5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 77
София, 02.05.2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на двадесет и пети април две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Розинела Янчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова ч. гр. д. № 585/2019 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е образувано по частна касационна жалба вх. № 16898/03.10.2018 г. на „Алпиец“ ЕООД гр. София, чрез пълномощника адв. М. М., срещу определение № 2176 от 12.07.2018 г. по ч. гр. д. № 2918/2018 г. на Софийския апелативен съд, с което без уважение е оставена частна жалба срещу определение № 8236 от 12.04.2018 г. по гр. д. № 376/2017 г. на Софийския градски съд за оставяне без разглеждане на предявения от касатора иск и прекратяване на производството като недопустимо.
Иска се отмяна на обжалваното определение като незаконосъобразно. Оспорва се изводът на апелативния съд, че искът е предявен извън преклузивния срок по чл. 267, ал. 2, т. 4 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/, като се твърди, че правилната квалификация на иска е по чл. 269, ал. 1 ДОПК и последният не е обвързан със срок, а е допустим винаги, независимо кога е предявен, като се прави аналогия с иска по чл. 440 ГПК. Оспорва се и изводът на съда, че продажбата от заложния кредитор не погасява вписаните върху недвижимия имот възбрани, като се твърди обратното за продажбата по реда на Закона за особените залози /ЗОЗ/ като способ за принудително изпълнение, при това уредено в специален спрямо ДОПК закон. Излага се още, че Националната агенция за приходите /НАП/ е била присъединен кредитор в продажбата на имотите по ЗОЗ, а с невъзможността да се води иск по чл. 269 ДОПК й се дава възможност да се обогати неоснователно, като получи втори път продажната цена, без да е върнала вече получената.
В изложението на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК се навеждат три процесуалноправни въпроса, за които се поддържа специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, обоснована с посочване и представяне на практика на ВКС: 1. разпоредбата на чл. 269, ал. 1 ДОПК ограничава ли със срок възможността на всяко трето незадължено лице, чието субективно право е засегнато от изпълнението на публичния изпълнител, да търси защита по исков ред с предявяване на установителен иск по чл. 124 ГПК; 2. създадена ли е с иска по чл. 269, ал. 1 ДОПК процесулна възможност за безсрочна защита на всяко трето лице, засегнато от принудителното изпълнение по ДОПК, или срокът за предявяване на такъв иск е преклузивният срок по чл. 267, ал. 2, т. 4, in fine ДОПК; 3. доколкото в специалния закон – ДОПК, е предвидена възможността за предявяване на иска по чл. 269, ал. 1 ДОПК, това означава ли, че за трето незадължено лице, чието субективно право е засегнато от изпълнението на публичния изпълнител, всякога е налице правен интерес за предявяването му, независимо от това дали е проведена докрай процедурата по обжалване действията на публичния изпълнител по принудително събиране на публични вземания или не.
От Териториалната дирекция /ТД/ на НАП гр. София и „Здравец 2007“ ЕАД гр. София, като ответници по жалбата, в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК не са постъпили писмени отговори.
От данните по делото се установява, че частната жалба е подадена в срок, от лице с активна процесуална легитимация и правен интерес от обжалването, срещу преграждащ по смисъла на чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК въззивен съдебен акт по иск, който не попада под ограниченията на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което е допустима.
По въпроса за наличието на предпоставки за допускане на касационното обжалване, съставът на ВКС, I-во г. о., намира следното:
Гр. д. № 376/2017 г. по описа на Софийския градски съд е образувано по исковата молба на „Алпиец” ЕООД гр. София срещу ТД на НАП гр. София и „Здравец 2007“ ЕАД гр. София за признаване на установено спрямо отвениците, като взискател и длъжник по изп. д. № 1762/2009 г. по описа на публичен изпълнител при ТД на НАП, че ищецът е собственик на туристическа база, находяща се в [населено място], Н. П. „В.”, местността „Б.”, състояща се от две сгради с идентификатори …. и …., обявена за продажба чрез търг с тайно наддаване. Искът е основан на договор за покупко-продажба от 05.05.2016 г., обективиран в нотариален акт № …., том …., рег. № …., д. № …. г., по силата на който ищецът придобил собствеността върху процесния имот от продавача „Димс Трейд“ ЕООД като заложен кредитор на ответника „Здравец 2007“ ЕАД. В исковата молба се твърди още, че ищецът, като трето на публичното изпълнение лице, е обжалвало действията на публичния изпълнител по насрочване на проданта, но жалбата му е отхвърлена, поради което се е наложило да предяви настоящия иск.
ТД на НАП гр. София с отговора на исковата молба е оспорила допустимостта на иска, навеждайки отвод за изтекъл преклузивен срок по чл. 267, ал. 2, т. 4 ДОПК, а също и неговата основателност с твърдения, че купувачът от заложния кредитор се явява частен правоприемник на длъжника и не е трето лице, чието право е засегнато от изпълнението, поради което не е носител на правото на иск по чл. 269 ДОПК; че покупко-продажбата по реда на ЗОЗ е деривативен придобивен способ, при който не се погасяват вписаните преди договора за особен залог възбрани, каквато в случая е налице.
„Здравец 2007“ ЕАД с отговора на исковата молба е изразило становище, че искът е основателен и следва да бъде уважен.
Градският съд е прекратил производството поради липса на правен интерес от така предявения иск с мотив, че правата на ищеца са производни на тези на длъжника и непротивопоставими на тези на взискателя по публичното вземане по силата на чл. 205, ал. 1 ДОПК поради вписване на възбраната от взискателя преди вписването на договора за особен залог.
За да потвърди първоинстанционното определение, апелативният съд на свой ред е приел, че преценката дали възбраната се погасява с покупко- продажбата на имот от заложен кредитор е въпрос по съществото на спора, но това обстоятелство е ирелевантно в случая, тъй като искът е предявен извън преклузивния 30-дневен срок по чл. 267, ал. 2, т. 4 ДОПК, който за обжалвалото действията на публичния изпълнител трето лице тече от деня на съобщаване на решението на ТД на НАП, в случая от 15.11.2016 г., а искът е предявен на 11.01.2017 г.
При този предмет на делото и тези мотиви на апелативния съд първите два въпроса в изложението, които по смисъл се свеждат до един въпрос, а именно до това ограничен ли е искът по чл. 269, ал. 1 ДОПК с преклузивен срок и какво е съотношението му с уредения в чл. 267, ал. 2, т. 4 ДОПК иск, за който е предвиден 30-дневен срок от получаване на преписа на решението на ТД на НАП по обжалването, е обуславящ по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и приетото по тълкуването му ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Въпреки това касационно обжалване не следва да се допуска, защото касаторът не обосновава надлежно поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
ТР № 3/10.07.2017 г. на ВКС по тълк. д. № 3/2015 г. на ОСГТК на ВКС, т. 4, е по въпроса: допустим ли е искът по чл. 440 ГПК /чл. 336 ГПК /отм./ за третото лице, намиращо се във владение на имота, върху който е насочено принудително изпълнение, съответно правомощията по чл. 435, ал. 4 ГПК /чл. 332, ал. 2 ГПК /отм./ изключват ли правния му интерес от този иск. Касаторът се позовава на тази част от мотивите към тълкувателния акт, в която е прието, че трето лице може да предяви както иска по чл. 440 ГПКК – отрицателен установителен иск, така и положителен установителен иск, с който да установи, че то, а не длъжникът, е носител на засегнатото от изпълнението право, и че уважаването на този иск ще има същият правен ефект, какъвто има и уважаването на иска по чл. 440 ГПК, тъй като ще бъде установено, че вещта, върху която е насочено изпълнението, не принадлежи на длъжника. Така разрешените в тълкувателния акт въпроси са различни от поставените по настоящото дело. Тъй като не се разкрива сходство на случаите, не се установява да е налице касационното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не може да се извлече и от останалата практика, която касаторът представя.
С определение № 281 от 18.05.2010 г. на ВКС, II-ро т. о., по т. д. № 37/2010 г., и определение № 347 от 11.06.2014 г. на ВКС, II-ро т. о., по т. д. № 3532/2013 г., постановени в производства по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК, и с определение № 543 от 20.08.2013 г. на ВКС, ІІ-ро т. о., по ч. т. д. № 2524/2013 г., постановено в производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, касационното обжалване не е допуснато. Така тези съдебни актове не съдържат разрешения по същество /по конкретния казус/ и не се обхващат от визираното в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Определение № 260 от 07.04.2014 г. на ВКС, III-то г. о., по ч. гр. д. № 1622/2014 г., се явява неотносимо, защото формира практика по въпроса за недопустимостта поради липса на правен интерес на иск за установяване право на собственост в случаите, когато върху недвижим имот е наложена възбрана като предварително обезпечение на публични вземания, но принудителното изпълнение все още не е започнало, защото исковата защита по чл. 269 ДОПК съществува единствено в производството по принудително изпълнение.
От друга страна при поставянето на въпросите, по които иска допускане на касационното обжалване, касаторът не се е позовал и не е обосновал по никакъв начин приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК като специално основание за допускане на касационното обжалване.
Третият поставен въпрос за това всякога ли е налице правен интерес за третото незадължено лице, чието субективно право е засегнато от изпълнението на публичния изпълнител, да предяви иска по чл. 269 , ал. 1 ДОПК, независимо от проведена докрай процедура по обжалване действията на публичния изпълнител, не разкрива характеристиките на обуславящ съгласно приетото в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Въпросът е зададен в контекст, който не съответства на данните по делото. На първо място в обжалваното определение апелативният съд не е обсъждал наличието на правен интерес като съображения да приеме, че искът е недопустим, а само е констатирал подаване на иска извън преклузивния срок. На второ място градският съд като първа инстанция е приел липса на правен интерес, но не в зависимост от възможността за защита чрез обжалване действията на публичния изпълнител, дали тя е изчерпана и какъв е резултатът от нея, а в зависимост от поредността на вписванията на възбраната и залога. Въпрос, който макар и да е относим към предмета на делото, е зададен при несъществуващи по делото фактически и правни предпоставки, не може да обоснове допускане на касационното обжалване.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на I- во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 2176 от 12.07.2018 г. по ч. гр. д. № 2918/2018 г. на Софийския апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: