба.Въззивният съд,обаче,не е изложил мотиви за приложението на чл.115 ал.1 б.”ж” ЗЗД,а единствено такива за липсата на основание да се счита прекъсната давността,с оглед предходно предявените частични искове за същото вземане,на основание чл.116 б.”б” ЗЗД,без изрично възражение на това основание да е наведено от касатора преди подаване на касационната жалба.
Логиката на въпросите,касаещи задължението на въззивния съд за произнасяне по възражения на ищеца – първите три въпроса – е обобщима до това : следва ли да се релевира в преклузивните за това срокове в първоинстанционното производство,възражение за спиране или прекъсване на давността и ако бъде въведено едва с въззивната жалба / относим единствено за приложението на чл.115 ЗЗД /, дължи ли въззивният съд произнасяне по същото.Първите два въпроса са по начало некоректно формулирани,като съдържащи правен извод,какъвто въззивният съд не е обосновал – за наличие на основание за спиране или прекъсване на давността и по отношение непредявената в предходно съдебно производство част от вземането.Това им съдържание следва да се игнорира.В останалата си част,обаче,първият от въпросите остава фактологично обусловен – предпоставящ отговор, основан на конкретиката на спора,а не общоприложим и по тълкуването на конкретна правна норма.Вторият и третият от формулираните въпроси са относими към предмета на спора, но доколкото касаят процесуалните задължения на съда,с оглед обхвата на произнасянето му,а не на преценката му по същество, с единственото цитирано решение,постановено по реда на чл.290 ГПК,не се явява обосновава допълнителен селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за същите.При така формулираните въпроси, хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК предпоставя прилагането на задължителна съдебна практика по приложението на процесуална норма в аспект на задълженията на въззивния съд досежно обхвата на произнасянето му,а не за съдържанието на това му произнасяне.Цитираното от касатора съдебно решение не дава задължително за въззивните съдилища разрешение на въпроса следи ли служебно съдът за наличие на основание за спиране или прекъсване на давността и ако не – до кой момент следва да се въведе довод с такъв предмет от заинтересованата страна.В. и доколкото въззивният съд се е произнесъл по същество относно липсата на основание за прекъсване на давността, вторият и третият въпроси се явяват покриващи общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване единствено по въпроса за предявяването на основание за спиране на давността.
Тъй като въззивният съд се е произнесъл по същество само по приложението на чл.116 б.”б” ЗЗД,четвъртият формулиран въпрос,относим към съдържанието на произнасянето на въззивния съд, няма характеристиката на правен, тъй като отново касае приложението на чл.115 ал.1 б.”ж” ЗЗД , а не чл.116 б.”б” ЗЗД . Дори да би бил формулиран въпрос с оглед приложението на последната разпоредба,цитираното решение не би обосновало допълнителен селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. В реш. № 22 / 14.07.2010 год. по т.д.№ 428/2009 год. на І т.о. на ВКС е прието, че с предявяването на частичен иск не се прекъсва давността за остатъка от вземането на същото основание,споделяйки възприетото в реш. № 610/09.12.2008 год. по т.д.№ 391 / 2008 год. на ВКС, І т.о. на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК. Същото е и разрешението в реш.№ 63 / 28.05.2010 год. по т.д.№ 637 / 2009 год. на І т.о. на ВКС, както и в реш.№ 210/2010 год. по гр.д.№ 1010 / 2010 год. на ГК на ВКС.Включително е отречено прекъсването на давността и за увеличената част от претенцията, при предприето увеличение на иска по реда на чл. 116 ГПК /отм./ . Именно в тази последна хипотеза – досежно спиране на давността по отношение на увеличената по реда на чл. 116 ГПК / отм./ част от претенцията – постановилият решение № 22 по т.д.№ 428 / 2009 год. състав е разгледал и приложението на чл.115 ал.1 б.”ж” ЗЗД ,а не такъв е настоящият случай.
Водим от горното,Върховен касационен съд,първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 611 по т.д.№ 1310 / 2014 год. на Старозагорски окръжен съд.
ОСЪЖДА И. Н. П. да заплати на [фирма], на основание чл.81 вр. с чл.78 ал.3 ГПК направените в настоящата инстанция разноски,в размер на 1000 лева – заплатено адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване .
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :