О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 77
София 20.01.2010 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ГК,ІV г.о.в закрито заседание на осемнадесети януари през две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЗЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
при секретаря…………………….. и в присъствието на прокурора………………..
като изслуша докладваното от съдията Светла Бояджиева гр.дело № 1560 по описа за 2009 год.за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Апелативна прокуратура-гр. Пловдив срещу решение № 159 от 15.07.09г.по в.гр.дело № 441 /09г.на Пловдивския апелативен съд в частта му,с която е уважен предявения иск с правно основание чл.2 т.2 от ЗОДОВ.
Към касационната жалба е приложено изложение за допустимост на касационното обжалване. Касаторът счита,че с обжалваното решение е разрешен материалноправен въпрос в противоречие с практиката на съдилищата,което е в приложното поле на чл.280 ал.1 т.2 от ГПК. Представя решение №1599/от 22. 06.05г.по гр.дело № 876/04г.на ВКС,ІV г.о. и решение № 48 от 4.02.04г.по гр.дело № 2041/02г.на ВКС,ІV г.о.
Върховният касационен съд,състав на четвърто гражданско отделение,като направи преценка за наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 т.2 от ГПК ,приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
С обжалваното решение въззивният съд,като е отменил първоинстанционното решение частично, е осъдил П. на РБ да заплати на Л. П. К. от гр. П. сумата 30 000 лв обезщетение за неимуществени вреди на основание чл.2 т.2 от ЗОДОВ,ведно със законната лихва,считано от 14.02.08г.до окончателното изплащане. Съдът е изложил съображения за това,че са налице визираните от закона предпоставки за успешното провеждане на иска – П. на РБ е повдигнала обвинение за извършване на престъпления по чл.282 ал.1 вр.с чл.26 ал.1 от НК и по чл.219 ал.4 пр.1 вр.с ал.1 вр.с чл.26 от НК от НК,за които лицето е оправдано. При определяне размера на дължимото се обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди е взето предвид,че през период от около 14 години ищцата е изпитвала тревоги и притеснения от образуваното срещу него наказателно производство за престъпления,които не е извършила и то в качеството й на обществена личност – директор на ИЦМ- П. Накърнени били доброто й име,професионалната й репутация и човешко достойнство.
В разглеждания случай не е налице основанието за допускане по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК. Повдигнатият материалноправен въпрос относно определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди от водено незаконно наказателно производство по справедливост,е от значение за изхода на спора,но не е разрешен в противоречие със съдебната практика. Противоречива съдебна практика е налице,когато един и същ въпрос е разрешен по различен начин в обжалваното въззивно решение и друго влязло в сила съдебно решение. Приложените съдебни решения са относими доколкото са по приложението на чл.2 т.2 от ЗОДОВ,но са постановени по конкретни казуси при различна фактическа обстановка,поради което не могат да обусловят приложението на чл.280 ал.1 т.2 от ГПК. Именно в съответствие със закона и трайната съдебна практика въззивният съд е приел,че следва да се ангажира отговорността на П. на РБ,тъй като тя е органът,който е повдигнал и поддържал обвинение в извършване на престъпление,за което ищецът е оправдан. В утвърдената съдебна практика се приема,че справедливото обезщетяване,каквото изисква чл.52 от ЗЗД,на всички неимуществени вреди,означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията,на трайните поражения върху физическата цялост и здраве на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно,а не по общи критерии. Определената сума пари в най-пълна степен следва да компенсира вредите. Пострадалото лице следва,както изисква закона,да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер и той е различен за всеки отделен случай. Преценката на доказателствата,въз основа на които съдът е изградил вътрешното си убеждение,за това какъв следва да бъде размера на обезщетението,може да доведе до опорочаване на фактическите изводи на съда,а не на правните такива,поради което не представлява предпоставка за допустимост на касационното обжалване.
Въз основа на изложеното следва,че не са налице предпоставките на чл.280 ал.1 т.2 от ГПК,поради което не следва да се допуска касационно обжалване.
Предвид на горното,ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД,ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение № 159 от 15.07.09г.,постановено по в. гр.дело № 441/09г.на Пловдивския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.