О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 769
София, 07.11. 2016 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на двадесети октомври две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 2711 по описа за 2016 г. взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Т. Н. М., чрез адв. К. И. Н., срещу въззивно решение № 1747/29.02.2016 г., постановено от Софийският градски съд по гр.д. № 11776/2015 г. в частта, с която искът по чл. 200 КТ е отхвърлен за разликата над 5 000 лв. до 20 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 28.09.2011 г.
Излага доводи за неправилност поради нарушение на чл. 52 ЗЗД.
Насрещната страна не е отговорила в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Съставът на Софийския градски съд, като потвърдил решението на първостепенния Софийски районен съд, осъдил Специализирана административна дирекция планиране и управление на бюджета към МВР да заплати на Т. Н. М. 5 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от счупена лъчева кост на лява ръка при осъществена на 28.09.2011г. трудова злополука, заедно с компенсаторна лихва, считано от 28.09.2011г., на осн. чл. 200 КТ, като възложил на ответника съдебноделоводните разноски съразмерно уважената част от иска. Отхвърлил претенцията за разликата над 5000 лв. до пълния предявен размер от 20 000 лв.
За да постанови този резултат, съдът като препратил към мотивите на първата инстанция, приел за установено, че насрещните страни са в трудово правоотношение. На 28.09.2011г., по време на обичайния път при отиване от основното място на живеене до работното място, М. се спънала и паднала, при което получила счупване на лявата ръка. Увреждането е признато за трудова злополука от С. по смисъла на чл.55,ал.2 КСО. Установено е, че лечението е проведено стандартно, с наместване и гипсова имобилизация, като през периода от 28.09.2011г. до 11.11.2011г. М. е била в отпуск поради временна нетрудоспособност. Тя е претърпяла болки и страдания през възстановителния период между 45 дни и 60 дни, малко по-интензивни през първите 10-12 дни, с постепенно затихване към края на периода. Установено е също, че костта е възстановила целостта си, но функцията на ставата не е напълно възстановена, тъй като е наличен дефицит в анатомично възможния обем на движение в тази става. Възможно е, при рязка промяна на времето, висока влажност или претоварване на крайника, за период от няколко години, пострадалата да има неприятни усещания до явна болка в областта на счупването. Първите две седмици след счупването, М. посетила болничното заведение пет пъти, изпитвала болки и вземала обезболяващи лекарства. Гипсът бил свален на четиридесетия ден. Раздвижването се провело в МВР болница. По време на лечението и на рехабилитацията М. не можела да се обслужва сама. Съдът, като се позовал на в чл.52 ЗЗД и указанията в раздел ІІ,т.11 от ППВС № 4/23.12.1968г., направил преценка на тежестта на травмата, периода на временно намалената трудоспособност в следствие на увреждането, невъзможността за пълно възстановяване на целия анатомичен обем на движенията на ръката, както и физическите болки и страдания и преживения шок, особено силни при самия инцидент, физическият и психически дискомфорт, но още и отсъствието на инвалидизиране, благоприятното развитие на лечението на травмата, както и възстановяването на целостта на костта и на основните функции на ръката. Съдът като взел предвид всички тези обстоятелства, както и обществения критерий за справедливост и икономическата конюнктура към момента на възникването на правото за обезщетение, намерил, че обезщетението за причинените неимуществени вреди от трудовата злополука следва да се определи в размер на 5 000 лв.
В изложението касаторът твърди, че съдилищата прилагат различно чл. 52 ЗЗД при тълкуване на принципа на справедливостта. Създадена е порочна практика, която следва да бъде прекратена и да се установи единен критерий за приложението на чл. 52 ЗЗД. Счита, че разрешението на въззивния съд противоречи на т. 11 от ПП 4/1968 г. на ВС РБ. Прилага още първоинстанционно решение от 08.11.2011 г. на СГС по гр.д. № 1991/2012 г. и въззивното решение по същото дело, постановено на 22.03.2013 г. от Софийски апелативен съд по гр.д. № 356/2013 г. Освен това, касаторът се позовава на Решение № 4 по конституционно дело № 4/2009 г. на Конституционния съд на РБ, в което било прието, че „не е уточнен въпросът какви конкретни решения следва да се прилагат – преди влизането в сила на ГПК или след това и, че този въпрос подлежи на уточнение“, както и на „редица определения на ВКС“, в които се подчертава, че практиката на ВКС е известна на съдиите от ВКС и не следва да се прилагат решения във връзка с обжалването – представил е и определение № 370/14.011.2008 г. на II т.о. на ВКС по ч.гр.д. № 426/2008 г.
Съставът на Върховния касационен съд приема, че поставеният от касатора правен въпрос е за тълкуване на чл. 52 ЗЗД и справедливостта като критерий за определяне размера на паричното обезщетение за причинени неимуществени вреди.
В ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС са изяснени хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК, като е разяснено в кои случаи е налице противоречие с практиката на ВКС по см. на т. 1 и противоречива съдебна практика по см. т. 2 от цитираната норма, съответно как се установява и доказва подобно твърдение за противоречие от касатора в производството по чл. 288 ГПК.
Съдът намира, че в случая, касаторът се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие със задължителна съдебна практика по поставения правен въпрос, като се позовава на ППВС № 4/1986 г. на ВС на РБ, както и на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК – на противоречива съдебна практика (незадължителна), като представя първоинстанционно и въззивно решение по иск с правно осн. чл. 288, ал. 1, т. 1 КЗ, без доказателства, че въззивното решение е влязло в сила; не сочи и не представя доказателства за друга съдебна практика по см. чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че поставеният правен въпрос е включен в предмета на делото, разгледан е от въззивния съд и е от значение за постановения резултат. Разрешението му не противоречи на указанията, дадени в ППВС № 4/1986 г. на ВС на РБ, което изисква от съда да извършва преценка на всички обективно съществуващи и установени по делото обстоятелства, от които се гради заключение за това какви морални вреди реално са причинени на увреденото лице, в каква степен и колко продължително са засегнати чувствата на конкретния индивид, като в т. 11 от Постановлението са примерно изброени някои от тях. Така е сторил и въззивния съд в обжалваното решение, като се е съобразил и с съществуващата трайна, многобройна и непротиворечива, задължителна съдебна практика по чл. 290 ГПК, според която, когато се е стигнало до разстройство на здравето, от значение е дали увреждането е трайно, каква е медицинската прогноза за развитието на заболяването; какви физически болки и други неудобства и притеснения е претърпял увреденият, силата, интезитета и продължителността на болковия синдром, той отшумял ли е. Във всички случаи, база при определяне на паричното обезщетение за причинени неимуществени вреди служат стандартът на живот в страната и средностатичическите показатели за доходи по време на възникване на увреждането и общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, намерили израз в съдебната практика при сходни хипотези. Не бива, също така, да се допуска размерът на обезщетението да бъде и източник на обогатяване за пострадалия.
В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК касаторът следва не само да посочи, но и да докаже съществуване на противоречива съдебна практика, представяйки доказателства за наличие на влезли в сила решения на граждански съдилища (първоинстанционни, въззивни, решения на ВС на РБ и на ВКС по отменения ГПК, както и решения на състави на ВКС по новия ГПК, извън предмета на отговора по чл. 290 ГПК), с които е дадено тълкуване, различно от възприето в обжалваното решение по повдигнатия правен въпрос. Както е изяснено в т. 3 на ТР 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.2 ГПК, когато касаторът не е представил доказателства за наличието на противоречива съдебна практика – влезли в сила съдебни актове, в които са формирани противоречиви изводи по въпросите, имащи значение за възприетия краен резултат по спора в обжалвания съдебен акт на въззивния съд. Случаят е такъв.
В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 1747/29.02.2016 г., постановено от Софийският градски съд по гр.д. № 11776/2015 г., в частта, с която искът по чл. 200 КТ е отхвърлен за разликата над 5 000 лв. до 20 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 28.09.2011 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: