1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 771
София, 20.10.2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на четиринадесети октомври през две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдията Петрова т.д. № 91 по описа за 2015 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца В. К. Б. против Решение № 1737 от 13.08.2014г. по в.гр.д.№ 2838/2013г. на Софийски апелативен съд, ГК, 2 състав, с което след отмяна на решението по гр.д.№14141/2011г. на СГС, ГК, 13 състав, е отхвърлен предявеният срещу [фирма] иск с правно основание чл.124 ГПК за установяване, че ищецът не дължи на банката сумата от 400 000 евро, поето задължение за плащане на същата сума по запис на заповед от 24.02.2011г. с издател В. К. Б. и поемател [фирма], платимо на предявяване в срок до 31.12.2012г., и предявено за плащане с нотариална покана, връчена на 20.10.2011г.
Първоинстанционният съд е приел за неоснователно твърдението за недължимост на сумата на въведеното от ищеца абсолютно възражение срещу съдържанието на ценната книга. Посочил е, че падежът е уговорен на предявяване, а определянето на краен срок не променя този факт и не обуславя нищожност на ценната книга. Неоснователно е счетено и заявеното лично възражение за липса на каузално правоотношение за издаването на записа, като е мотивирано, че доколкото записът на заповед е едностранна абстрактна сделка, наличието на каузално правоотношение не е изискване за действителност. Същевременно е прието за установено и наличието-съществуването на каузално правоотношение, установено от съдържанието на споразумението от 24.01.2011г. и от свидетелските показания. За основателно е прието твърдението на ищеца за нищожност на споразумението, което според съда, макар да не установява причината-основанието за издаване на записа, съдържа фактическа констатация за съществуването му и визира изчерпателно изброени предпоставки за връщането на ценната книга на издателя. Обсъдено е, че нито едно от условията/предпоставки за връщането не би могла да бъде изпълнена като резултат от лични действия на ищеца, наречен „гарант“, тъй като те са бъдещи актове или действия на овластени държавни или общински органи, извън правните, фактически възможности и компетентност на физическото лице, с оглед на което е мотивирано, че след като записът е издаден като обезпечение на задължение по нищожна сделка, няма правно основание да запази менителничния си ефект.
САС е посочил, че след оставяне на исковата молба без движение във въззивното производство за конкретизиране заявеното като евентуално фактическо основание на иска за нищожност на каузалното правоотношение, ищецът е пояснил, че правоотношението е гарантно, имащо за цел да гарантира сбъдването на предпоставките по Споразумението от 24.02.2011г., има за свой източник ненаименован устен договор с гарантно съдържание, сключен между страните на среща, състояла се на 31.01.2011г. и не е обективирано в документ. Отчетено е, че САС е указал на ищеца неговата доказателствена тежест за установяване възникването и съществуването на това каузално правоотношение. Потвърден е изводът, че твърдението за нищожност на записа е неоснователно. Обсъдено е, че издателят е посочил, че плащането ще стане на предявяване, като пречка да се определи срок за това действие /предявяването/ не съществува. Счетено е, че записът е с ясно съдържание и няма основания за извод, че задължението за плащане е поето при различни моменти на изискуемост-падежи. САС е приел свиделските показания, изслушани пред СГС за достоверни и безпротиворечиви, вкл. и със съдържанието на Споразумението от 24.02.2011г. Констатирал е от фактическа страна, че на среща на 31.01.2011 г. между страните е било постигнато съгласие ищецът като физическо лице, да гарантира достигането на резултат: събиране на вземания на ответника. Обсъдено е, че свидетелите не детайлизират начините за достигане до визираните от съглашението резултати, че то не визира задължения на издателя на записа на заповед по очертаното от свидетелите съдържание на гарантното правоотношение. От това е изведено, че е недоказано какви конкретно са задълженията на ищеца в рамките на възприетото гарантно правоотношение, за да могат последните да се съотнесат към императивни правни разпоредби или добрите нрави, с оглед доводите на ищеца за нищожност, при указана му доказателствена тежест да установи съдържанието на третираното като нищожно каузално правоотношение и конкретните императивни разпоредби, които са накърнени. Акцентирано е на липса на осъществено главно доказване. За недоказана е приета и връзката между визираното гарантно правоотношение и процесния запис на заповед. Липсата на материализиран от страните консенсус относно гарантното правоотношение, с оглед на твърдението, че съглашението е устно, е счетено за свидетелство за целяната от страните конфиденциалност на постигнатото съгласие, а конфиденциалността на документа -Споразумението от 24.02.11 г. е изрично е отразена в него. Изведено е, че дори да е постигнато съгласие за правоотношение, което е в противоречие със закона или добрите нрави, ищецът е осъзнавал това противоречие и е недопустимо той да черпи права от собственото си осъзнавано поведение. При обсъждане на споразумението от 24.01.2011г. е констатирано /на база именуването в раздел 2, т. 3 на издателя на записите на заповед „гарант”/, че то визира съществуващо гарантно правоотношение. Счетено е, че споразумението съдържа само резултативни предпоставки при проявлението на които поемателят на записите на заповед следва да върне ценната книга на издателя й, но не са визирани способите за достигане до описаните резултати. Акцентирано е, че то визира задължения само за поемателя на записите на заповед. Прието е, че при тълкуването му на основание чл. 20 ЗЗД не може да се извлече съдържанието на конкретните задължения на издателя на записите на заповед като гарант в друго правоотношение.
С касационната жалба се иска отмяна на решението като неправилно поради: 1/съществено нарушение на съдопроизводствените правила -чл.235,ал.2 ГПК, неизвършване на проверка за нарушение на императивни материалноправни норми, неправилно разпределена доказателствена тежест; 2/нарушение на материалния закон при преценката за нищожност на споразумението от 24.02.2011г., противоречие на изводите с разпоредбата на чл.486,ал.2 ТЗ;3/необоснованост при кредитирането и обсъждането на свидетелските показания, извеждане на констатации и изводи, некореспондиращи със събраните доказателства. Искането е за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане или постановяване на такова за уважаване на иска.
В писмен отговор ответникът по касация оспорва наличието на основанията за допускане на касационното обжалване и основателността на жалбата.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се поддържа искане за допускане на касационното обжалване при допълнителната предпоставка на чл.280,ал.1,т.1, ГПК /противоречие на обжалваното с решение по гр.д.№ 1050/2012г., 4 г.о., гр.д.№ 7325/13 4г.о. и т.д.№ 1050/2011г. на 2г.о./ по въпросите: 1/Обвързан ли е съдът от дадена от страна правна квалификация на твърдяна нищожност или с оглед на твърденията на страната и фактите по делото, съдът следва да даде правна квалификация на основанието за нищожност; Трябва ли съдът служебно да следи за основанията за нищожност на уговорки, да прогласява нищожността им и да решава спора съобразно последиците на нищожността. Поставени са, с оглед констатацията в мотивите на САС, че доводите на ищеца за нищожност поради невъзможен предмет на каузалното правоотношение са направени едва в писмената му защита пред въззивния съд и не подлежат на обсъждане. Налице е и позоваване на противоречие с т.10 на ТР №1/17.07.2011г. и ТР№ 1/2013г. на ОСГТК относно задълженията на въззивния съд при прилагане на императивна материалноправна норма. При допълнителната предпоставка на т.3 на чл.280,ал.1 ГПК се иска допусне на касационното обжалване по втора група въпроси: 2/ Преклудират ли се възраженията за нищожност и ако да-до кога; Следва ли съдът да игнорира направено възражение за нищожност, ако то е релевирано след процесуален срок по ГПК, макар срокът да не визира възраженията за нищожност; ”Ако съдът служебно констатира нищожност на основанието, на което почиват правата на една от страните по делото, следва ли да потвърди тези права заради липса на възражение за нищожност от другата страна, или заради несвоевременното му според съда заявяване, или следва да прогласи нищожността и да приложи последиците й; ако от твърденията на страна по делото за наличие на дадено основание за нищожност съдът счита, че е налице не твърдяното от страната, а друго основание за нищожност, следва ли да разгледа и отхвърли заявеното от страната основание или следва с оглед твърденията на страната, да преквалифицира основанието за нищожност и да разгледа това основание, което съдът намира че произтича от твърденията на страната; Ако основание за нищожност произтича от наведен от страната правен довод, а не е въведено изрично като възражение, но по делото все пак има направено възражение за нищожност, съдът дължи ли разглеждане на правния довод или не следва да го разглежда, защото не е заявен като възражение за нищожност”. По съображенията, че САС посочил в мотивите си, че доводите на ищеца-възззиваем в писмената му защита не следва да бъдат разисквани и същевременно се произнесъл по твърденията на въззивника, са поставени следващата /3/ група процесуалноправни въпроси по приложението на чл.236,ал.2 ГПК-за „изпълнение на задължението за излагане на мотиви и за предмета на въззивното производство с оглед въпросите, които съдът следва да обсъди при проверка правилността на решението-дали само аргументите на въззивника или и тези на въззиваемия”. Посочената допълнителна предпоставка е т.1 на чл.280 ГПК-противоречие на обжалваното с Решенията по т.д.№ 1106/2010г. на 2т.о., т.19 на ТР№1/04.01.2001г. на ОСГК, гр.д.№ 891/2010г.,1г.о., гр.д.№ 943/2010г. 4го., гр.д.№ 761/2010г. 4г.о. С оглед на становище, че САС е следвало да констатира противоречие в позициите на страните по въпроса за обуславящото издаване записа на заповед каузално правоотношение и не го разгледал в мотивите си, а приел че “доводите на ищеца в писмената му защита не следва да бъдат обсъждани“, се иска допускане на обжалването по въпроса /4/: Дължи ли съдът разглеждане в мотивите си на противоречиви твърдения на страните относно каузалното правоотношение, във връзка с което е издаден спорният запис на заповед и връзката му с ценната книга поради противоречие с т.17 от ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС и ППВС 1/53г. на Пленума на ВС. С цитиране на мотивите на САС, че „липсата на материализиран от страните консенсус относно гарантното правоотношение, доколкото съглашението е постигнато само устно, е свидетелство за целена от страните конфеденциалност на постигнатото съгласие” се иска допускане на обжалването на основание т.3 на чл.280,ал.1 ГПК по въпроса: 5/ Представлява ли уговорката за конфеденциалност в договора основание за саниране нищожността на същия, независимо от противоречието му със закона или добрите нрави; При същата допълнителна предпоставка е поставен въпросът 6/Представлява ли възможността да се определи по-дълъг от презумптивния едногодишен срок за предявяване /чл.487,ал.1,изр.трето ТЗ/ „отделно материално субективно право, различно от въпроса за видовете падежи /чл.486,ал.1 ТЗ/”; следва ли упражняването на това право да бъде ясно и недвусмислено отличимо от записания в менителницата падеж и нищожна ли е менителница, чийто падеж е определен по начин, който не позволява да се даде категоричен отговор дали е определен срок за предявяване, съгласно чл.487,ал.1,изр.трето ТЗ, или са налице повече от един от падежите по чл.486,ал.1 ТЗ. Посочва се, че самото правило, съдържащо се в чл.487,ал.1,изр.трето ТЗ ясно и безпротиворечиво сочи, че издателят може да определи в ценната книга по-къс или по дълъг срок за предявяване от презумптивния. При допълнителната предпоставка на т.1 /противоречие с Решението по гр.д.№ 222/2009г. на 4 г.о., гр.д. № 1100/2012г. на 4г.о., гр.д.№ 2623/2013г./, а евентуално, по т.3 на чл.280,ал.1 ГПК, с оглед цитираното становище на САС по отношение тълкуването на Споразумението от 24.02.2011г., се иска допускане на обжалването по въпроса: 7/ За да достигне до определен правен извод, следва ли при тълкуване на договорни отношения съгласно чл.20 ЗЗД, съдът да обективира в мотивите на решението си тълкувателния си процес, чрез който достига до направения извод или е достатъчно само да заяви/декларира, че в резултат на проведено тълкуване съобразно принципите на чл.20 ЗЗД, е достигнал до даден извод. Като се посочва, че САС е приел въз основа на свидетелските показания, че ищецът е поел личен ангажимент към Националната банка на Гърция, но отхвърляйки отрицателния установителен иск, се твърди, че е налице произнасяне по материалноправния въпрос: 8/ Може ли менителнично правоотношение между две лица да има за основание ангажименти/задължения/ на издателя към трето лице, различно от поемателя; може ли поемател по запис на заповед да бъде лице, към което издателят няма задължения, при условие, че поводът за издаване на менителницата е каузално отношение, по което задължението на издателя е към трето лице, а не към поемателя в противоречие с Решение по т.д.274/2012г. на 2 т.о на ВКС. Въз основа на становището, че за да приеме, че не е доказано какви конкретно са задълженията на ищеца по гарантното правоотношение и не е доказана връзката му и издадения запис, САС съобразил само част от свидетелските показания и без да обсъди споразумението в контекста им е поставен въпросът: 9/ Може ли съдът да основе решението си само на част от доказателствата, без да прецени и обсъди съвкупно всички при допълнителната предпоставка на т.1 на чл.280 ГПК-противоречие със седем цитирани решения по чл.290 ГПК на състави на 4 и 1 г.о. на ВКС. При същата допълнителна предпоставка /обоснована с решения на ВКС, съгласно които правната квалификация на иска се дава от съда с оглед наведените обстоятелства и петитума/ с оглед мотивите на САС за указана на ищеца доказателствена тежест за установяване съдържанието на соченото като нищожно каузално правоотношение и конкретните императивни разпоредби на закона, които са накърнени е поставен въпросът: 10/ Дължи ли ищецът даване на правната квалификация на сочените от него основания за нищожност или правната квалификация на претендираните, съотв.отричаните права се дава от съда. При същата допълнителна предпоставка /поради противоречие с т.17 на ТР № 1/2014г. ОСГТК/ с твърдение, че САС е ограничил причините за изследване на каузалните правоотношения, посочвайки че, съдебната практика е въвела коректив за изследването на съпътстващото каузално правоотношение поради житейските злоупотреби с менителнични ефекти или при опорочаване волята на издателя, е поставен въпросът 11/Ограничават ли се хипотезите, налагащи изследването на каузалните отношения във връзка с които е издадена менителница само до опорочаване волята на издателя и злоупотреба на поемателя, получил плащане по каузалното правоотношение, или включват и случаите на недействителност на каузалното правоотношение извън хипотезите на недействителеност поради порок на волята. Според касатора САС не е изследвал недействителността на основанието по каузалното правоотношение, така както е посочено в т.17 на ТР.
Не следва касационното обжалване да бъде допуснато по първата и втората групи въпроси, които са основани на довода на касатора, че въззивната инстанция е отказала да се произнесе в по наведеното в писмената му защита твърдение за нищожност, поради невъзможен предмет, на каузалното правоотношение. При извода на САС, че уточненото-пояснено във въззивното производство /след оставяне на исковата молба без движение/ съдържание на каузално правоотношение е останало неизяснено, че не е доказано какви са конкретните поети от ищеца задължения, при негова доказателствена тежест за разкриване на обхвата, смисъла и предмета му, искането за допускане на касационното обжалване по тези въпроси е безпредметно. След като САС е приел, че поради неустановеност на поетите от ищеца задължения, не би могъл да се произнесе по приетите за наведени и заявени в процеса основания за нищожност, изводът, че други ненадлежно посочени /едва в писмената защита/ твърдения за такъв порок не следва да бъдат разглеждани, не е съществен за спора и не този правен довод е обусловил крайния му резултат. Поради липсата на задължителната съгласно т.1 на ТР № 1/19.02.2010г. характеристика на двете групи въпроси на обуславящи, касационното обжалване по тях не може да бъде допуснато. Неуместно е позоваването на решението по т.д.№ 1050/2011г. на 2 т.о. на ВКС- в него произнасянето е по друг иск-осъдителен, с друг предмет-присъждане на неустойка и преценка за недействителност на клаузата на друго основание-противоречие с добрите нрави; в решението по гр.д. № 1050/2012г. на 4г.о. е разрешен въпросът за служебното задължение на съда да даде правната квалификация на предмета на делото при предявен иск по чл.55 ЗЗД.
Втората група въпроси имат изцяло хипотетичен характер, което е аргумент за невъзможност за допускане на обжалването. Наред с това, при формулирането на въпросите си касаторът не прави разграничение между принципното правило, че нищожният договор не поражда правни последици и обхвата на преценката за нищожност при предявен иск за прогласяването й /съотв.установителен иск за несъществуване на задължение по нищожен договор/, в която хипотеза със сила на пресъдено нещо с оглед посоченото в т.4 на чл.129,ал.1 ГПК от исковата молба, съдът следва да разреши спора с оглед правилата на диспозитивното начало в процеса.
Третата група въпроси са твърдения за неправилност на решението поради допуснати процесуални нарушения-според касатора необсъждане на негови доводи в писмената му защита и същевременно зачитане на аргументите на насрещната страна. След като основанията за касиране на решението и предпоставките за допускане на касационното обжалване са ясно разграничени в разпоредбите на чл.281 и чл.280,ал.1 ГПК, т.е. не са тъждествени, неформулирането на правен въпрос изключва възможността за реализиране на факултативния касационен контрол.
Четвъртият въпрос е поставен изцяло формално, чрез буквално препращане към разрешението в т.17 на ТР № 4/2013г. в хипотеза на спор между страните за съдържанието на каузалното правоотношение и отново е поставен в контекста, че съдът е отказал да се произнесе по доводите на въззиваемия в писмената му защита. Ако доводът е направен след даване ход на устните състезания хипотеза на „спор“ относно каузалното правоотношение не би могла да е налице. Отделно от това, изводите на САС са, че ищецът не е доказал съдържанието на каузалното правоотношение, което счита за нищожно, а последователната позиция на ответника по спора е била, че вземането на банката произтича от абстрактната ценна книга, а не от друго правоотношение. С оглед на тази конкретика, изключено е противоречие на обжалваното с т.17 на тълкувателното решение на двете колегии.
Петият въпрос, основан на съображението на САС за конфеденциалността в отношенията между страните, чийто израз е липсата на писмен документ, материализиращ действителните им отношения, породили издаването на записа, е само приет за установен факт, но не решаващ изхода на спора правен аргумент. Съдът условно е приел, „че дори да е постигнато съгласие за правоотношение в разрез с добрите нрави или закона“, то е било съзнавано и целено от ищеца. Тези разсъждения не са съществени и единствено обуславящи, а само допълнителни такива за неоснователност на иска, поради което искането за допускане на касационното обжалване по формулирания въз основа на тях въпрос, е също неоснователно.
Първата част на шестия въпрос, свързан с тълкуването на разпоредбата на чл.487,ал.1 ТЗ-относно срока за предявяване на менителница, платима на предявяване / с падеж по т.1 на чл.486,ал.1 ТЗ/ не е бил включен в предмета на спора, съответно не е обсъждан от въззивния съд, следователно поставянето му е хипотетично, без значение за изхода на делото. Отделно от това самият касатор посочва, че той е реторичен-ясно разрешен в закона. Втората част от въпроса за нищожност на менителница, чийто падеж е определен по начин, непозволяващ да се даде категоричен отговор дали е определен срок за предявяване по чл.487,ал.1,изр.трето ТЗ или са налице повече от един от падежите, определени в чл.486,ал.1 ТЗ, е некоректно поставен. Той е основан на виждането на касатора за съмнение, неяснота в изразената воля на издателя за падежа на поетото задължение-факт, отречен в мотивите на решението на САС. Следователно фактологията, съдържаща се във въпроса, не кореспондира на приетата за установена ясно обективирана воля на издателя при определянето на падежа в съответствие с правилото на чл.486,ал.1,т.1 ТЗ и счетеното за неоснователно твърдение, че задължението за плащане е при различни моменти на изискуемост-падежи. Основателно е становището в отговора на касационната жалба, че даденото от САС разрешение е в съответствие със задължителната за него практика- Определение по ч.т.д.№ 733/2010г. на 2т.о., постановено по реда на чл.274,ал.3 ГПК, в което е дадено тълкуване на аналогична клауза в ценната книга с падеж на предявяване-чл.468,т.1 ТЗ и уговорен срок, който се отнася за предявяването му –чл.487,ал.1 ТЗ.
Седмият въпрос относно „обективиране“ на тълкувателния процес, чрез който съдът достига до определен извод е твърдение, че мотивите на съда при приета доказателствена тежест на ищеца за неустановеност на съдържанието на конкретните задължения на издателя по каузалното правоотношение, са декларативни. При формулирането на този въпрос, който е по приложението на чл.20 ЗЗ, касаторът не посочва кой „договор“ не е тълкуван в съответствие с правилата на закона и по повод на какъв спор между страните е възникнала необходимостта от тълкуване. При разрешаването на въпроса относно характера на каузалния договор и задълженията на ищеца по него, мотивите на САС са основани на събраните по делото доказателства /които са записът на заповед, документът за предявяване, споразумението и свидетелските показания/. Дори мотиви да не бяха изложени, това би било процесуално нарушение, водещо до неправилност на решението. Сочената от касатора допълнителна предпоставка по т.1 на чл.280,ал.1 ГПК би била налице, ако съдът беше приел, че изводът му не подлежи на мотивиране или че при необходимост от тълкуване /спор между страните относно точния смисъл на договорни клаузи/ не следва да съобрази законовите критерии на чл.20 ЗЗД.
Осмият въпрос не е бил въведен в предмета на делото, ищецът не се е позовавал на него и съответно той е извън обсега на произнасяне на САС, с оглед на което не може да послужи като общо основание за допускане на касационното обжалване. Правни изводи по този въпрос въззивната инстанция не е изложила, а фактическият е, че между страните е било постигнато съгласие ищецът да гарантира достигането до резултат-събиране вземанията на ответника. Неоснователно е становището на касатора, че този въпрос е част от предмета на правния спор. Спорът е за недължимост на вземане по запис на заповед –отрицателен установителен иск, при който основанията за липса на задължение следва да бъдат изчерпателно посочени от страната, а служебната проверка за валидността на записа на заповед, е дължима при иск за установяване съществуването на паричното вземане, произтичащо от документ, чиято формална редовност е условие за действителност на обективираната правна сделка и за възникването на вземането.
Деветият въпрос е аналогичен на третия и седмия, поради което съображенията за недопускане на обжалването по тях са относими и към него.
Десетият въпрос е резултат на смесване от касатора на „правна квалификация“ и изложение на обстоятелства, фактически твърдения, от които произтича заявената нищожност на договор/сделка/, което изключва основателността на искането за допускане до касация. Няма тъждество между правна квалификация и редовност на исковата молба от гледна точка на императивно изискуемото й съдържание по т.4 на чл.129,ал.1 ГПК. Несъотносимо е и позоваването на цитираните решения на ВКС, които визират правна квалификация на иска.
Последният въпрос е също хипотетичен с формално позоваване на т.17 на ТР № 1/2013г. ОСГТК от 18.06.2014г., в която са разгледани възможни /за невъзникване, погасяване, недействителност на вземането/, но, заявени от длъжника възражения срещу вземането. Като е счел, че касаторът оспорва съществуването на вземането на основание нищожност поради противоречие със закона и добрите нрави, САС е разгледал това възражение, а разглеждането на други предполагаеми,възможни оспорвания би било извън предмета на спора.
С оглед изхода на производството, касаторът следва да заплати на насрещната страна поисканите разноски-19 200лв., чието извършване е доказано с договор за правна защита и съдействие от 22.12.2014г. с уговорено възнаграждение, платимо по банков път, представена фактура и авизо за извършена транзакция от 22.12.2014г.
Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на Решение № 1737 от 13.08.2014г. по в.гр.д.№ 2838/2013г. на Софийски апелативен съд, ГК, 2 състав.
Осъжда В. К. Б. да заплати на [фирма] сумата 19 200лв./деветнадесет хиляди и двеста лева/ разноски.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: