5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 77
[населено място], 12.02.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на седми февруари през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова ч.т.д. № 2691/17 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274 ал. 3 ГПК.
С oпределение №2788/25.08.2017 г. по ч.гр.д. №3971 /17 г. Софийски апелативен съд е потвърдил определението на СГС,постановено на 23.06.17г. по т.д.№6913/16г.,с което е прекратено като недопустимо производството по предявения от [фирма] срещу В. П. М. иск за установяване,че през периода 03.10.15г. – 07.06.16г. ответницата без разрешение от ищеца е изнасяла и публикувала информация,представляваща търговска тайна.
Срещу това определение на САС е подадена частна касационна жалба от [фирма] с оплаквания за неправилност и незаконосъобразност. Излагат се по същество доводи в обосноваване общата компетентност на гражданския съд за разглеждане на предявения иск, която, според частния касатор, произтича от наличието на договорна връзка между страните,основана на трудово правоотношение,по което ответницата е поела задължение да не разгласява търговска тайна /поверителна информация/,като установяването на този факт е от значение за ангажирането на отговорността й за заплащане на обезщетение в полза на дружеството,поради което предвидената в ЗЗК административна процедура по установяване на нарушение по чл.37 ЗЗК е неприложима. Претендира се отмяна на определението на въззивния съд.
За обосноваване искането си въззивното определение да бъде допуснато до касационен контрол, в приложеното към частната касационна жалба изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се твърди,че САС се е произнесъл по следните значими за изхода на делото въпроси: Административната компетентност на КЗК по въпросите за осъществяването на състава за забрана за разгласяване на производствена или търговска тайна ограничава ли правораздавателната дейност на съда по граждански спор,когато отговорността произтича от неизпълнение на договорно задължение?; Може ли гражданският съд, пред който е повдигнат спор за обезщетение за вреди,претърпени от разгласяване на търговска тайна, сам да установява нарушения по ЗЗК или това е изрична прерогатива на КЗК? и Може ли претенция за установяване на нарушени договорни задължения,касаещи забрана за разгласяване на търговска тайна, да се предявява единствено пред административен орган,изключвайки правомощията на съда и това не представлява ли нарушение на чл.119 от Конституцията на Република България? Приложимост на допълнителния критерий по чл.280 ал.1 т.2 ГПК частният касатор обосновава с твърдения за липса на единна съдебна практика по тези въпроси,сочейки решение №842/18.05.13г. по гр.д.№8674/12г. на РС Бургас, решение №112/22.10.14г. по в.гр.д.№207/14г. на ОС Търговище, решение №1199/24.02.14г. по гр.д.№5652/12г. на СГС, решение №12/25.01.16г. по т.д.№142/15г. на ОС Плевен,решение №644/03.12.15г. по т.д.–№130/15г. на ОС Пловдив и определение №8/16.01.15г. по ч.гр.д.№6476/14г. на второ г.о. на ВКС. Допълнително се обосновава приложимост на критерия по чл.280 ал.1 т.3 ГПК с твърдения,че произнасянето на състава по тези въпроси би улеснило правораздаването по приет за разглеждане граждански иск за обезщетение за вреди,произтекли от осъществяване на нарушение на забраната за разгласяване на търговска тайна по трудово правоотношение; би се ограничила вероятността да се постанови противоречива съдебна практика; чрез постановяването на задължителна практика по въпросите би се създала кодификация на съдебните актове и биха се отстранили непълноти и противоречия в правната уредба,което от своя страна би било принос за решаване делата според точния смисъл,цел и дух на законите.
В. М. е депозирала отговор на частната касационна жалба , в който е оспорила същата като недопустима на основание чл.274 ал.4 вр. чл.280 ал.3 т.1 ГПК. Изложила е съображения за липса на предпоставки за допускане на определението на въззивния съд до касационен контрол,както и за неоснователност на изложените в частната касационна жалба доводи по същество срещу правилността му.
Касационната частна жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирано лице. Същата отговаря на изискванията на чл.274 ал.3 вр. чл. 284 ГПК и е насочена срещу определение,с което е потвърдено прекратяването на производството по иск,който е неоценяем, при което разпоредбата на чл.280 ал.3 т.1 ГПК,разглеждана във връзка с императива на чл.274 ал.4 ГПК, е неприложима. Това обосновава извод за процесуалната й допустимост.
Съгласно чл.278 ал.4 от ГПК правилата за касационно обжалване на решенията намират субсидиарно приложение и спрямо определенията. Поради това и на основание чл.274 ал.3 от ГПК следва да бъде извършена преценка за наличието на предпоставките на чл.280 ал.1 от ГПК за достъп до касационен контрол на обжалваното въззивно определение.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, ВКС взе предвид следното:
СГС е сезиран с няколко обективно кумулативно съединени иска срещу В. М. за нарушение на авторските права на [фирма] върху текстове от документи /за установяване на нарушението, за преустановяване на същото, за заплащане на възнаграждение за ползването и за обезщетение за вреди/, както и такъв за признаване за установено,че ответницата през периода 03.10.15г. – 07.06.16г. без позволение и разрешение на [фирма] е изнасяла и публикувала в уебсайт информация,представляваща търговска тайна на дружеството. По направено от ответника възражение за неподведомственост на последния от исковете,основано на тезата за административен характер на процедурата по установяване на нарушения по чл.37 ЗЗК, с произнесеното по реда на чл.140 ал.3 ГПК определение №4033/26.06.17г.,СГС е прекратил производството по този иск като недопустимо, поради липса на компетентност на гражданския съд и при възложена такава на КЗЗК.
За да потвърди тази част от акта на СГС, с атакуваното пред ВКС oпределение, въззивният съд се е позовал на разпоредбите на чл.37 ал.1 ЗЗК, чл.94 ЗЗК, чл.104 ал.3 и ал.4 ЗЗК. Посочил е,че установяването на нарушение на забраната за разгласяване на производствени или търговски тайни,предвидена в чл.37 ЗЗК /глава VII „Забрана за нелоялна конкуренция“/ , е изрично възложено от законодателя в компетентност на Комисията за защита на конкуренцията с предвидено в глава XII /чл.94 – чл.98/ на ЗЗК административно производство за установяване на нарушения. Допълнителен аргумент в подкрепа на тезата,че компетентен да установи нарушение по чл.37 ЗЗК е само КЗК,но не и гражданският съд, САС е почерпил от нормата на чл.104 ал.4 ЗЗК /ред. преди отмяната й от 06.01.2018г./,установяваща обвързваща сила на влязлото в сила решение на ВАС,с което се потвърждава решение на КЗК за установяване на нарушение, спрямо гражданския съд относно валидността и законосъобразността на решението на комисията.
Съставът на ВКС, ТК, първо отделение намира, че не са налице основания за допускане на определението на САС до касационно обжалване. Поставените от частния касатор първи и втори от въпросите,не отговарят на изискванията за осъществен общ критерии на чл.280 ал.1 вр. т.1 ГПК,съобразно постановките на т.1 от ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС,тъй като не кореспондират с решаващите изводи, въз основа на които въззивният съд е потвърдил определението на СГС.В съдебния си акт съставът е обосновал недопустимост на предявен от ищеца по общия исков ред пред граждански съд установителен иск за факт /нарушение на законова забрана/,докато посочените въпроси се поставят в отношение към различни от предявения искове – такива, свързани с реализиране отговорността на нарушителя по гражданско-правен ред. Предмет на спора по предявения иск не е претенция за присъждане на обезщетение за вреди,а искане за установяване на факт с правно значение за отговорността на ответницата за отклоняване от дължимото от нея,съгласно клауза от трудовия й договор, поведение. Доколкото съдът е приел,че подобен факт, като елемент от фактическия състав на нарушението ,предвидено в разпоредбата на чл.37 ЗЗК, може да бъде установяван само по административния ред,предвиден в глава XII ЗЗК и на това основание е намерил производството,образувано по общия исков ред, за недопустимо, третият от въпросите /без последната му част/ се явява правен по смисъла на общото изискване на чл.280 ал.1 ГПК.
Не е обоснован във връзка с него,съобразно разясненията в ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, допълнителен критерий в някоя от сочените в частната касационна жалба хипотези. Всички представени от частния касатор решения по граждански и търговски дела,с които се цели обосноваване на предпоставката на т.2 на чл.280 ал.1 ГПК, не дават окончателни разрешения на поставения въпрос в противоречие с постановеното от въззивния съд определение,доколкото са постановени по осъдителни искове за обезщетение за вреди от неизпълнение на договорно задължение за конфиденциалност. Липсват данни тези решения да са влезли в сила,съобразно възприетото в т.3 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС.Цитираното определение на ВКС,постановено по реда на чл.274 ал.2 ГПК,също не може да се възприеме като противоречива практика,предвид това,че с него е разгледан частно-правен спор ,възникнал по повод спиране на производство по осъдителен иск за неустойка за неизпълнение на задължение за конфиденциалност,поето с трудов договор,до решаването на образувано пред КЗК административно производство по установяване на нарушение по чл.37 ал.1 ЗЗК.С определението е отречена връзка на преюдициалност,поради ирелевантност на въпроса,който би бил разрешен в административното производство,спрямо исковото такова.
Изложените обосновки във връзка с твърдението , че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото /с което се навежда като допълнителен критерий този по т.3 на чл.280 ал.1 ГПК/, са формулирани общо.Съгласно задължителните указания,дадени в т.4 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, посоченият селективен критерий е налице тогава,когато съществува противоречива съдебна практика,която следва да бъде отстранена или съществуващата такава,макар и непротиворечива, е погрешна и следва да бъде променена,както и когато се налага чрез корективно тълкуване на закона да бъде отстранено негово несъвършенство /т.е. – при непълнота или неяснота на конкретната правна норма/ или да бъде изоставено едно вече дадено тълкуване на закона, за да бъде възприето друго, отговарящо на съответното развитие на обществото на даден негов етап.Разпоредбата на чл.124 ал.4 изр.2 ГПК по императивен /и недвусмислен/ начин постановява,че иск за установяване съществуването на факт с правно значение се допуска само в случаите, предвидени в закон. По приложението на посочената разпоредба не съществува противоречива или погрешна съдебна практика,която да се нуждае от промяна по посочените причини и цели. Установената такава приема,че фактите с правно значение за определено правоотношение могат да се установяват в съответното исково производство, имащо за предмет това правоотношение. Извън това, ако условието на чл. 124 ал. 4 изр. 2 от ГПК не е налице – предявеният иск се явява недопустим. Установяването на действия,извършени от едно лице, в нарушение на поето от него задължение да се въздържа от определено поведение по разгласяване на търговска тайна, е факт с правно значение, за който не е предвидено самостоятелно установяване по исков ред. Друга разпоредба на закона,която е относима към разглеждания случай и налага корективно или осъвременително тълкуване,частният касатор не сочи.
Изложеното обосновава извод за липса на основания за допускане на атакуваното определение до касационен контрол.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №2788/25.08.2017 г. по ч.гр.д. №3971 /17 г. по описа на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.