ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№. 769
гр. София, 22.11.2013 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, второ отделение в закрито заседание на 12 ноември , две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
като изслуша докладваното от съдия Боян Балевски търговско дело №2454/13 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба от страна на процесуалния пълномощник на [фирма]-гр.София срещу решение № 815 от 29.04. 2013 г. по т.д. № 698/2013 на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение постановено по гр.д. № 1895/2009 г. на СГС, с което касаторът е осъден да заплати на [фирма]-гр.София сумата от 1 238 808 лева-застрахователно обезщетение по полица № 09200040120000004 от 08.12.2004 г. и настъпило на 09.08.2005 г. застрахователно събитие, ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска-04.08.2008 г. до окончателното плащане, както и в частта за присъдените разноски..
Излагат се доводи и оплаквания за нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят се позовава на наличие на основания за допускане до касация по чл.280 ал.1,т.1 ГПК.
Ответната страна в писмен отговор на касационната жалба изразява становище за липса на основания за допускане до касация, респ. за неоснователност по същество на касационната жалба..
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и отговаря на предпоставките на чл.280 ал.2 ГПК, намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок.
За да постанови обжалваното решение, съставът на въззивния съд приема, че между страните е сключен договор за имуществена застраховка- полица № 09200040120000004 от 08.12.2004 г. с покрит риск щети от пороен дъжд и с предмет: административни и битови сгради, машини,съоръжения и оборудване, стоково-материални ценности и стъкла в хотел „Р.”, находящ се в [населено място], [улица]. На 09.08.2005 г. е настъпило застрахователното събитие, доколкото не се спори, а и от приетата по делото справка от Н. Б. се установява, че за периода 01-10.08.2005 г. в [населено място] е паднало общо количество валежи 154 л./кв.м. при нормална норма за периода 51 л./кв.м., което според единодушното становище в заключението на двете технически експертизи с две различни по специалност вещи лица е довело до завишено временно вертикалното натоварване на сградата и повишена влажност на почвите и компрометиране на земната основа и на фундаментите на сградата и е станало причина за срутване на северозападната част от ниското двуетажно тяло на хотелския комплекс на ъгъла на улиците „В.” и „Д. З.” в [населено място] . Следователно е налице основание за заплащане на обезщетението по застрахователното имуществено правоотношение между страните, доколкото е настъпило събитието, обхванато от покритите рискове на имуществената застраховка с предмет срутената сграда и причинно-следствена връзка между него и конкретните материални щети. Размерът му следва да се определи , съгласно разпоредбата на чл.399 ал.2 /отм./ ТЗ като същото трябва да покрие всички разходи за възстановяване на вредите , включително и тези за отстраняване на развалини,за демонтиране и събаряне на остатъци, за
Възражението за погасителна давност не е уважено, доколкото тригодишната давност е прекъсната с предявяване на ИМ по пощата /арг. от чл. 62 ал.2 ГПК/ на 04.08.2008 г./ пощенско клеймо от тази дата/, както по отношение на частичния иск, така и за остатъка до пълнопредявения размер, тъй като искането за увеличение размера на иска и преминаването от частично към пълно предявяване е направено още в молбата-допълнение към ИМ от 01.08.2008 г. . При положение, че срокът за внасяне на допълнителна държавна такса е продължен с разпореждане от страна на съда, изрично считано от съобщаването му и няма данни същото да е съобщено на ищеца, то следва да се приеме, че до представянето на доказателства за внасянето й не са били налице основания за прекратяване на производството върху увеличената част на иска. В случая се прилага разпоредбата на чл.62 ал.3 ГПК: погрешно определеният от съда по- дълъг от законно определения срок ползва страната и извършените в него процесуални действия не се считат просрочени.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване от страна на жалбоподателя се сочат като обуславящи изхода на спора въпросите за :1. приложението на чл. 63 ал.2, предложение две ГПК, относно началния момент, от който тече продълженият срок/ противоречие с посочените определения на ВКС/, 2. за последиците от предявяването на частичен иск по отношение прекъсване и спиране на давностните срокове, относно частта от вземането извън частичнопредявената част от него/ противоречие със задължителната практика на ВКС-Р 589/23.06.2008 по т.д. №211/2008 на , ІІ т.о. на ВКС, Р №22 от 14.07.2010 г. на ВКС по т.д. № 428/2009 на І т.о. е Р №63/28.05.2010 г. по т.д. №637/2009 на ВКС І т.о. / опр. по гр.д. №4874/2008 като постановено по реда на чл.288 ГПК е без значение,тъй като с него липсва произнасяне по правен въпрос/, 3. за правомощията на въззивния съд при наличие на непълен доклад по чл.146 ГПК, 4. за възможността да се сочат нови доказателства пред въззивния съд,когато същите не са посочени, поради непълнота в доклада, 5. за допустимостта та служебното събиране на доказателства пред въззивната инстанция, 6. за предпоставките за разглеждане на нови възражения за пръв път пред въззивната инстанция, 7. за начина на удостоверяване плащането на възнаграждение за адвокат във връзка с присъждането му като съдебен разход по чл.78 ал.1 ГПК, 8. за последиците от невнасяне на държавна такса върху увеличената част от иска по отношение на това искане, 9. за това, от кой момент се счита предявен иска, с оглед разпоредбата на чл.125 ГПК във връзка с последиците на прекъсване на давността и 10. за това, дали пощенското клеймо в случаите на чл. 62 ал.2 ГПК е достатъчно за удостоверяване датата на изпращане по пощата или е необходим нарочен документ за това издаден от съответния пощенски клон.
Твърди се, че по тези въпроси е налице противоречие на обжалваното решение със задължителната практика на ВКС посочена от страна на касатора и приложена към настоящата жалба.
Предвид очертаните критерии от ВКС, ОСГТК в ТР 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1 /2009 г. за правния въпрос и формулировката на същите от страна на касатора в изложението по чл.284 ал.3, т.1 от ГПК става ясно, че първият въпрос има характеристика на обуславящ изхода на спора, тъй като въззивният съд го е обсъдил и е взел становище по него в мотивите на обжалваното решение и въз основа на него е формирал правораздавателната си воля. По него, обаче, липсва противоречие с посочената практика на ВКС- определения: №13 по ч.т.д. №811/10 на ВКС, І т.о., №3 по ч.гр.д. №680/11 на ВКС, ІV г.о., №147 по ч.гр.д. № 84/2010 г.на ІІІ г.о., №342 по ч.т.д. 304/2010 на І т.о., №425 по ч.т.д. №441/10 на ІІ т.о., № 556 по ч.т.д. №320/2011 на ВКС, ІІ т.о., тъй като същите касаят приложението на чл. 63 ал.2, предложение две ГПК, относно началния момент, от който тече продълженият срок в общия случай, но никое от тях не се отнася до специфичния случай, който е обект на регулиране в ясната и недвусмислена разпоредба на чл.62 ал.3 ГПК: погрешно определеният от съда срок по-дълъг от законноопределения ползва страната и извършените в него процесуални действия не се считат просрочени. Следователно цитираните определения просто не касаят настоящия спор.
Въпросът за последиците от предявяването на частичен иск по отношение прекъсване и спиране на давностните срокове, относно частта от вземането извън частичнопредявената част от него не се явява обуславящ изхода по конкретния правен спор. Това е така, доколкото искането за увеличение размера на иска и преминаването от частично към пълно предявяване е направено още в молбата-допълнение към ИМ от 01.08.2008 г.- л.38 от първоинстанционното дело, която допълнителна молба представлява част от самата първоначална ИМ, като е без значение, по-късната дата, на която са отстранени недостатъците-внесена е държавна такса върху увеличения размер и увеличението е допуснато. Това следва от разпоредбата на чл.129 ал.5 ГПК-поправената искова молба се счита за редовна от деня на подаването. Следователно в случая молбата за увеличения размер на пълнопредявения иск като подадена заедно със самата искова молба е породила последиците на чл.116 б. „Б” ЗЗД на прекъсване на давността и за увеличения размер още от датата на предявяване на ИМ в съда-т.е. от 04.06.2008 г.-датата на пощенското клеймо върху самия плик..
Въпросите от №3-№6 по номерацията в настоящото решение за: правомощията на въззивния съд при наличие на непълен доклад по чл.146 ГПК, за възможността да се сочат нови доказателства пред въззивния съд, когато същите не са посочени, поради непълнота в доклада, за допустимостта за служебното събиране на доказателства пред въззивната инстанция, за предпоставките за разглеждане на нови възражения за пръв път пред въззивната инстанция не се основават на оплаквания във въззивната жалба и се поставят за пръв път пред касационната инстанция, поради което и разглеждането им е недопустимо, тъй като не са били надлежно включени в предмета на спора пред инстанцията по същество и не са обусловили правната воля на съда, обективирана в решението му. В този смисъл същите не се явяват обуславящи произнасянето на въззивния съд и не следва да се разглеждат / т.1 от ТР №1/19.03.2010 г.по тълк. дело №1/2009 на ОСГТКВКС/
Въпросът, касаещ решението в частта за разноските относно присъденото в полза на ищеца възнаграждение за адвокат, а именно за начина на удостоверяване плащането на възнаграждение за адвокат във връзка с присъждането му като съдебен разход по чл.78 ал.1 ГПК, намира своя отговор в задължителната практика на ВКС- ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ 6/2012 от 06 ноември 2013 год. на ОСГТК, което в т.1 приема, че вписването на плащането на договореното възнаграждение в договора за правна помощ има характера на разписка и е основание за присъждането му като съдебни разноски. В случая изразеното становище в обжалваното решение в тази част съвпада напълно с това в цитираното ТР и следователно липсва основание за допускане на касация и по този въпрос.
Въпросът за последиците от невнасяне на държавна такса върху увеличената част от иска по отношение на самото искане за увеличаване размера на иска в случая не е от значение за спора, тъй като тази държавна такса е надлежно внесена,според срока определен от съда за това.
Относно това, от кой момент се счита предявен иска, с оглед разпоредбата на чл.125 ГПК и във връзка с последиците на прекъсване на давността и за това, как се съотнася тази разпоредба с тази в чл.62 ал.2 ГПК при изпращането на ИМ с приложенията по пощата е налице задължителна практика по чл.290 ГПК-Решение№182/17.10.2010 г. по т.д. №76/10 на ВКС,ІІ т.о. , според която изпратената по пощата искова молба прекъсва давността от датата на изпращането,според отбелязването в пощенското клеймо, което обхваща като отговор и въпроса за това, дали пощенското клеймо в случаите на чл. 62 ал.2 ГПК е достатъчно за удостоверяване датата на изпращане по пощата или е необходим нарочен документ за това издаден от съответния пощенски клон. По последния въпрос този отговор се отнася, разбира се, само до случаите, когато самото клеймо не е надлежно оспорено в процесуалните срокове за това, какъвто е и настоящият случай.
По изложените съображения, съдът счита, че не е налице основание по чл.280 ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
На основание чл.81 ГПК и с оглед претенцията за присъждане на разноските на ответника по касационната жалба в отговора на същата и като взе в предвид отбелязването в самия договор за правна помощ, че договореното възнаграждение от 19 820 лева е внесено изцяло в полза на процесуалния представител, съдът намира, че касаторът следва да заплати разноските на ответника в посочения размер/ така т.1 от ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ 6/2012 от 06 ноември 2013 год. на ОСГТК/.
С оглед изложеното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 815 от 29.04. 2013 г. по т.д. № 698/2013 на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма]-гр.София да заплати на [фирма]-гр.София сумата от 19 820 лева-разноски в производството пред ВКС.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.