О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 77
София 28.02.2014 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети януари, две хиляди и четиринадесета година в състав:
Председател : БОРИСЛАВ БЕЛАЗЕЛКОВ
Членове : МАРИО ПЪРВАНОВ БОРИС ИЛИЕВ
изслуша докладваното от съдията Марио Първанов гр. дело № 6876/2013 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. А. Р., [населено място], срещу решение от 16.04.2013 г. по гр. дело №2882/2012 г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено решение от 09.12.2011 г. по гр. дело №57348/2010 г. на Софийския районен съд. С първоинстанционното решение са уважени предявените от [фирма] срещу касатора искове с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД и чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 8276 лв., представляваща остатъкът от уговореното възнаграждение по договор № 0555/30.12.2009 г. и за заплащане на мораторна неустойка в размер на сумата от 2275,90 лв. – върху сумата от 8276 лв., изтекла за периода от 30.03.2010 г. до 25.05.2010 г. Със същото решение на първоинстанционния съд са отхвърлени изцяло предявените насрещни искове от касатора срещу [фирма] с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сума в размер на 574.20 лв., представляваща неустойка върху сумата 3960 лв. (твърдяната от ищеца по насрещния иск стойност на 6 броя столове „D.”) за забавена доставка на 6 бр. столове „D.”, изтекла за периода 30.03.2010 г. до 29.04.2010 г., иск за заплащане на сумата от 3960 лв., представляваща недължимо платена продажна цена по договор № 0555/30.12.2009 г. за 6 бр. столове „D.” и иск за заплащане на сумата от 1750 лв., от които 800 лв. разходи за поправка на стол „V.” и 950 лв. разходи за поправка на маса „O.”. Въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд е бил сезиран с кумулативно обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 200, ал. 1 ЗЗД, във вр. чл. 318, ал. 2 ТЗ и чл. 92, ал. 1 ЗЗД, както и с обективно съединени искове, предявени като насрещни, с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, във вр. чл. 87, ал. 1 ЗЗД, чл. 92, ал. 1 ЗЗД и иск по чл. 195, ал. 1, предл. последно ЗЗД. Първоинстанционният съд, макар и неправилно да е квалифицирал процесната правна сделка като договор за изработка и да е приложил релевантните за този договор нормативни разпоредби, е разгледал и се е произнесъл въз основа на твърдените в исковата и в насрещната искова молба факти, обосноваващи предявените искове. От представения по делото договор № 0555/30.12.2009 г. се установява, че между страните е възникнало продажбено правоотношение, по което ищецът по главния иск се е задължил да достави на ответника и монтира мебели, подробно описани в спецификация, неразделна част от договора. Уговорената продажна цена по договора е в размер на сумата от 16776 лв., като изпълнението на това парично задължение е следвало да се извърши, както следва: 8500 лв. авансово при сключване на договора, представляващо съгласно постигнатото между страните съгласие капаро (задатък) по смисъла на чл. 93, ал. 1 ЗЗД, и 8276 лв. преди монтажа. Не е спорно обстоятелството, че купувачът е заплатил уговореното капаро в размер на 8500 лв. От заключението на приетата пред първоинстанционния съд ССЕ се установява, че продавачът е издал за сумата 8276 лв. фискален бон – на 30.03.2010 г., деня на доставката, но този платежен счетоводен документ е бил сторниран с фискална бележка № 31 от същата дата за сторно по фискална касова бележка № 0390/30.03.2010 г., като това сторно е било обективирано в дневниците за продажби за месеца. Фискалната бележка за сторно е издадена в края на работния ден поради факта, че касовата наличност не е отговаряла на действителната, т. е. в касата на ищеца не е била постъпила сума в размер на 8276 лв. От свидетелските показания по делото се установява, че на работниците, извършили монтажа, е била предоставена касовата бележка, като им е било изяснено, че купувачът ще плати „на място”, касово, при доставката. И след като такова плащане не било извършено, в рамките на деня се наложило анулирането на фискалния бон. Съобразно договора монтажът на мебелите е следвало да се извърши само и единствено при изцяло платена продажна цена, но въпреки това извършената доставка и монтажа на мебелите не е индиция за осъщественото плащане на продажната цена. При тълкуване действителната воля на страните по правилата на чл. 20 ЗЗД въззивният съд е приел, че с клаузата по абзац първи от договора – да се плати „остатъкът от 8276 лв. преди монтажа”, е уговорен падеж на изпълнение на това парично задължение, който е в съответствие с диспозитивната правна норма, уредена в чл. 200, ал. 2 ЗЗД, предписваща, че плащането трябва да стане едновременно с предаването на вещта и на мястото, където то се извършва. Следователно, към момента на извършения монтаж, но след самата доставка на мебелите на адреса на купувача, е настъпила изискуемостта на правното задължение за заплащане на уговорената продажна цена, като в случай на неизпълнение на това договорно задължение от този момент длъжникът изпада в забава. Така уговореният падеж не е точно определен, а е определяем, като неговото настъпване се предпоставя от изпълнението на насрещната непарична престация – предаване на стоките, предмет на договора за продажба. За установяване на твърдяното от ответника плащане на процесната сума в размер на 8276 лв. е разпитан свидетел. Според въззивиния съд въз основа на неговите показания не може да се приеме за доказано плащането, тъй като това е недопустимо съобразно разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 4 ГПК, защото паричното задължение е установено с писмен акт – договор №0555/30.12.2009 год.
Ответникът по касационната жалба [фирма], [населено място], не е заявил становище.
Жалбата е процесуално недопустима в частта и относно насрещните искове. В тази част ВКС е сезиран с касационна жалба срещу решение на въззивен съд по искове с цена до 5000 лв. Според разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК производството по такива спорове е двуинстанционно. Касационната жалба срещу въззивното решение в тази част следва да се остави без разглеждане поради недопустимост на касационния контрол.
Касаторът е изложил доводи за произнасяне в обжалваното решение по правни въпроси за това дали е допустима промяна на правната квалификация на исковете едва с решението на въззивиня съд; какви са условията, при които е допустимо, необходимо и задължително да се извърши от съда тълкуване на договорни клаузи и кога са допустими свидетелски показания с оглед прилагането на разпоредбата на чл.164, ал.1, т.3 ГПК. Счита, че първият въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС/ТР №1 от 17.07.2001 г. на ВКС,ОСГК по т. дело №13/2001 г./, а вторият и третият са решени в противоречие с практиката на ВКС, решавани са противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Представени са съдебни решения и определения.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение от 16.04.2013 г. по гр. дело №2882/2012 г. на Софийския градски съд. Първите два повдигнати въпроса са обусловили изхода на спора, но не са решени в противоречие с практиката на ВКС, не са решавани противоречиво от съдилищата и не са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Въззивният съд е съобразил трайно установената съдебна практика, включително и задължителна такава. Според нея когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на иска е неправилна, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като при необходимост даде указания относно подлежащите на доказване факти./ТР №1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. дело №1/2013 год. на ОСГТК на ВКС, т.2/. Когато страните не са изразили по ясен и недвусмислен начин волята си и по отношение на значението на клаузата има спор между тях, то съдът трябва да тълкува договора. Съобразно разпоредбата на чл.20 ЗЗД при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Последният повдигнат от касатора въпрос не е правнорелевантен, защото въззивният съд е приел, за недопустимо доказването със свидетелски показания на плащането на продажната цена съобразно разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 4 ГПК, тъй като паричното задължение е установено с писмен акт, а не съобразно разпоредбата на на чл.164, ал.1, т.3 ГПК.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационна жалба на С. А. Р., [населено място], срещу решение от 16.04.2013 г. по гр. дело №2882/2012 г. на Софийския градски съд в частта относно насрещните искове.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 16.04.2013 г. по гр. дело №2882/2012 г. на Софийския градски съд в останалата част.
Определението в частта за оставяне без разглеждане може да се обжалва с частна жалба в едноседмичен срок от съобщението пред друг състав на ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.