6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 769
София, 25.10.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговска отделение, в закрито заседание на 15.06.2012 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 996 /2011 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], гр.П. против въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 269 от 01.06.2011 год., по т.д.№ 194/2011год., с което е потвърдено решението на Пловдивския окръжен съд № 414 от 15.11.2010 год., по т.д.№ 524/ 2009 год. и са отхвърлени, като неоснователни, предявените от касатора, като ищец, срещу [фирма], [населено място], [фирма], [населено място], [фирма] и [фирма], [населено място] обективно кумулативно и субективно пасивно съединени искове: по чл.108 ЗС за отстъпване собствеността и предаване владението на движими вещи, както следва: от първия – 140 л.м. ограда от сглобяеми елементи; от първия и втория като съсобственици при равни права- ограда с дължина 18.5 л.м., от първия и третия, като съсобственици при равни права- ограда с дължина 12 л.м. с транспортна и пешеходна врата и от първия, третия и четвъртия ответник – ЮЛ- на ограда с 85 л.м., както и по чл.59 ЗЗД – за заплащане на обезщетение за ползването им без основание, както следва: от първия ответник – сумата 1458 лв., за периода от 3 месеца – 01.05.2009 год.- 31.07.2009 год.; от втория сумата от 198 лв. за същия период; от третия- сумата 735 лв. за същия период и от четвъртия сумата 609 лв. за същия период.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касационното обжалване по приложно поле е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1,т.2 и т.3 ГПК.
Твърдението на касатора, изразено и в обстоятелствената част на касационната жалба, е че поради противоречивото им разрешаване в практиката на съдилищата и липсата на „обемна съдебна практика” разрешените от въззивния съд значими за изхода на делото въпроси на материалното и процесуално право, които свързани с приложението на чл.110 ЗС и уточнени от настоящата инстанция в съответствие с правомощията и, според т.1 на ТР№ 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС са : 1. „От какво се определя характера на една вещ, като движимост – от нейното предназначение, от обстоятелството, че като вещ има обслужващо предназначение, т.е. че не е самостоятелен обект, или от начина, по който същата е закрепена към терена, респ. възможностите за нейния демонтаж.?” ; 2. „Когато нито една от страните по спора не се позовава на нищожност на конкретна клауза в договор за продажба, допустимо ли е и на какво основание, съдът да приеме, че съдържащата се в нея уговорка противоречи на закона?”, се явяват от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Като израз на визираното противоречие, въведено едновременно с основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, касаторът е посочил решения на ВКС: № 30/06.02.2009 год., по гр.д.№ 3470/2007 год.; № 44/06.02.2009 год., по гр.д.№ 5015/2007 год. на ІV-то г.о.; № 266 от 29.01.2009 год., по гр.д.№ 1299/2006 год. на ІІІ г.о.; № 701/03.12.2008 год., по т.д.№ 327/ 2008 год. на ІІ-ро гр.о. № 877/19.11.2009 год., на ІІІ г.о. и решение на ВАС, І-во отд. № 682/25.10.2002 год., по адм.х.д.№ 6614/2001 год..
Ответниците по касационната жалба – [фирма], [населено място], [фирма], [населено място] и [фирма], гр.П. в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК са възразили срещу допускане на касационното обжалване и алтернативно срещу основателността на въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните в обжалваното решение, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима, но искането за допускане на касационното обжалване е неоснователно, поради следното:
Позовавайки се на аргументацията на ищеца за притежание вещното право на собственост в патримониума му по отношение на процесната ограда, изградена от последния със сглобяеми елементи в собствения му недвижим имот в периода 1996 -98 год., от който впоследствие е продал обособените нови имотни части, а именно – запазване собствеността върху тази ограда, която попада в тях с възможност за демонтажа и в 6 месечен срок, въззивният съд е приел, че същата, като вид строеж по см. на § 5, т.38 от ДР на ЗУТ, за който е издадено строително разрешение и акт, обр.15 няма отделен идентификатор, т.е. тя няма самостоятелност, а има обслужващи конкретния недвижим имот функции, изразяващи се в трайно материализиране на границите между два съседни имоти и вкопана в земята, със заваръчно свързване на отделните платна и явяваща се сложна вещ, трайно прикрепена към земята, от момента на изграждането и е загубила качеството си на движима вещ със самостойно значение, в съответствие с въведената с чл.110, ал.2 ЗС класификация.
При обосноваване на горния правен извод решаващият съд се е позовал на събраните по делото доказателства, вкл. заключенията на изслушаните единична и тройна съдебно- технически експертизи, според които тази ограда не попада в типа ”градинска мрежа, бодлива тел, жив плет, с бетонирани бетонни колове между тях”, а е с бетонна основа, окопана трайно в земята чрез заваряване на отделните и елементи и монтирани фасадни цокълни панели над фундаментите.
Обстоятелството, че процесната ограда не може да бъде самостоятелен обект на вещното право на собственост, съобразно изложеното в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, налага правен извод, че по отношение на същата не могат да бъдат извършвани разпоредителни действия, което от своя страна означава, че не могат и да се запазват такива права при разпореждане със земята, към която е трайно прикрепена. Затова и последните, обективирани в договорни клаузи на сключените между страните продажби, както поради липса на предмет, така и поради противоречието им със закона са нищожни.
Следователно решаващите мотиви в обжалваното решение позволяват да се приеме, че поставените от касатора въпроси на материалното и процесуално право, като значими за крайния правен резултат по делото попадат в обсега на чл.280, ал.1 ГПК, с което общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване е доказана.
По отношение на същите се явява неоснователно позоваването на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно постановките в т.4 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС формулираният от касатора като значим за делото въпрос на материалното и/ или процесуално право е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, било ако решаването му е свързано с предизвикана от несъвършеното на закона – неясна, непълна или вътрешно противоречива правна норма, необходимост да бъде изяснено съдържанието на приложимата разпоредба чрез корективното и тълкуване, било, когато поради настъпила промяна в обществените условия и правна мисъл се налага осъвременяване на създадената във вр. с приложението на последната съдебна практика, какъвто не само не е разглежданият случай, но и въобще липсват аргументи в подобна насока.
Отделен в тази вр. остава въпросът, че нормата на чл.110 ЗС е ясна и лишена от вътрешно противоречие, а практиката на съдилищата във вр. с прилагането и, според която с факта на трайното прикрепване на движими вещи към недвижим имот, по начин, който не позволява премахването им без да се наруши целостта им, те стават част от него по предназначение и след този момент престават да бъдат движими вещи е богата и трайно непротиворечива.
Недоказано е и основанието по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК.
Съобразно задължителните постановки в т.3 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС въпросът е разрешаван противоречиво от съдилищата, когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение въпрос противоречи на възприетото за същия в друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, последното- постановено по реда на ГПК/ отм./.
В случая даденото в решение на ІІІ г.о. на ВКС № 30/06.02.2009 год., по гр.д. № 3470/ 2007 год. разрешение, според което класификацията на вещите/ движими или недвижими/ зависи не от предназначението им, а от това дали са трайно прикрепени към земята или могат да бъдат отделени от нея без да се наруши целостта им, е в пълно съгласие с приетото в обжалвания съдебен акт разбиране, че с вкопаване в земята на фундаментите и заваръчно свързване на отделните платна, процесната ограда, следва да се разглежда като сложна вещ, която с изграждането си е трайно прикрепена към земята и е загубила самостоятелния си характер на движима вещ, с оглед вложените в нея отделни елементи, имащи до този момент самостойно значение, чието демонтиране би довело до частичното им повреждане и то изключва твърдяното противоречие.
Същото становище относно класификацията на вещите на движими и недвижими по см. на чл.110 ЗС е застъпено и в останалите цитирани и приложени с касационната жалба решения на ВКС, поради което само по себе си обстоятелството, че в тях е постановен различен правен резултат, е правно ирелевантно за приложението на чл.280, ал.1, т.2 ГПК, доколкото той е обусловен от преценката на отделните факти и доказателства по делата, които не са идентични с тези в обжалвания съдебен акт на Пловдивския апелативен съд.
Решението на ВАС не се включва в съдебната практика по см. на критерия за селекция по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, поради което не подлежи на обсъждане – арг. от т.3 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Що се касае до въпроса относно процесуалната законосъобразност на обжалваното решение, предвид приетата нищожност на конкретна договорна клауза, обективирана в сключените с ищцовото ТД договори за продажба, при липсата на възражение от страните в процеса, то като свързан с правилността на обжалваното въззивно решение този въпрос е относим към основанията по чл.281, т.3 ГПК, но е ирелевантен за предпоставките за допускане на касационно обжалване. Без значение за достъпа за касационен контрол и твърдяната необоснованост на съдебния акт, дори и евентуално същата да е налице, тъй като липсва създадена от законодателя тъждественост между основанията по чл.281, т.3 ГПК с тези по чл.280, ал.1 ГПК.
Само за прецизност на настоящето изложение следва в тази вр. да се посочи, че нищожността, като порок на съответната сделка, или на част от нея, водещ до пълната и, или частична невъзможност тя да произведе желаното от съконтрахентите правно действие от самото и начало, може да бъде въведена като възражение във висящото производство по делото не само от всяка от страните по спора, но констатирането и, както и нейното санкциониране се включват в служебните задължения на съда, който го разглежда, и следва да приложи точно закона, т.е. да съобрази съответствието на договора, от който претендираните права се черпят с този закон и аргумент в подкрепа на изложеното е императивният характер на чл.26 ЗЗД.
С отговора на касационната жалба ответниците своевременно са претендирали направените в настоящето производство деловодни разноски, които на осн. чл.78, ал.3 ГПК следва да им бъдат присъдени в посочения заплатен размер, според приложените писмени доказателства – договор за правна защита и съдействие № 010898 от 24.08.2011 год., сключен между адв. А. Д. и [фирма], гр. П. и пълномощно на името на адв. Р.П. от [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място].
Водим от горните съображения, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК, във вр. с чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 269 от 01.06.2011 год., по т.д.№ 194/ 2011год., по описа на с.с..
ОСЪЖДА [фирма], гр.П. да заплати о б щ о на [фирма], [населено място] и на [фирма], [населено място] сумата 600 лв./ шестстотин лева/, а на [фирма], гр.П. сумата 1000 лв./ хиляда лева/, представляващи направените от тях деловодни разноски за настоящето производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: