2
определение по гр.д.№ 60207 от 2016 г. на ВКС на РБ, ГК, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 77
София, 14.02.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на осми февруари две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева т.д.№ 60207 по описа за 2016 г. съгласно заповед на Председателя на ВКС № 839 от 18.05.2016 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Х. И. К. против решение № 61 от 03.06.2016 г., постановено по гр.д.№ 153 от 2016 г. на Бургаския апелативен съд, граждански състав, с което е отменено решение № 563 от 25.02.2016 г. по гр.д. № 6 от 2015 г. на Бургаския окръжен съд и вместо него е постановено ново решение за отхвърляне на предявения от Х. И. К. срещу С. К. С. иск с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 26 000 лв., предявена частично от сумата 178 439,36 лв. /представляваща левовата равностойност на 91 236 евро/, ведно със законната лихва върху предявената част от главницата, считано от подаване на исковата молба до изплащането на сумата.
В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно поради нарушения на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.
Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Твърди се противоречие на обжалваното решение със задължителната и незадължителна практика на ВКС /решение № 78 от 17.07.2009 г. по т.д.№ 29 от 2009 г. на ВКС, ТК, Първо т.о., решение № 22 от 19.03.2015 г. по гр.д.№ 2979 от 2014 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о., решение № 21 от 15.03.2012 г. по т.д.№ 1144 от 2010 г. на ВКС, ТК, Първо т.о., решение № 527 от 15.03.2012 г. по гр.д.№ 943 от 2010 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о., решение № 88 от 27.05.2013 г. по т.д.№ 374 от 2012 г. на ВКС, ТК, Второ т.о., определение № 601 от 14.07.2010 г. по т.д.№ 862 от 2009 г. на ВКС, ТК, Първо т.о., решение № 13 от 02.02.2016 г. по гр.д.№ 4287 от 2015 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о., решение № 1221 от 30.11.2000 г. по гр.д.№ 1305 от 2000 г. на ВКС, решение № 3 от 15.03.2016 г. по гр.д.№ 2526 от 2015 г. на ВКС, ГК, Трето г.о., решение № 98 от 21.03.2011 г. по гр.д.№ 952 от 2010 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о. и решение № 79 от 16.07.2015 г. по т.д.№ 1535 от 2014 г. на ВКС, ТК, Първо т.о./ по следните правни въпроси:
1. Възможно ли е доказване на каузално правоотношение или предаване на парични средства чрез запис на заповед, когато освен реквизитите по чл.535 ТЗ менителничният ефект съдържа и други вписвания, отнасящи се до каузални правоотношения между издателя и поемателя ? Може ли те да придадат на записа на заповед значение на пряко писмено доказателство за паралелно каузално правоотношение между страните по абстрактната сделка ?
2. Когато формата на записа на заповед е опорочена и поради това той е нищожен и не поражда задължение, удостоверява ли той изявление на лицето, което го е подписало, длъжен ли е съдът да го приеме за извънсъдебно признание на паричното задължение или следва да го обсъди съвкупно с останалите представени по делото доказателства ?
3. Задължен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, да изложи мотиви защо приема едни доказателства или части от тях, а отхвърля други, и следва ли да вземе предвид направените от страните признания ?
В писмен отговор от 10.08.2016 г. ответникът по жалбата С. К. С. оспорва същата. Моли касационното обжалване на решението на Бургаския апелативен съд да не бъде допускано.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Първо отделение на Гражданска колегия по предварителния въпрос за наличие на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: За да постанови обжалваното решение за отхвърляне на предявения иск с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД, въззивният съд е приел, че от съдържанието на представеният и намиращ се на лист 5 и лист 56 от делото на първоинстанционния съд запис на заповед от 07.12.2010 г. за сумата 91 236 евро /който бил нищожен поради това, че не съдържал необходимите по закон реквизити/ не може да бъде направен извод, че между ищеца и ответника е бил сключен договор за заем на исковата сума и че тази сума е била фактически предадена на ответника. При положение, че ответникът е оспорил твърдението на ищеца за сключен между тях договор за заем, записът на заповед сам по себе си не би могъл да докаже сключването на такъв договор.
Освен това, съдът е приел, че вторият представен запис на заповед без протест, намиращ се на лист 41 от делото на първоинстанционния съд, който не е подписан от ответника, но в който има вмъкнат ръкописен текст, няма характер на „обратно писмо“, изходящо от ответника по делото, но може да бъде ценен като „начало на писмено доказателство“, тъй като видно от заключението на експертизата този ръкописен текст е изписан от ответника. Това от своя страна прави допустими свидетелските показания. Във връзка с това съдът е обсъдени показанията на свидетелката З. Ж., като е приел, че след като тя не е присъствали лично на договарянето на страните и на предаването на сумата, нейните показания не доказват, че между страните е бил сключен договор за заем. Твърде наивно и нелогично звучало предоставянето на заем в размер на 65 000 евро без разписка.
Не на последно място, съдът е приел за основателно и доказано възражението на ответника, че претенцията на ищеца не произтича от договор за заем, а от бизнес отношенията на ищеца и ответника във връзка с участието им като съдружници в „ [фирма]. От представените по делото доказателства можело да се приеме, че страните са водили преговори за сключване на предварителен договор за продажба на ид.ч. от недвижим имот в [населено място] /който към онзи момент безспорно е бил собственост на ответника/ , но не и за сключване на договор за заем в размер на 65 000 евро.
С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение липсва противоречие между посочената съдебна практика и обжалваното решение по поставените от касатора правни въпроси:
1. По първия поставен правен въпрос в посочените от касатора решение № 78 от 17.07.2009 г. по т.д.№ 29 от 2009 г. на ВКС, ТК, Първо т.о., решение № 21 от 15.03.2012 г. по т.д.№ 1144 от 2010 г. на ВКС, ТК, Първо т.о. и решение № 88 от 27.05.2013 г. по т.д.№ 374 от 2012 г. на ВКС, ТК, Второ т.о.,постановени по реда на чл.290 ГПК и като такива представляващи задължителна съдебна практика, е прието, че при нередовност на записа на заповед документът би могъл да има доказателствено значение за съществуването на каузално правоотношение или на разписка за изпълнение- ако недействителността произтича от чл.535, т.2 ТЗ, може да не се ползва с доказателствена сила за конкретно изявление на страната, посочена като издател- ако недействителността произтича от чл.535, т.7 ТЗ или да материализира единствено изявление за плащане- при наличието на друг порок на съдържанието на записа на заповед. В хипотезата на нередовен запис на заповед, в който не е посочено основанието и е поето безусловно обещание за плащане, установяването на тези обстоятелства следва да се осъществи с други доказателствени средства, извън представения документ, който няма характера на разписка по смисъла на чл.77, ал.1 ЗЗД, като доказването следва да е при предвидените в ГПК ограничения за свидетелски показания, когато се касае за договори над определена стойност. Ако се твърди, че сумата по нередовния запис на заповед е получена по договор за заем, то на доказване подлежат както основанието, така и факта на предаване на парите. Поради реалния характер на договора за заем за потребление предоставянето на сума представлява съществен елемент на договора, поради което установяването на предаването на тази сума със задължение за връщането й от заемателя, е доказване и на договора, а не само на изпълнението на задължението на заемодателя по чл.240 ЗЗД. Записът на заповед не би могъл да се разглежда като „начало на писмено доказателство“, тъй като от съдържанието му не може да се направи извод за вероятна основателност на твърдението, че между страните съществуват заемни правоотношения.
В обжалваното решение по същество е прието същото- че в определени хипотези нередовният запис на заповед може да се разглежда като доказателство за съществуването на каузални правоотношения между страните и на задължение за плащане на парична сума. Нещо повече, въззивният съд е приел, че представените по делото два записа на заповед доказват съществуването както на каузални правоотношения между ищеца и ответника, така и на задължение за плащане на посочената в записите на заповед сума, но е отхвърли иска, защото не е установено тези отношения да са по договор за заем, както твърди ищецът по делото и на каквото основание ищецът претендира ответникът да бъде осъден за връщане на сумата.
2. По втория поставен въпрос в решение № 22 от 19.03.2015 г. по гр.д.№ 2979 от 2014 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о., решение № 527 от 15.03.2012 г. по гр.д.№ 943 от 2010 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о., решение № 98 от 21.03.2011 г. по гр.д.№ 952 от 2010 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о. и решение № 79 от 16.07.2015 г. по т.д.№ 1535 от 2014 г. на ВКС, ТК, Първо т.о., постановени по реда на чл.290 ГПК, е прието, че нищожният поради опорочена форма запис на заповед не поражда задължение, но като подписан документ той удостоверява изявление на лицето, което го е подписало. Това изявление, с което по същество се признава съществуването на дълга /обещанието за плащане/, е извънсъдебно признание, което съдът преценява с оглед на всички обстоятелства по делото съгласно чл.175 ГПК.
В обжалваното решение по същество е прието същото- че от представените по делото записи на заповед се установява признание на ответника за съществуването на дълг спрямо ищеца, но не по договор за заем, а по друго съществуващо между тях правоотношение.
3. По третия поставен въпрос в посочените от касатора решение № 13 от 02.02.2016 г. по гр.д.№ 4287 от 2015 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о. и решение № 3 от 15.03.2016 г. по гр.д.№ 2526 от 2015 г. на ВКС, ГК, Трето г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК, и в решение № 1221 от 30.11.2000 г. по гр.д.№ 1305 от 2000 г. на ВКС, постановено по ГПК /отм./ е прието, че съдът следва да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, да изложи мотиви защо приема едни доказателства, а отхвърля други и да обсъди всички доводи на страните по предмета на спора. Това задължение има и въззивният съд като инстанция по същество на спора. При обсъждане на доказателствата и доводите следва да се вземат предвид и направените от страните признания за неизгодни за тях факти, които преценени по правилата на чл.175 ГПК с оглед на всички обстоятелства по делото, биха обосновали основателност или неоснователност на исковата претенция.
В съответствие с тази практиката на ВКС в обжалваното решение въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства, които са относими към спора и към въведените във въззивната жалба основания за неправилност на първоинстанционното решение. Включително е приел, че в представените записи на заповед се съдържа извънсъдебно признание на ответника за съществуването на дълг спрямо ищеца, но не по договор за заем, а на друго основание.
Посоченото от касатора определение № 601 от 14.07.2010 г. по т.д.№ 862 от 2009 г. на ВКС, ТК, Първо т.о. е постановено по реда на чл.280 ГПК и като такова не представлява практика на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК- в това определение съдът не е решил правен въпрос от значение за конкретното дело, а се е произнесъл само относно това дали са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на конкретно съдебно решение.
Предвид на всичко гореизложено обжалваното решение на Бургаския апелативен съд не противоречи на задължителната и незадължителна практика на ВКС. Тоест, не са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, поради което касационното обжалване на това решение не следва да бъде допускано.
Ответникът по жалбата не претендира, а и не е представил доказателства за направени разноски по делото пред ВКС, поради което такива разноски не следва да му бъдат присъждани.
Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 61 от 03.06.2016 г., постановено по гр.д.№ 153 от 2016 г. на Бургаския апелативен съд, граждански състав.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.