О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 77
гр. София, 20.02.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ отделение на Гражданска колегия, в закрито заседание на десети февруари две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 3161 по описа за 2019 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 8562 от 03.06.2019 г., подадена по пощата на 31.05.2019 г. от К. Н. Н. и Н. Г. Н. чрез адвокат М. М. от ВАК против въззивно решение № ІІІ-48 от 08.05.2019 г., постановено по в.гр.д.№ 360/2019 г. по описа на ОС – Бургас, ІІІ възз.гр.състав.
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирани страни и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.
Ответникът по касация „УниКредит Булбанк” АД е депозирал отговор срещу касационната жалба чрез адвокат Я. Д. – К. от САК, като възразява срещу допускане на обжалването.
Ответниците по касация С. С. П., Д. М. К., С. С. Н. и Л. Р. Т. не са депозирали отговори.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното решение е потвърдено решение № 2464 от 28.11.2018 г. по гр.д.№ 7465/2017 г. на РС – Бургас, с което са отхвърлени предявените от настоящите касатори искове с правно основание чл. 124, ал. 1, ГПК във връзка с чл. 56 ЗС за приемане за установено по отношение на ответниците (при участие на „УниКредит Булбанк” АД като трето лице помагач), че ищците са носители на вещното право на ползване върху самостоятелни обекти в сграда, както следва: (1) срещу С. С. П. и Д. М. К. – относно недвижимия имот с идентификатор ***** с площ 26 кв.м.; (2) срещу С. С. Н. – относно недвижимия имот с идентификатор ***** с площ 55 кв.м. и (3) срещу Л. Р. Т. – относно недвижимия имот с идентификатор ***** с площ 35 кв.м., като всички процесни обекти се намират в сграда № 1, разположена в поземлен имот с идентификатор ***; адрес – [населено място], [улица], ет. 2 (при описани в диспозитива принадлежности и граници за всеки поотделно).
Въззивният съд е приел, че ищците са били собственици на процесните имоти, които са дарили на дъщеря си Д. Н. Й. през 2008 г. при запазено за дарителите вещно право на ползване върху обектите. През 2010 г. имотите били ипотекирани от Д. Н. Й. в полза на „УниКредит Булбанк” АД, а след това – в проведено изпълнително производство, са продадени при публични продани на ответниците. Ищците са поддържали, че в акта за учредяване на ипотеката в полза на банката, както и в изпълнителното производство при извършване на публичните продани, не е било отразено обстоятелството, че ищците притежават вещно право на ползване върху имотите, въпреки че същото не е било изгубено, с оглед което са заявили исканията си да бъде признато за установено, че продължават да бъдат носители на това ограничено вещно право. По делото, обаче, е установено, че ищците са подписали декларация за отказ от право на ползване с нотариална заверка на подписите на ищците, извършена от нотариус Г. С. на 10.02.2010 г., вписана в Службата по вписванията – Бургас на 10.02.2010 г. (дв.вх.рег.№ 819, т. 1, № 154). С този документ двамата ищци са направили отказ от правото си на ползване върху процесните имоти. С оглед заявеното оспорване по реда на чл. 193 ГПК и указаната доказателствена тежест на ищците, по поставени от тях въпроси районният съд е допуснал и приел заключение на съдебно-почеркова експретиза. В заключението е посочено, че документът („Декларация за отказ от право на ползване”) е изследван от вещото лице в съставените три оригинални екземпляра: първият – находящ се в Службата по вписванията – Бургас, а останалите два – при нотариус С.. Вещото лице не е констатирало по никой от екземплярите следи от триене, зачертаване, зацапване, следи от предварителни щрихи и контури, следи от пренос или от коректори. При отговор на въпроси зададени в съдебно заседание, експертът е посочил, че при изследване и на трите оригинални декларации са констатирани следи от релеф от натиска върху хартията, като няма данни за използване на тампонен печат под химикалната паста. Химикалната паста и в трите екземпляра е една и съща. Вещото лице е посочило, че в случая не е възможно подписите върху хартията да са нанесени чрез фотографски способи. Посочено е, че подписите са ясни, четливи и имат достатъчен брой идентификационни признаци. Заключението е, че подписите в декларацията за отказ от право на ползване са изписани от ищците. Въззивният съд е констатирал, че изводите и заключението не са оспорени своевременно от страните; същите са обосновани и мотивирани, поради което ги е кредитирал. На тази база съдът е приел възраженията на ищците за неавтентичност и неистинност на декларацията за отказ от право на ползване за недоказани, а самата декларация – за автентично, вярно и годно доказателство. Отбелязано е, че не са доказани и твърденията на ищците за полагане на подписи под празен лист с добавяне на съдържание. Съдът е приложил разпоредбите на чл. 99 и чл. 100 от Закона за собствеността, съгласно които правилата относно изгубването на правото на собственост са приложими и за ограничените вещни права. По тази причина е прието, че с вписването на нотариално заверената декларация за отказ от правото на ползване всеки от ищците е изгубил това право, поради което твърдението им, че към момента на предявяване на настоящите искове те са негови носители е недоказано, а предявените искове са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.
В изложението на касационните основания са поставени въпросите:
(1) „Когато при приемането на експертното заключение по назначена по делото експертиза една от страните оспори заключението и поиска изслушването на повторна тройна експертиза и експертното заключение е от решително значение за изхода на спора, задължен ли е съдът да допусне повторна експертиза, ако са налице законоустановените предпоставки за това?” и
(2) „Следва ли въззивната инстанция при постановяването на Решението си да наведе аргументи и да изложи защо не приема основанията, които са изложени от страна на въззивника в неговата жалба?”
с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Касаторите се позовават и на чл. 280, ал. 2, хипотеза трета ГПК.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато.
Както е разяснено с т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, касационната инстанция допуска до разглеждане по същество касационни жалби против въззивни решения, съдържащи произнасяне по конкретно формулиран правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил или подготвил изхода по делото, по отношение на който е налице и някое от допълнителните условия на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Материално- или процесуалноправният въпрос не следва да касае правилността на обжалваното решение, възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или обсъждане на събраните по делото доказателства. Това е причината, поради която касационното обжалване не може да се допусне въз основа на доводи за допуснати нарушения на процесуалните правила – тъй като те имат отношение именно към правилността на акта и подлежат на обсъждане само ако бъде допуснато касационното обжалване. Такива доводи и произтичащите от тях въпроси не могат да бъдат предмет на производството по селектиране на касационните жалби и не могат да обосноват допускане на обжалването. Ето защо и двете поставени от касаторите питания не съставляват общо основание за допускане на касационното обжалване. Същите обобщават оплакванията им за допуснати от въззивния съд нарушения на процесуалните правила, които при това не намират опора в данните по делото. В съответствие със задължителната (т. 19 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. по т. гр. д. № 1/2000 г., ОСГК на ВКС) и казуалната практика на ВКС (например – Решение № 292 от 20.01.2016 г. на ВКС по гр.д. № 952/2015 г., III г.о., Решение № 228 от 01.10.2014 г. на ВКС по гр.д. № 1060/2014 г., I г.о.) въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства и доводите на страните от значение за решението по делото; преценени са всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като е обсъдено въз основа на кои доказателства едни от тях са приети за установени, а други – за неосъществили се. Атакуваният акт е постановен в съответствие с 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. В съответствие с правомощията си на въззивна инстанция, окръжният съд е извършил решаваща, а не проверяваща дейност. Правилно е определен приложимия закон и с оглед на него е преценена основателността на предявените искове, при което е изходено от фактическите твърдения на страните, относимите към спора факти и установеното от доказателствата фактическо положение, което е подведено под приложимия закон. С постановеното по реда на чл. 267, ал. 1 ГПК Определение № ІІІ-507 от 20.03.2019 г. въззивният съд изрично, мотивирано и обосновано се е произнесъл по исканията за изискване и прилагане по делото на два от оригиналите на декларацията за отказ от право на ползване и за изслушване на поисканата с въззивната жалба експертиза. Преценката му да остави без уважение заявените с въззивната жалба доказателствени искания кореспондира с данните по делото и с разпоредбата на чл. 266, ал. 1 ГПК при отсъствие на предпоставките по чл. 266, ал. 3 ГПК и в съответствие с разясненията по т. 2 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК. Наред със съответствието между произнасянето на въззивния съд със Закона и практиката по приложението му, следва да се отчете, че в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК липсва убедителна обосновка за наличието на предпоставките, формиращи в своето единство основанието за допускане на обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Произнасянето на въззивния съд по заявеното оспорване истинността на оспорения документ изцяло е съобразено със Закона.
Независимо от наличието или липсата на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. В конкретния случай не се констатира наличието на която и да е от посочените в нормата на чл. 280, ал. 2 ГПК предпоставки. В частност – обжалваното решение не е очевидно неправилно, доколкото е съобразено със Закона и практиката по приложението му, като отсъства видимо тежко нарушение на закона, явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика или нарушение на основни съдопроизводствени правила.
Воден от изложеното, ВКС, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № ІІІ-48 от 08.05.2019 г., постановено по в.гр.д.№ 360/2019 г. по описа на ОС – Бургас, ІІІ възз.гр.състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: