6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 771
София, 07.10.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на пети октомври през две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдията Петрова т.д. № 701 по описа за 2016 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ищците Р. А. Ч. и Г. С. Ч. против Решение № 1655 от 22.07.2015г. по в.гр.д. № 384/2015г. на САС, ГО, 10 състав, с което е потвърдено решението по гр.д.№ 10354/2009г. на СГС, ГО, 2 състав. Първоинстанционният съд е отхвърлил иска по чл.59 ЗЗД, предявен от Р. и Г. Ч. против [фирма], [населено място] за заплащане на сумата 29 769.50лв., с които [фирма] се е обогатило за тяхна сметка от продажбата на публична продан на техен имот по изп.дело № 434/2007г. на ЧСИ А. Ц..
В касационната жалба се твърди, че решението е недопустимо, тъй като липсва произнасяне по заявените от ищците факти и правни доводи, от което следва че съдът не се е произнесъл по иска, с който е сезиран. Касаторът свързва недопустимостта с отклонение на правните изводи на въззивната инстанция от изложените от СГС. Изложени са и съображения за неправилност на решението поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Формулираният петитум на жалбата е отмяна на решението и уважаване на иска със законните последици.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК отново се поддържа довода за недопустимост на решението поради произнасяне по иск, различен от този, с който САС е бил сезиран. Според касаторите, предмет на иска им е връщане на неправомерно получени от ответника лихви върху главницата по издадения изпълнителен лист, които са били незаконосъобразно събрани в хода на образуваното въз основа на него изпълнително дело, въпреки възраженията за тяхната недължимост. Въззивната инстанция недопустимо приела, че с оглед влязлото в сила постановление за възлагане по изпълнителното дело, ищците са получили търсената от тях защита. Искането е за допускане на обжалването по въпроса за допустимостта на иска по чл.59,ал.1 ЗЗД при направен отказ от иска в друго производство. Твърдението е, че „липсата на мотиви на въззивния съд досежно правилността на становището на СГС и невъзможността да бъдат проверени изводите на САС предвид заявените факти, налага извод за недопустимост на обжалваното решение“. Поддържа се, че в хипотеза на евентуална недопустимост на решението на САС е основание за допускането му до касационно обжалване, предвид т.1 на ТР№ 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Като втори е поставен въпросът за правомощията на въззивната инстанция при допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения при докладване на делото. Твърдението е, че „въззивният съд не е отстранил процесуалните нарушения на СГС и не е изготвил самостоятелен доклад“, поради което е налице противоречие с указанията по т.2 на ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. С оглед излагането от САС на различни мотиви от тези на СГС, според касаторите по силата на задължителните постановки в същото ТР, въззивната инстанция е следвало да даде служебно указания относно подлежащите на доказване факти и относно необходимостта за ангажиране на съответни доказателства, тъй като преценката й е била за „дадена от първата инстанция неправилна квалификация на иска, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти“. Като трети е поставен въпросът за задължението на съда да обсъди и съобрази всички доводи и възражения на страните съобразно предвиденото в разпоредбата на чл.236,ал.2 ГПК при допълнителната предпоставка на т.1 на чл.280,ал.1 ГПК, обоснована с цитирани решения по чл.290 ГПК. Четвъртият въпрос е за допустимостта на възлагане на недвижим имот при публична продан при условие, че няма влязло в сила постановление на ЧСИ относно сумите, подлежащи на разпределение и по въпроса за дължимостта на лихви, евентуално началният момент на начисляване на лихви върху сумите, подлежащи на разпределение след влизане в сила на постановлението за разпределение, при условие, че имотът е възложен в хода на изпълнителното производство. Поддържа се, че съдът е достигнал до извод за неоснователност на иска като е дал положителен отговор на първата част на въпроса и отрицателен отговор на втората част. Допълнителната предпоставка е посочена по т.3 на чл.280,ал.1 ГПК, обоснована с виждането че по въпросите не е налице съдебна практика.
В писмен отговор „ [фирма] оспорва наличието на предпоставките за допускане на обжалването и основателността на жалбата. Претендира заплащане на разноски за производството.
За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:
Изложени в обстоятелствената част на исковата молба и безспорни между страните са фактите, че ищците като съсобственици на ? ид.ч. от недвижим имот са учредили ипотека за чуждо задължение – отпуснат кредит на [фирма] и след настъпилата предсрочна изискуемост на кредита, банката е прехвърлила паричното си вземане на [фирма], възлизащо на сумата от 96 162.86 лева /включваща дължими главница, лихви такси и разноски/ до окончателното изплащане, ведно с дадените обезпечения. Въз основа на изпълнителен лист за вземането на цесионера по образуваното изпълнително дело, имотът бил продаден на публична продан за сумата 151 200лв. и е възложен на взискателя [фирма]. Спорни са били наведените от ищите твърдения, въз основа на които е формулиран и петитумът на иска им: че дългът на кредитополучателя към деня на прехвърлянето му с договора за цесия е бил не в размер на 96 162.86 лв., а 91 661.01, лв., поради което претендират половината от разликата между продажната цена и обезпечения дълг, възлизаща на 29 769.50 лв., ведно със законната лихва от деня на публичната продан; поддържали са, че вземането на банката към кредополучателя не е било в размер на 96 162.86лв., а общо 91 661.01лв./главница, лихви такси/, а имотът е продаден за 151 200лв. или с 59 538.99лв. повече от размера на тяхното задължение като половината от тази сума, съответстваща на тяхната идеална част, е исковата сума 29 769.50лв., с която дружеството се е обогатило.
Първоинстанционният съд е приел, че отсъства обогатяване от страна на ответника за сметка на ищците, тъй като процесната сума е била дължима от тях. Мотивирано е, че в друго производство същите ищци са предявили отрицателен установителен иск, че не дължат на [фирма] сумата 26 000лв. като са изложили факти, идентични на обстоятелствената част на настоящия иск и че са направили отказ от него. Обосновано е, че силата на пресъдено нещо се разпростира върху предмета на делото – твърдяното или отричано от ищеца гражданско право, чието съществуване или несъществуване иска да бъде установено от съда. Посочено е, че спорното гражданско право, предмет на установителния иск е било недължимост на сумата от 26 000лв. при идентичност на фактите. Счетено е, че направеният от ищците отказ от този иск е равнозначен на отхвърлен иск, с което е формирана сила на пресъдено нещо, че те дължат на [фирма] сумата 26 000лв. по процесното изпълнително дело. Мотивирано е, че последиците на формираната сила на пресъдено нещо следва да бъдат зачетени, поради което отсъства твърдяното обогатяване.
САС е обсъдил предявяването на 14.03.2009г. от ищите против [фирма] на отрицателния установителен иск, в който са поддържали, че не дължат сумата 26 000лв., тъй както дългът на [фирма] е с 26 000лв. по-малък от паричното вземане, предмет на договора за цесия, както и че Ч. са направили отказ от този иск и производството по делото е било прекратено. Приел е, че формираната чрез отказа на иска сила на пресъдено нещо по този спор обосновава извод за неоспоримост на размера на прехвърленото вземане. Посочено е, че недвижимият имот, предмет на договорната ипотека, обезпечаваща цедираното вземане, е бил възложен при публичната продан на взискателя [фирма] за сумата 151 200лв. и взискателят е бил задължен и е внесъл по специалната сметка на съдебния изпълнител сумата 41 955.51лв. – разликата между цената на ипотекирания и изнесен на публична продан имот и вземането на обезпечения с ипотеката взискател. Обсъдено е, че ищците като трети лица са обезпечили със собствения си имот дълга на кредитополучателя [фирма] към банката, който след прехвърлянето на вземането, ведно с дадените обезпечения, е имал за предназначение да обезпечи само вземането на цесионера – взискател в изпълнителното производство. Прието е, че по реда на чл. 463,ал.2 ГПК с решение на САС е прието, че отредената сума за ипотекарните длъжници е 23 761.99лв., а сума от 18 193.52лв. е отредена за присъединен взискател. От това е изведено, че ответникът не се е обогатил неоснователно с нищо за сметка на ищците, поради което искът е неоснователен.
Няма основание за преценка постановеното решение да е вероятно недопустимо, поради което отсъства и задължението съставът на ВКС да допусне служебно касационното обжалване за проверка дали то страда от такъв порок. Касаторите отъждествяват излагането от двете инстанции на различни самостоятелни правни доводи за неоснователеност на иска им с произнасяне по непредявен иск, която хипотеза е различна от очертаните в ТР № 2/2012г. на ОСГТК на ВКС – правната квалификация на всеки иск е свързана с допустимостта на постановеното по него решение, само когато решаващият съд е нарушил принципа на диспозитивното начало в процеса, произнасяйки се извън определения от страните по спора предмет и обхвата на търсената защита; при липса на такова нарушение, правната квалификация е относима към правилността на решението.
Неоснователността на искането за допускане на обжалването по първия въпрос произтича от обстоятелството, че въззивната инстанция не е излагала съображения за недопустимост на предявения иск. Поставеният въпрос е изцяло хипотетичен и извън мотивите на въззивната инстанция, което изключва възможността за допускане на касационното обжалване по него.
Отсъства твърдяното противоречие на действията на въззивната инстанция с постановките по т.2 на ТР №1/2013г., поради което не е налице основание за допускане на обжалването по втория процесуалноправен въпрос. За въззивната инстанция не съществува задължение да извършва нов доклад. Тя дължи даване на указания относно възможността за предприемане на процесуални действия по посочване на относими доказателства, които не са поискани поради отсъствие, неточност, непълнота на доклада и дадените указания, но само при наличие на обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада. Такова обосновано оплакване отсъства във възивната жалба на ищците, които не са подкрепили с ясни твърдения формалното си оплакване, че „докладът не е постановен в съответствие със съдопроизводствените правила“. Излагането на различни правни аргументи по съществото на спора не е равнозначно на различна правна квалификация на иска, поради което отсъства основание за преценка, че САС е процедирал в отклонение на задълженията си очертани в т.2, абзац втори на ТР №1/2013г. ОСГТК на ВКС.
Третият въпрос няма характеристиката на правен, а е твърдение за допуснати от апелативния съд процесуални нарушения. Последните са основания за касиране на решението, а не основание за допускане на обжалването. Поради отсъствието на главната предпоставка за допускане на обжалването по него, безпредметно е обсъждането на допълнителните.
Четвъртият въпрос нито е въведен в предмета на спора, нито по него съдилищата са се произнасяли, поради което не може да послужи като основание за допускане на касационното обжалване.
При отсъствие на надлежно формулиран правен въпрос – какъв с характеристиката, очертана в т.1 на ТР№ 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, за касационната инстанция не съществува задължение да извежда правния въпрос от значение за конкретното дело от твърденията на касатора и от сочените факти и обстоятелства в касационната жалба и твърденията за неправилност на решението.
Ответникът по касационната жалба претендира заплащането на разноски за производството по представен списък по чл.80 ГПК и те следва да му бъдат присъдени в доказания размер 1 125лв.
Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ Решение № 1655 от 22.07.2015г. по в.гр.д. № 384/2015г. на САС, ГО, 10 състав.
Осъжда Р. А. Ч. и Г. С. Ч. да заплатят та [фирма], [населено място] сумата 1 125лв. разноски.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: