2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 77
София, 25.02. 2015 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова ч. гр. д. № 52/2015 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба вх. № 116047/09.10.2014 г. на [фирма] [населено място], чрез адв. В. Х. П., срещу определение № 17319 от 26.08.2014 г. на Софийския градски съд по ч. гр. д. № 7141/2014 г. С обжалваното определение въззивният съд е потвърдил определение от 15.04.2014 г. по гр. д. № 27243/2013 г. на Софийския районен съд за оставяне без разглеждане като недопустима молба на жалбоподателя по чл. 64, ал. 2 ГПК за възстановяване на срок за подаване на отговор на исковата молба, по която се развива първоинстанционното производство.
Жалбоподателят поддържа оплакване за неправилност на атакувания съдебен акт, иска неговата отмяна и уважаване на искането за възстановяване на срока. Позовава се на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване и посочва и съдебна практика.
Ответната страна не изразява становище в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., като обсъди данните по делото, намира следното:
Частната касационна жалба е редовна, подадена в срок и от активно легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съобразно критерия по чл. 280, ал. 2 вр. с чл. 274, ал. 4 ГПК съдебен акт.
[фирма] е ответник по иска на Я. Г. Н.-Б. за осъждането му да върне получени суми, дадени с оглед сключването на договор за съвместна инвестиционна дейност, за който ищцата твърди, че впоследствие не е сключен. Първоинстанционният съд осъществил размяна на книжата, прилагайки чл. 50, ал. 2 ГПК по отношение уведомяването на ответника. Ответникът депозирал отговор на исковата молба на 04.12.2013 г., който съдържа и възражение за прихващане. С определение от 07.03.2014 г. за проекта на доклада по делото, връчено на страната на 12.03.2014 г., съдът отказал приемането на това възражение като заявено след срока по чл. 131 ГПК.
В първото открито съдебно заседание на 15.04.2014 г. ответникът направил възражение за нередовно връчване на препис от исковата молба и поискал възстановяване на срока за подаване на отговор. Районният съд оставил молбата за възстановяване на срока без разглеждане, приемайки я за просрочена.
Софийският градски съд приел, че препис от определението за проекто-доклада е редовно връчен на 12.03.2014 г. чрез служител в офиса на адрес, посочен от страната в молба от 04.11.2013 г. Това е и актът, с който съдът е съобщил на ответника за пропускането на срока за отговор на исковата молба и до 19.03.2014 г. той е следвало да поиска възстановяване на срока. Това е сторено на 15.04.2014 г., поради което правото му по чл. 64, ал. 2 ГПК е преклудирано. Допълнително градският съд изложил мотиви за неоснователност на наведените в частната жалба твърдения за неправилно приложение на чл. 50, ал. 2 ГПК. По тези съображения определението на районния съд е потвърдено.
По допускане на касационното обжалване с оглед преценката за наличието на общата и поне една от специалните предпоставки за това, очертани в нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК, настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира, че те не са налице.
В изложението на основанията по чл. 280, ал.1 ГПК, инкорпорирано в частната касационна жалба, касаторът не е формулирал правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, по който решаващият съд се е произнесъл, като общо основание за допускане на касационното обжалване.
Съгласно приетото в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС непосочването на правен въпрос е достатъчно основание обжалваният въззивен акт да не бъде допуснат до касационен контрол. Не е в правомощията на ВКС сам да извежда правния въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл и който е обусловил решавашите му изводи. ВКС може само да го конкретизира, уточни или квалифицира, но след като такъв е изведен от касатора. Това е така, тъй като в чл. 6 ГПК е закрепен принципът на диспозитивното начало, съгласно който предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните.
Отделно от това следва да се отбележи, че съдебната практика, на която касаторът се позовава – решение № 36/06.07.2010 г. по т. д. № 262/2010 г. на ВКС, ІІ-ро т. о., за да обоснове наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, на първо място не е от категорията на задължителната за съдилищата, като постановена в производство по чл. 303 ГПК, и на второ място – не е релевантна с оглед предмета на делото, защото обсъжда не въпроса за възстановяване на срок, а за приложението на чл. 50, ал. 2 ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, съста на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното определение № 17319 от 26.08.2014 г. по ч. гр. д. № 7141/2014 г. на Софийския градски съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: