О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 77
София, 04.02.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 27.01.2014 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ч.т.дело № 46 /2014 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.274, ал.2, във вр. с ал.1, т. 2 ГПК.
Образувано е по частната жалба на П. С. П. от [населено място], чрез адв. Т.Т.- Ш., против определение на Варненския апелативен съд № 751 от 20.11.2013 год., по в.т.д.№ 412/2013 год., с което е оставена без уважение молбата на настоящия частен жалбоподател, основана на чл.248, ал.1 ГПК за присъждане на деловодни разноски за въззивното производство, възлизащи на сумата 2000 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение, съгласно приложен договор за правна помощ и списък по чл.80 ГПК.
С частната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното определение, по съображения за необоснованост и допуснато нарушение на съществените съдопроизводствени правила, поради което се иска отмяната му. Основно частния жалбоподател възразява срещу процесуалната законосъобразност на извода на въззивния съд, че не разполага с право на разноски по чл.78, ал.3 ГПК, в качеството му на евентуален ответник по предявен срещу него деликтен иск по чл.45 ЗЗД, щом евентуалната искова претенция не е била предмет на разглеждане.
Ответната по частната жалба страна не е заявила становище в срока по чл.276, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи, във вр. с инвокираното оплакване и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.278, ал.1 ГПК, намира:
Частната жалба е в рамките на преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК от надлежна страна в процеса и подадена срещу подлежащ на контрол от ВКС съдебен акт на въззивен съд е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното определение Варненският апелативен съд е приел, че заплащането или не на деловодните разноски на евентуалния ответник, каквото качество притежава настоящия частен жалбоподател в производството по предявения при условията на евентуално субективно съединяване главен иск срещу [фирма], основан на чл.226, ал.1 КЗ, зависи от изхода на спора по евентуалния деликтен иск по чл.45 ЗЗД. Обстоятелството, че същият не е бил предмет на разглеждане изключва правото на разноски на ответника по евентуалния иск.
Определението е правилно и следва да бъде потвърдено, но по съображения различни от изложените от въззивния съд, поради следното:
Принципно възприетото от въззивния съд разрешение, че заплащането или не на разноски в полза на евентуалния ответник зависи от изхода на спора по евентуалния иск е неточно и в отклонение от задължителната практика на ВКС, която е дала изричен отговор на въпроса дали следва да се присъжда адвокатско възнаграждение на евентуалния ответник по делото, когато предявения срещу него субективно съединен евентуален иск не е бил разгледан от първоинстанционния съд, поради уважаване на главния иск. Тази практика е изразена в служебно известните на настоящия съдебен състав определения, постановени по реда на чл.272, ал.3 ГПК: № 82 от 19.02.2009 год., по ч.т.д.№ 60/2009 год. на І т.о. и № 230 от 28. 03.2013 год., по ч.т.д.№ 1487/2013 год. на І т.о и е в смисъл, че правото на разноски за ответника, установено с чл.78, ал.4 ГПК, не е обвързано с наличие на конкретно основание, послужило за прекратяване на производството по иска, а единствено с действително заплащане на такси и възнаграждения от страните по делото.
Затова и в хипотезата на евентуално субективно съединяване на искове, при която уважаването на главния иск води до оставяне без разглеждане на евентуалния иск, приложение намира процесуалното правило на чл.78, ал.4 ГПК и на евентуалния ответник – участник в процес, в който всички процесуални действия по главния и по евентуалния иск се осъществяват в едно производство без последователност или разграничение във времето се следва заплащане на деловодните разноски, вкл. и за защитата му, осъществена от ангажирания адвокат, ако са налице останалите предпоставки на процесуалния закон.
Или, в случая, обстоятелството, че в качеството си на евентуален ответник настоящият частен жалбоподател П. е бил обвързан от правните последици на предявяването на иска в хода на производството по делото пред В., като с уважаване на главния иск е оставен без разглеждане субективно съединения с него евентуален иск и те са отпаднали с обратна сила, дава основание да се приеме, че последният е имал право на разноски за първоинстанционното производство съобразно установените в чл.78 ГПК правила за тях.
Предвид изрично заявеното от адв. Т., като процесуален представител на евентуалния ответник П. П. становище в с.з. от 25.03.2013 год., че не претендира деловодни разноски, обаче, Варненският окръжен съд не се е произнесъл по отговорността за същите.
Пред Варненския апелативен съд е подадена въззивна жалба единствено от ищеца и то по отношение частта на първоинстанционния съдебен акт, с която главната искова претенция, основана на чл.226, ал.1 КЗ е била отхвърлена, като неоснователна.
С въззивното си решение Варненският апелативен съд е осъдил застрахователя [фирма] да заплати на въззивника- ищец, на осн. чл.226, ал.1 КЗ, обезщетение за причинените му от ПТП неимуществени вреди в размер на разликата над сумата 15 000 лв. до 25 000 лв.. В останалата част за отхвърляне на главната искова претенция до пълния заявен размер на исковата сума от 32 000 лв. решението на В. е потвърдено.
Не съществува спор в съдебната практика, че правилата за отговорността относно деловодните разноски, въведени с чл.78, ал.1 и сл. ГПК намират приложение и при въззивното обжалване. Последните позволяват да се приеме, че в разгледаната по-горе хипотеза евентуалният ответник, в качеството си на въззиваем, има право на заплатените от него разноски за въззивното производство, но само, ако първоинстанционното решение в частта му, с която е оставен без разглеждане предявения в субективно съединяване евентуален иск не е влязло в сила и при съобразяване основателността или не на въззивната жалба. В случая решението на В. по предявения евентуален иск, с което същия е оставен без разглеждане и всъщност производството по него е прекратено не е било предмет на въззивно обжалване и доколкото дори и при пълно уважаване на въззивната жалба не би се стигнало до висящност на спора по евентуалния иск, вкл. поради отсъствие на процесуална възможност за влошаване положението на единствения жалбоподател, то спрямо евентуалния ответник отсъства неоснователно предизвикан правен спор във въззивната инстанция, който да обуславя правото му на деловодни разноски за въззивното производство.
Аргумент в подкрепа на изразеното разбиране е самата правна същност на отговорността за разноските – отговорност за обезщетяване на понесените от съответната страна материални вреди във вр. с неоснователно предизвикания правен спор.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.278, ал.1 и сл. ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА определение на Варненския апелативен съд № 751 от 20. 11. 2013 год., по в.т.д.№ 412/2013 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: