2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 77
София, 23 януари 2017 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на девети ноември, две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: МАРИО ПЪРВАНОВ
Членове: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА ЕРИК ВАСИЛЕВ
изслуша докладваното от съдията Марио Първанов т. дело № 61330/2016 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ЗД [фирма], [населено място], подадена от пълномощника му адвокат А. И., срещу въззивно решение №55 от 16.02.2016 г. по т.дело №751/2015 г. на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено решение №206 от 04.06.2015 г. по т. дело № 89/2013 г. на Старозагорския окръжен съд в частта, с която ЗД [фирма], [населено място], и ЗД [фирма], [населено място], са осъдени да заплатят солидарно на Н. Д. Д., [населено място], [община], 120 000 лв. със законната лихва от датата на предявяване на иска (18.12.2012 г.) до окончателно изплащане на сумата, представляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди от смъртта на сина и Й. Й. С. починал в резултат на настъпило на пътен възел „Петолъчката“, източно от [населено място], на 21.12.2008г. ПТП, причинено от М. Т. А. и П. Н. Н.. Първият от тях при нарушение на правилата за движение по пътищата ( чл. 6, ал. 1, чл. 50, ал. 1 ЗДвП и чл. 42, ал. 6 ППЗДвП) при управление на лек автомобил „Ф.П.“ с рег. № 59 РН 945 не съобразил поведението си с пътните знаци, не спрял на СТОП-линията, на която е поставен пътен знак Б2 и не пропуснал движещия се по път с предимство лек автомобил „А. А6“ с рег. [рег.номер на МПС] , управляван от П. Н. Н., а вторият нарушил правилата за движение по пътищата ( чл. 21, ал. 2, вр.ал. 1 ЗДвП) и шофирал с превишена скорост от 118 км/ч при ограничение на скоростта в този пътен участьк до 50 км/ч. Рискът от настъпването на описаното застрахователно събитие е покрит от сключени между собственика на лек автомобил „Ауди А6“ ( [фирма]) и [фирма] договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, обективиран в застрахователна полица № 014-9-003 223087429172 с валидност от 05.04.2008г. до 04.04.2009г. и между собственика на лек автомобил “Фолксваген Пасат” (М. Т. А.) и ЗД [фирма] договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, обективиран в застрахователна полица № ВС Р1 02031048 с валидност от 06.12.2008 г. до 05.03.2009 г. Присъдено е и обезщетение за забавено плащане в размер на 37 263.04 лв. за периода от 18.12.2009 г. до 18.12.2012 г.
Ответникът по касационната жалба Н. Д. Д., [населено място], [община], чрез адвокат Д. К., изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Претендира разноски, съгласно представен списък по чл. 80 ГПК.
Ответникът по касационната жалба ЗД [фирма], [населено място], не е заявил становище.
Третото лице помагач П. Н. Н., [населено място], не е заявил становище.
Въззивният съд е приел по предявените пасивно субективно съединени искове с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ/отм./, че съобразно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Размерът на обезщетението зависи от вътрешното убеждение на решаващия съдебен орган, което следва да е изградено на база събрания по делото доказателствен материал, установяващ характера на увреждането и начина, по който то се е отразило на душевното и психично състояние на увреденото лице, както и икономическата обстановка в страната. Направен е извод, че е от показанията на разпитаните по делото свидетели е установена близостта на ищцата и нейния син. Те са живеели в едно домакинство, като ищцата е полагала основно грижите за сина си от ранната му детска възраст, тъй като от 1996 г. тя е останала вдовица. Синът и се е превърнал в нейна единствена житейска опора до момента на смъртта му. Тя с оглед обичайните чувства на всеки един родител е свързвала всички свои надежди и мечти с успехите и живота на своя единствен син. При определяне размера на това обезщетение са взети предвид и икономическите условия в страната, които според апелативния съд за времето от 2008 г. до постановяване на въззивното решение те не са променени. Прието е, че размерът на дължимото обезщетение следва да бъде равен на 120 000 лв., която сума с оглед разпоредбата на чл. 53 ЗЗД се дължи солидарно от причинителите на увреждането (П. Н. Н. и М. Т. А.). Въззивният съд е посочил още, че те дължат на пострадалото лице една и съща престация – обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди, а то реално може да претендира пълния размер на същото от всеки от тях, като плащането от единия освобождава и другия от задължение за изпълнение. В случая обаче пострадалата е отправила претенцията си за заплащане на обезщетението към застрахователите, при които извършителите на деликта са били застраховани по риска „Гражданска отговорност“ към момента на извършване на деянието. Въззивният съд е приел, че на основание разпоредбите на чл. 223, ал. 1 и 2 КЗ/отм./. застрахователят е задължен да покрие пълния размер от дължимото от застрахования обезщетение. От факта, че отговорността на застрахователя е функция на тази на извършителя на деликта, според апелативния съд, следва и изводът, че при няколко солидарно отговорни извършители и различни застрахователи всеки от последните отговоря за пълния размер от отговорността на застрахованото при тях лице, т.е. в случая всеки от двамата ответници дължи сумата от 120 000 лв., а не съобразно приноса на застрахования при него делинквент. Въззивният съд е приел още, че застрахователят според нормата на чл. 223, ал. 2 , изр. 1 КЗ, вр. чл. 84, ал. 3 ЗЗД дължи и обезщетение в размер на законната лихва от датата на увреждането.
Касаторът е изложил доводи за произнасяне в обжалваното решение по следните правни въпроси, по отношение на които счита, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС: 1/ дали застрахователите по застраховка „Гражданска отговорност“ на съизвършителите отговарят солидарно, както съизвършителите и 2/ относно критерия за определяне на справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за причинени на пострадалия при ПТП неимуществени вреди. По отношение на първия поставен правен въпрос касаторът не сочи конкретна задължителна съдебна практика, а по втория въпрос твърди противоречие на въззивното решение с ППВС № 4/68 г. на ВС и решение № 93 от 23.06.2011 г. по т.д. № 566/2010 г. на ВКС, ІІ т.о.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивно решение №55 от 16.02.2016 г. по в.т.дело №751/2015 г. на Пловдивския апелативен съд.
Повдигнатите от жалбоподателите въпроси обуславят крайното решение. По първия въпрос обаче не е посочено нито едно конкретно решение на ВКС, а вторият не е решен в противоречие със сочената от касатора задължителна практика на Върховния касационен съд. Според ТР №1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело №1/2009 г. ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен не само да формулира правния въпрос от значение за изхода по делото, но и да посочи конкретното решение на ВКС, в противоречие на което той е разрешен, за да е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
По отношение на първия поставен правен въпрос е налице общото основание за достъп до касационно ожалване, тъй като същият е обусловил изхода на делото и по него е налице произнасяне на въззивния съд, но не е налице допълнителният селективен критерий за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Макар да се твърди наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, касаторът не сочи конкретни решения, представляващи задължителна практика на ВКС. По втория поставен въпрос обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с посочената от касатора задължителната съдебна практика – решение № 93 от 23.06.2011 г. по т.д. № 566/2010 г. на ВКС, ІІ т.о. и ППВС № 4/68 г. на ВС . Според нея обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, като размерът на обезщетението зависи от вътрешното убеждение на решаващия съдебен състав. Понятието „справедливост” не е абстрактно, а всякога обусловено от редица конкретни и обективно съществуващи обстоятелства – начинът на извършване, характерът на увреждането, произтичащите от него физически и психологически последици за увредения, които решаващият съд е длъжен не само да посочи, но и да ги прецени в тяхната съвкупност. Всичко това е направено от въззивния съд.
Съобразно изхода на спора на ответника по касационната жалба Н. Д. Д., [населено място], [община], трябва да се присъдят 1 000 лв. разноски за платено адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №55 от 16.02.2016 г. по в.т.дело №751/2015 г. на Пловдивския апелативен съд.
ОСЪЖДА ЗД [фирма], [населено място], да заплати на Н. Д. Д., [населено място], [община], 1 000 лв. деловодни разноски.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.