О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 771
гр.София, 17.06.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
дванадесети юни две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 3685/ 2013 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по искане на Б. М. Я. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 1077 от 18.02.2013 г. по гр.д.№ 14847/ 2011 г., с което е потвърдено решение на Софийски районен съд по гр.д.№ 58309/ 2011 г. и по този начин са отхвърлени предявените от жалбоподателката против [фирма] искове, квалифицирани по чл.344 ал.1 т.1, 2 и 3 КТ, за признаване за незаконно и за отмяна на уволнението, извършено със заповед № 1257/ 08.12.2011 г., за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „ръководител секция „Конвергентна телефония” и за заплащане на обезщетение за оставане без работа в размер 10 000 лв.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателката поддържа, че съдът разрешил в противоречие с практиката на ВКС материалноправните въпроси за значението на чистото дисциплинарното минало на служителя и липсата на вредни последици за работодателя при определяне на вида дисциплинарно наказание и процесуалноправния въпрос за задължението на съда да извърши контрол за съответствие между тежестта на извършеното нарушение и наложеното наказание. Счита освен това, че имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото неправилно разрешените от въззивния съд въпроси за допустимостта в длъжностна характеристика на работника да се впише задължение да изпълнява всякакви нареждания на работодателя и за задължението на съда да вземе предвид писмена защита, подадена след изтичане на определения срок. За да се отговори на тези въпроси моли за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Ответната страна [фирма] оспорва жалба и поддържа, че не са налице основанията за допускане на обжалването.
Съдът намира жалбата за допустима, обаче искането за допускане на касационно обжалване на решението е неоснователно.
За да отхвърли предявените искове, въззивният съд е приел (излагайки собствени мотиви и чрез препращане към мотивите на първата инстанция, съгласно чл.272 ГПК), че ищцата е заемала по трудово правоотношение длъжността „ръководител секция „Конвергентна телефония” и съгласно длъжностна характеристика е имала задължението да носи отговорност за изпълнение на специфични проекти на компанията. Ответникът е получил предложение за участие в търг, като за подготовка на документите за участие е сформирана работна група, а ищцата е била определена за проектен лидер. Тя е следвало да осигури комплектоването на документите за участие в търга и да ги внесе в МРРБ в определения от възложителя на търга срок. Срокът е пропуснат поради небрежното поведение на ищцата, а проектът е бил от съществено значение за дружеството-работодател. С оглед степента на засягане на интересите на работодателя съдът е посочил, че се касае за нарушение на трудовата дисциплина с такава степен на тежест, която предполага определяне на най-тежкото дисциплинарно наказание. Съдът е отказал да обсъжда доводите, изложени от ищцата в писмени бележки, тъй като те са депозирани по делото след изтичане на срока, определен за представянето им.
При тези мотиви на въззивния съд поставените от жалбоподателката правни въпроси, които се твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, нямат значение за правните изводи на инстанцията по същество. Въззивният съд не е посочил, че чистото дисциплинарното минало на служителя е ирелевантно при определяне на вида наказание, който да бъде наложен за извършено нарушение. Той е посочил, че нарушение, което засяга във висока степен интересите на работодателя само по себе си (т.е. без оглед дисциплинарното минало на работника) обуславя възможност за налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание. Този извод съответства, а не противоречи на практиката на ВКС. Цитираното от жалбоподателката решение на ВКС, ІV г.о. по гр.д.№ 876/ 2009 г. не съдържа мотиви, според които при чисто дисциплинарно минало на работника не може да бъде наложено най-тежкото дисциплинарно наказание, поради което формално противоречие между него и обжалваното решение няма. Освен това въпросното решение не съставлява задължителна съдебна практика (Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), тъй като такава практика се формира само при тълкуване на закона, направено в отговор на въпрос по чл.280 ГПК по реда на чл.291 ГПК, а не и по казуални разрешения, макар те да са на касационната инстанция.
Не е посочено в обжалваното въззивно решение, че наличието или липсата на вредни последици за работодателя няма значение при определяне на вида дисциплинарно наказание. Напротив, въззивният съд изрично е посочил, че такива последици са настъпили, т.е. възприел е доводът на касатора, че същите са релевантен критерий по смисъла на чл.189 ЗЗД. Решение на ВКС, ІV г.о. по гр.д.№ 1040/ 2009 г., на което според касатора въззивното противоречи, не съдържа противоположни мотиви. В него е посочено, че както настъпилите, така и възможните неблагоприятни последици за работодателя от извършеното дисциплинарно нарушение, имат значение при определяне на дисциплинарното наказание. В обжалваното решение не е прието нещо различно.
Процесуалноправният въпрос за задължението на съда да извърши контрол за съответствие между тежестта на извършеното нарушение и наложеното наказание също не обуславя решението, доколкото въззивният съд никъде не е постановил, че не съществува такова задължение, нито фактически се е отклонил от него. Тежестта на нарушението е обсъдена и е изведено, че тя е от такава степен, че обуславя налагането на най-тежкото предвидено в закона наказание. Мотивите на въззивния съд са изцяло в съответствие със задължителното тълкуване, дадено в решение на ВКС, ІІІ г.о. по гр.д.№ 626/ 2009 г., а не му противоречат.
Материалноправният въпрос за допустимостта в длъжностна характеристика на работника да се впише задължение да изпълнява всякакви нареждания на работодателя също няма значение за крайния резултат от процеса. Въззивният съд, за да обоснове наличието на неизпълнение на трудови задължения от страна на ищцата, не се е позовал на тази клауза от длъжностната й характеристика. Той е приел, че по длъжностна характеристика тя е имала задължението да носи отговорност за изпълнение на специфични проекти на компанията, че й е възложено ръководството на такъв специфичен проект и че не е изпълнила задължението си да осъществи подготовката и внасянето на документите по него в срок. За тези изводи на съда е без значение дали в длъжностна характеристика може да се изисква от работника или служителя да изпълнява всякакви нареждания на работодателя.
Що се касае до последният процесуалноправен въпрос, той обуславя въззивното решение, но няма претендираното от касатора значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Съгласно цитираното Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, основанията по т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК са налице тогава, когато разглеждането на формулирания от касатора въпрос ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, за да се създаде съдебна практика по прилагането на непълни, неясни или противоречиви закони или за да бъде тя осъвременена. Тези предпоставки не са налице по въпроса длъжен ли е съдът да вземе предвид писмена защита, подадена след изтичане на определения срок. Законът по този въпрос е пълен и ясен – извършените след изтичане на съответния срок процесуални действия не се вземат предвид от съда (чл.64 ал.1 ГПК), а практиката по прилагането му е установена и безпротиворечива. Това изключва възможността поставеният въпрос да се окачестви като имащ значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
По изложените съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице основанията по чл.280 ал.1 ГПК и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 1077 от 18.02.2013 г. по гр.д.№ 14847/ 2011 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: