О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 77
София, 16.02.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 23.09.2014 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 139 /2014 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ЕТ А. К. П., упражняващ търговска дейност под фирма „ В.-90-А. П.” с. С., [община], чрез адв.Ч., против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1566 от 12.07.2013 год., по т.д.№ 2129/ 2012 год., с което е потвърдено решение № 217 от 24.04.2012 год., по т. д. № 823/2011 год. на Врачанския окръжен съд за отхвърляне на предявените от касатора субективно съединени искове по чл.124, ал.1 ГПК, във вр. с чл.464 ГПК за установяване недължимост на вземане в размер на 31 500 лева на ЕТ М. М. М., упражняващ търговска дейност под фирма „Б.-М. М.”,гр.Б. С., като присъединен взискател по изп.д.№ 634/2011 год. на ЧСИ В.Й. с рег.№ 721 на КЧСИ, към „Ч. ДОВЕРИЕ Е., [населено място], В. област по договор за наем на земеделски земи от 22.10.2009 год., за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 05.08.2011 год., по ч.гр.д.№ 663/2011 година на Белослатинския районен съд, както и в частта за деловодните разноски.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалвания съдебен акт, по съображения за необоснованост и допуснато нарушение на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът се позовава на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по отношение на определените за значими въпроси на процесуалното право, а именно : 1.” Преклудирана ли е възможността на ответника са прави конкретни възражения по същество на спора, както и да посочва обстоятелства, на които те са основават след изтичане на срока за отговор, при положение, че пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства?”; 2. „ Длъжен ли е съдът да укаже на ответника необходимостта от събиране на доказателства, само ако в отговора по чл.131 ГПК той е направил възражения и е посочил фактите, на които те се основават?”; 3.”Длъжен ли е ответникът по отрицателен установителен иск да изчерпи с отговора на исковата молба всички основания за възникване на отричаното от ищеца право, или е достатъчно да изгради защитата си в рамките на изложеното в обстоятелствената част на исковата молба?”.
Като израз на визираното противоречие със задължителната практика на ВКС по първия от формулираните въпроси е са посочени постановени по реда на чл.290 и сл. ГПК решения на ВКС: № 76 от 10. 02.2011 год., по гр.д.№ 648/2010 год. на ІV г.о.; №153 от 12.07.2013 год., по гр.д.№ 1317/2013 год. на ІІ г.о.; № 300 от 04.01.2012 год., по гр. д.№ 136/ 2011 год. на ІІ г.о..
Ответникът по касационната жалба ЕТ М. М. М. с фирма „Б.-М. М.”,в срока по чл.287, ал.1 ГПК, е възразил по допускане на касационното обжалване и алтернативно по въведените касационни основания.
Вторият ответник Ч. ДОВЕРИЕ” Е. не е взел становище по касационната жалба.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е споделил като основан на закона и доказателствения материал по делото извода на първостепенния съд, че вземането на ЕТ М. М., упражняващ търговска дейност под фирма „Б.-М. М.”, за което по реда на чл.417 ГПК е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 663 /2011 година на Белослатинския районен съд и изпълнителен лист е дължимо и произтича от неизпълнение на задълженията на „Ч. ДОВЕРИЕ” Е., [населено място] по сключен помежду им договор, с нотариална заверка на подписите от 22. 10. 2009 год. за предоставена за временно и възмездно ползване земеделска земя, по опис, с обща площ от 1980 дка. Изложени са съображения, че доколкото в заявлението за издаване на заповед за изпълнение заявителят не е посочил конкретното неизпълнено от длъжника парично задължение по процесия договор, то при отсъствие на ангажирани в противна насока доказателства, следва да бъде възприето твърдението на последния, че предмет на същата е именно дълга на „Ч. ДОВЕРИЕ” Е., по чл.2, а не по чл..6, каквото е становище на ищеца. Като допълнителен аргумент в подкрепа на изразеното разбиране решаващият съд е посочил размера на претендираното вземане, който съпоставен с дълга по чл.2 и този по чл. 6 от процесния договор, позволява да се приеме, че именно първият от тях е послужил като основание за претендирането му в заповедното производство. Същевременно, позовавайки се на заключението на изслушаната съдебно- счетоводна експертиза – основно и допълнително, както и на събраните гласни доказателства, част от които, поради противоречието им с останалия доказателствен материал по делото, не са кредитирани, Софийски апелативен съд е приел, че дори и да се възприеме тезата на ищеца, че вземането, предмет на предприетото от ЕТ – ответник принудително изпълнение произтича от чл.6 от договора, то и същото е дължимо, поради което не може да обоснове различен краен правен резултат по делото по предявения отрицателен установителен иск.
Съображенията са, че щом цялата продукция от обработваемите исковия период земеделски площи – 300 дка в блок „Шишковото”, е заприходена и от ответното търговско дружество, което, както се установява от заключението на изслушаните основна и допълнителна съдебно- счетоводни експертизи, е останало задължено спрямо едноличния търговец М. за стойността на направените разходи за обработка и прибиране на реколтата от същата земеделска земя, липсва основание да се отрече вземането на присъединилия се в изпълнителното производство, след присъединяване на изп.д.№ 813/2011 год. към по изп.д.№ 634/2011 год. на ЧСИ В.Й. с рег.№ 721 на КЧСИ, взискател ЕТ М. М., упражняващ търговска дейност под фирма „Б.-М. М.” за тази сума спрямо длъжника „Ч. ДОВЕРИЕ” Е. .
Позовавайки се на задължителните реквизити от съдържанието на доклада по делото, установени с чл.146 ГПК и допуснато от първостепенния съд нарушение на процесуалните правила, изискващо да укаже на страната – ответник, че в качеството и на присъединен взискател и е възложена доказателствената тежест в производството по иск по чл.464 ГПК, да установи основанието от което вземането и произтича , въззивният съд е преценил като неоснователен въведения от ищеца, настоящ касатор, довод за преклудирано право на възражение на ЕТ М. М., относно произхода на вземането му, като основано на чл.2 от договора, поради заявяването му извън срока по чл.131 ГПК.
Съобразени решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт дават основание да се приеме, че само първият от поставените от касатора въпроси на процесуалното право, като относим към крайния изход на делото, попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК и доказва наличието на общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване.
В практиката си, създадена при уредбата на касационното производство по действащия ГПК, ВКС последователно е поддържал разбирането, че разрешен процесуален въпрос по см. на чл. 280, ал.1 ГПК е налице, както когато съдът се е произнесъл по процесуалните действия, които следва той самият да извърши или по законосъобразността на процесуалните действия, извършени от първоинстанционния съд, така и когато вззивният съд е зачел ненадлежно извършени от страните процесуални действия, респ. не е зачел надлежно извършени такива, като е достатъчно дори и да не се е произнесъл изрично в решението си по конкретен въпрос на процесуалното право, да е процедирал в несъответствие с процесуалния закон и това несъответствие да се е отразило на правилността на решението, по начин, който е във вреда на жалбоподателя. В случая тези характеристика не са относими към останалите процесуалноправни въпроси, доколкото същите не са били предмет на разрешаване чрез осъществените от въззивния съд процесуални действия и като хипотетични, съгласно постановките в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, не попадат в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК.
Неоснователно е позоваването на селективното основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Според формираната задължителна за съдилищата практика, обективирана в т.4 на ТР № 1/09.12.2013 год. на ОСГТК на ВКС и в постановените по реда на чл. 290 решения на ВКС: № 382 от 06.01.2015 год., по гр.д.№ 1558/2014 год. на ІV г.о.; № 452/16.11.2011 год. , по гр. д. № 621/201 год. на ІV г.о.; № 700/ от 6.12.2010 год., по гр.д.№ 304/2010 год. на ІІІ г.о.;№ 172 от 31.05.2014 год., по гр.д.№ 6229/2013 год. на ІV г.о., по силата на чл.133, във вр. с чл.131, ал.2, т.5 ГПК с изтичане на срока за отговор на исковата молба се преклудира възможността ответникът да противопоставя възражения, основани на съществуващи и известни му към този момент факти. В срока за отговор ответникът е длъжен да изчерпа всички свои възражения, а в доклада по делото съдът е длъжен да посочи обстоятелствата, от които произтичат претендираните право и въведените от страните възражения. Когато твърдяните от някоя от страните факти са некоректни, неясни или си противоречат съдът е длъжен да укаже на заинтересованата страна да ги изясни и конкретизира, както и да отстрани съществуващото противоречие. Затова и и преклузията за страните да твърдят нови факти и обстоятелства и да сочат нови доказателства, освен при условията на чл.147 ГПК, настъпва едва след като първоинстанционният съд определи правната квалификация на всички претендирани права и възражения, посочи кои права и обстоятелства се признават и не се нуждаят от доказване и кои правнорелевантни факти подлежат на доказване или опровергаване от ищеца и кои от тях на доказване и опровергаване от ответника, след като страните изчерпят доказателствените си искания във вр. с поставените въпроси, указанията и доклада, след като съдът е указал изрично, съгласно чл.146, ал.2 ГПК, за кои от твърдяните от тях факти не сочат доказателства.
Когато, обаче, посочените по- горе съдопроизводствени действия не са извършени точно и в пълния им обем, процесуалното бездействие на страната не може да има за последица преклудиране на правото и да попълни делото с относими към предмета на спора доказателства.
В случая въззивният съд изцяло се е съобразил с горепосочената задължителна практика на касационната инстанция.
Констатирайки, че в доклада на първоинстанционния съд липсват конкретни указания за възложената на ответника доказателствена тежест по предявения установетелен иск с правно основание чл.464 ГПК и че общото бланкетно позоваване на разпоредбата на чл.154, ал.1 ГПК не представлява изпълнение на вмененото му задължение по чл.146, ал.2, т.5 ГПК, което процесуално нарушение ответникът не би могъл да въведе във въззивното производство, поради постановеното в негова полза първоинстанционно решение, съставът на Софийски апелативен съд е приел, че правото на ЕТ М. М. да инвокира възражение относно твърдяното от него основание за вземането му, предмет на издадената по реда на чл.417 ГПК заповед за изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист не е преклудирано, както не е преклудирано и правото му да ангажира доказателства в подкрепа на същото.
Що се касае до цитираните от касатора съдебни актове на ВКС, то първото от тях е постановено преди общозадължителното за съдилищата в Републиката ТР № 1/09.12.2013 год. на ОСГТК на ВКС, с което съществуващото известно противоречие в практиката на ВКС по приложението на чл.146, ал.2 ГПК , във вр. с чл.131 ГПК, каквото произтича и от него, е преодоляно.
Останалите две решения, посочени в касационната жалба са неотносими, тъй като касаят различни от разглежданата хипотези. С решение № 153/12.07.2013 год., по гр.д.№ 1317/2013 год. на ІІ т.о. – последиците от подаден извън срока по чл.131 ГПК отговор на исковата молба, а с решение № 300/04.01.2012 год., по гр.д.№ 136/2011 год. – правото на ответника да посочи нови доказателства, във вр. с допуснато въвеждане от страна на ищеца на твърдения за нови обстоятелства по реда на чл.147, ал.1 ГПК.
Основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК не се поддържа по отношение на първия от поставените правни въпроси , поради което не следва да бъде обсъждано. Отделен остава въпросът, че при наличие на задължителна съдебна практика, по отношение на която няма доказана обществена и правна необходимост да бъде променена, този критерий е въобще неприложим.
Ответникът по касационната жалба ЕТ М. М., упражняващ търговска дейност под фирма „Б.-М. М.” в срока по чл.287, ал.1 ГПК е претендирал деловодни разноски, които с оглед изхода на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК следва да му бъдат присъдени в размер на сумата 1800 лв. с ДДС- реално заплатено адвокатско възнаграждение на адв.К.Арсенов, съгласно договор за правна защита и съдействие № 28 от 25.11.2013 година.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1566 от 12.07.2013 год., по т.д.№ 2129/ 2012 год..
ОСЪЖДА А. К. П., упражняващ търговска дейност под фирма „ В.-90-А. П.” с. С., [община] да заплати на ЕТ М. М. М., упражняващ търговска дейност под фирма „Б.-М. М.”,гр.Б. С. сумата 1800 лв./ хиляда и осемстотин лева/ деловодни разноски за настоящето производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: