ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 77
София, 13.02.2020г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на десети февруари две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 3389 по описа за 2019г. и приема следното:
Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат Н.Ц. като процесуален представител на В. В. В. от [населено място] срещу въззивното решение на Софийския окръжен съд от 08.V.2019г. по в.гр.д. № 595/2018г.
Ответникът по жалбата Я. С. П. от София в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез адвокат Р.Т. е заел становище за недопускане на касационно обжалване поради липса на предпоставките за това.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт.
За да се произнесе по допускането на касационно обжалване, ВКС съобръзи следното:
С атакуваното решение СОС е потвърдил решението на РС Костинброд от 19.VІ.2018г. по гр.д. № 1096/2017г., с което касаторът е осъден да заплати на Я. П. на основание чл.55 ал.1 пр.първо ЗЗД 6900лв., ведно със законната лихва от 27.ХІ.2017г., и 124.83лв. обезщетение за забава.
Въззивният съд е приел за безспорно установено получаването от ответника на процесната сума, преведена му от ищеца. Приел е и че ответникът не е установил годно правно основание за това. Взета е предвид поддържаната от последния теза, че основанието за получаването е договор за заем между него /като заемодател/ и свидетеля Р. С. /като заемател/, а процесната сума представлява погасяване на задължението на С.. За доказване на това основание, квалифицирано като договор за поръчка между ищеца и свидетеля, са ангажирани само показанията на С., които по силата на чл.164 ал.1 т.4 ГПК са приети за недопустими, позовавайки се на практика на ВКС по гр.д. № 891/2001г.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът сочи произнасяне от въззивния съд в хипотезата по чл.280 ал.1 т. 3 ГПК по два въпроса. Твърди се и очевидна неправилност на въззивното решение, обоснована със следните съображения: твърдението на ищеца за липса на основание било в противоречие със съставените от него преводни документи, в които посочил, че преводите са извършени за заплащане на „материали”; липсвало твърдение за извършване на преводите по принуда, измама или грешка, поради което до доказване на противното следвало да се приеме, че преводите са с основание заплащане на материали; неправилно била разместена доказателствената тежест, приемайки само въз основа на твърдението на ищеца, че преводите са без правно основание; съдът до такава степен се объркал в предмета на спора, обсъждайки допустимостта на свидетелските показания за изпълнението на писмен договор за заем, което не е предмет на спора, че законът бил приложен в обратен на неговия смисъл; не били отчетени представените от ищеца преводни документи с посочено в тях основание, измествайки по този начин предмета на спора, а именно: доказването на правното основание за двата превода до такава степен, че било постановено явно необосновано решение поради грубо нарушаване на правилата на формалната логика.
Първият въпрос „приложимо ли е ограничението за доказване със свидетелски показания за наличието на правно основание, когато става въпрос за два банкови превода, всеки от които в размер под 5000лв. и които са извършени на основание договор за поръчка, свързан с изпълнението на писмен договор за заем“ е неотносим към решаващите изводи на въззивния съд по спора. Съдът не се е произнасял по такъв въпрос – той е относим към хипотеза по чл.164 ал.1 т.3 ГПК, а съдът е приел приложимост в случая на чл.164 ал.1 т.4 ГПК. Следва да се посочи и че дори касационно обжалване да бъде допуснато по въпроса, това няма да е от значение за резултата по спора, до който е достигнал въззивният съд, с оглед установеното от свидетеля С., че плащането на процесната сума е следвало да се извърши от името на съвместната му с ищеца фирма, а не лично от последния.
Неотносим към изхода на спора по делото е и вторият въпрос „налице ли е липса на основание, когато наредителят сам е посочил като основание „материали“ в съставените от него преводни нареждания и няма наведени доводи за грешка при съставянето на документите“. Изводи в тази насока въззивният съд не е формирал, а и не е бил длъжен да стори това по силата на чл.269 ГПК, тъй като нито в отговора си на исковата молба, нито във въззивната си жалба касаторът не е навел такива възражения и оплаквания.
С релевираните в изложението съображения касаторът не обосновава наличие на основание за допускането на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение. Не се сочат пороци, а и съдът не констатира такива, изразяващи се в особено съществени нарушения на процесуалния и материалния закони и на правилата на формалната логика, видими пряко от съдържанието на решението, без необходимост от анализ на процесуалните действия на съда и страните, на представените доказателства и на приложените норми. Изложените съображения, касаещи обстоятелствата, включени и в поставените в хипотеза по чл.280 ал.1 ГПК въпроси, по същество представляват оплаквания за процесуално нарушение, необоснованост и незаконосъобразност, които са основания за касационно обжалване по чл.281 т.3 ГПК, а те са предмет на проверка от касационния съд, ако касационно обжалване бъде допуснато.
При това положение се налага извод, че не са налице предвидените в закона и твърдяни от касатора предпоставки, поради което касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийския окръжен съд, ГО, ІІ-ри въззивен състав, № 159 от 08.V.2019г. по в.гр.д № 595/2018г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: