2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 771
гр. София, 07.11. 2016 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети октомври през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, търг. дело № 61123 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационни жалби на ищците по делото [фирма] (в ликвидация) и [фирма] и на ответника [фирма] срещу решение № 1/04.01.2016 г., постановено по възз. търг. дело № 675/2015 г. на Варненския апелативен съд (ВАпС). С обжалваното въззивно решение, при постановени частично потвърждаване и частична отмяна на решение № 80/07.08.2015 г. по търг. дело № 79/2014 г. на Силистренския окръжен съд, като краен резултат е постановено следното: Ответникът е осъден да заплати на ищеца [фирма] сумата 146 500 лв., дължима по споразумение от 30.04.2009 г. между [фирма] и ответника, и представляваща предоставен фирмен кредит през 2005 г., прехвърлен на ищеца [фирма] с договор за цесия от 10.08.2012 г.; ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 14.04.2014 г. до окончателното изплащане на задължението. Отхвърлен е искът на [фирма] (в ликвидация) за заплащане на сумата 138 350 лв., претендирана като обезщетение за вреди от неизпълнение на ответника на задълженията му по чл. 2.3 от споразумение от 10.01.2011 г. със страни: ответника, ищеца [фирма] (в ликвидация), [фирма], М. И. Г. и В. П. В.; ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 14.04.2014 г. до окончателното изплащане. Отхвърлен е частичният иск на [фирма] за заплащане на сумата 115 000 лв., претендирана като част от претенция в размер 183 939 лв. за обезщетение за вреди от неизпълнение на ответника на задълженията му по същата клауза на чл. 2.3 от споразумението от 10.01.2011 г.; ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 14.04.2014 г. до окончателното изплащане.
Ищците обжалват въззивното решение в съответните отхвърлителни части, а ответникът – в осъдителната част. Трите касационни жалби са подадени в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и са процесуално допустими. И тримата касатори (предвид и уточненията на жалбите на ищците) поддържат оплаквания и доводи за неправилност на съответната обжалвана част от въззивното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
За да уважи иска за сумата 146 500 лв., апелативният съд е приел, че ищецът [фирма] се легитимира като кредитор на ответника за вземане в този размер, прехвърлено му от [фирма] с договор за цесия от 10.08.2012 г., за който ответникът-длъжник е редовно уведомен от цедента, съгласно чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, с получаването на нотариална покана на 03.09.2012 г. Приел е също, че с подписването на споразумение от 30.04.2009 г., имащо характер на договор за спогодба, ответното [фирма] и [фирма] са признали съществуването на това задължение на ответника в размер на сумата 146 500лв., представляваща предоставен кредит през 2005 г., като са уговорили нов срок за връщането му – 30.06.2009 г. Въззивният съд е намерил за неоснователно възражение на ответника за недействителност на това споразумение от 30.04.2009 г. като подписано от лице без представителна власт, по съображения, че ответното търговско дружество не се е противопоставило съгласно чл. 301 от ТЗ – веднага след узнаването на споразумението с получаването на нотариалната покана, имаща характер на уведомление за извършената цесия.
Апелативният съд е намерил за неоснователно и възражение на ответника за настъпил правопогасяващ ефект върху материалното право на ищеца [фирма], постигнат чрез сключването на последващото споразумение от 10.01.2011 г. между ответника, ищеца [фирма] (в ликвидация), [фирма], М. Г. и В. В.. В тази връзка съдът е изложил подробни съображения относно правната същност на това споразумение. Прието е за установено, че последното има за цел: 1) прекратяване на сочените в него висящи съдебни спорове и изпълнителните дела за обезпечаване на вземанията по тях; 2) прехвърляне на имущество от ответното [фирма] на М. Г., с оглед компенсиране приноса на В. В. при придобиването на това имущество; 3) разпределяне на ангажиментите на лицата, подписали споразумението, при обслужване и погасяване на задълженията на ответника към трети лица – кредитори; и 4) погасяване на всички възможни претенции към ответното дружество от страна на подписалите го юридически лица (ищеца [фирма] (в ликвидация) и цедента на другия ищец) и В. В.. Въззивният съд е приел за установено и че конкретните задълженията на страните по споразумението са посочени в чл.чл. 2.1, 2.2 и 2.3 от него, както и че с оглед постигнатите договорености в чл. 2.4 ищецът [фирма], [фирма] и В. В. са декларирали, че се отказват от „евентуални други вземания, които биха довели до спор за в бъдеще време с [фирма]”. Установено и че в споразумението (също в чл. 2.4) се съдържа и клауза, че задълженията се изпълняват по реда в който са описани, като неизпълнението на което и да е задължение на някоя от страните по указаната в него последователност прекратява по-нататъшното му действие, като извършените до момента действия се запазват. Изхождайки от постигнатите договорености, съдът е приел, че в споразумението от 10.01.2011 г. участват три групи лица, намиращи се в различни качества в съществуващите към момента на подписването на споразумението правоотношения между страните, а именно: от една страна – кредиторите [фирма] (в ликвидация) и [фирма], които са били ищци по посочените в споразумението две търговски дела, както и В. В.; вторият участник в споразумението е длъжникът [фирма], а третият – М. Г. е трето лице в съществуващите до момента правоотношения между длъжника и кредиторите. Въззивният съд е приел и че споразумението съдържа уговорки, задължаващи участник да извърши конкретно действие (чл. 2.1), уговорки, представляващи характерни престации на различни видове договори, създаващи конкретни правоотношения между отделни участници в споразумението; както и че то не съдържа насрещни права и задължения за всички участници в него. Прието е и че изпълнението на всяка от уговорките в съответната последователност е насочено към постигане на определени цели – освобождаване на имуществото на ответното [фирма] от тежести, включително чрез плащане на трети лица – кредитори, прехвърляне на имущество на М. Г. и погасяване на претенциите към ответника. Апелативният съд е намерил, че именно поради липсата на поети насрещни задължения, споразумението като цяло не е двустранен договор и не може да бъде развалено по реда на чл. 87, ал. 1 от ЗЗД – поради неизпълнение; като от друга страна в самото споразумение има договорен механизъм, според който, при неизпълнение на някое от задълженията в посочената последователност, действието му се прекратява занапред. Съдът е посочил, че спорен между страните е моментът на прекратяване на действието на споразумението и конкретното неизпълнено задължение по него, но е приел, че поради неприложимостта на разпоредбата на чл. 87, ал. 1 от ЗЗД въпросът за виновното неизпълнение е ирелевантен. С оглед на това въззивният съд е счел, че е достатъчно, че е установен обективният факт на неизпълнение на конкретно задължение по договора (споразумението от 10.01.2011 г.), с оглед което е приел и че е преустановено действието му занапред, без да бъдат постигнати всички посочени в чл. 1 от него цели. От това е направен и изводът, че е била осуетена възможността за уреждане „окончателно и завинаги” на всички парични и имуществени отношения между страните, както и че с прекратяване на действието на спогодбата (споразумението от 10.01.2011 г.) е отпаднала волята на подписалите го лица да уредят имуществените си отношения, а с това се е възстановила и възможността на частния правоприемник на [фирма] – ищеца [фирма] да претендира по съдебен ред, по предходното споразумение от 30.04.2009 г. процесното вземане в размер 146 500 лв.
За да отхвърли исковете на двамата ищци за обезщетения за вреди от неизпълнение на задължения на ответното [фирма] по чл. 2.3 от споразумението от 10.01.2011 г., апелативният съд е приел за безспорно по делото изпълнението на поетите от ищците задължения по чл. 2.1 от споразумението, довело до прекратяване поради съдебна спогодба и при отказ от иска на производствата по двете образувани по техни искови молби дела, с което се е стигнало до невъзможност за образуване на нови производства за същите вземания, с оглед наличието на сила на пресъдено нещо. Съдът е препратил и към изложените по-горе мотиви, че действието на споразумението от 10.01.2011 г. е прекратено без да бъде постигната неговата цел да се уредят всички съществуващи парични и имуществени отношения между страните. Въззивният съд е приел също, че в това споразумение между ищеца [фирма] и [фирма] (цедента на другия ищец) от една страна и ответното дружество от друга страна няма поети насрещни задължения, по които ответникът да е неизправна страна, за да може да бъде ангажирана неговата отговорност в случай на виновно неизпълнение. В тази връзка са изложени съображения, че ответното дружеството е поело задължение по чл. 2.2 от споразумението да прехвърли право на собственост на М. Г. или на посочени от него лица върху 44 недвижими имота, което задължение то е изпълнило. Прието е и че ответникът е поел задължение по чл. 2.3 от споразумението (процесната по тези искове клауза от него) да прехвърли право на собственост на М. Г. до края на м. ноември 2012 г. върху други имоти, но задължението се поражда след изпълнение на задължение на Г. да преведе на ответника, уговорени в същата клауза суми, в посочени там срокове; като съобразно уговореното, продажната цена в общ размер 116 000 лв. следва да бъде платена преди прехвърляне на собствеността в изискуемата форма. Въззивният съд е намерил, че по правоотношението, уредено в процесната клауза на чл. 2.3 от споразумението, дружествата-ищци (респ. – цедента на едното от тях) не са страни, а изпълнението на задължението на ответника е обусловено от предхождащо изпълнение на насрещно задължение на М. Г.. Тълкувайки споразумението от 10.01.2011 г. по реда на чл. 20 от ЗЗД, въззивният съд е намерил, че уговорката между ответното дружество и М. Г. в процесната клауза (чл. 2.3) урежда отношения извън съществуването на задължения на ответника към двете дружества (ищеца и цедента на другия ищец), доколкото между Г. и ответното дружество е постигнато съгласие по всички съществени условия за продажба на недвижими имоти – същите са конкретно индивидуализирани, постигнато е съгласие за тяхната продажна цена, уговорени са срокове, в които цената следва да бъде платена и собствеността прехвърлена. Апелативният съд е изтъкнал, че по делото няма твърдения и доказателства за вътрешните отношения и уговорки между Г., който е пълномощник на кредитора-ищец [фирма] (в ликвидация) при уреждане на отношенията му с ответното [фирма] и кредитор на дружеството съгласно съдебната спогодба по търг. дело № 257/20009 г. Изтъкнато е и че само при наличие на такива отношения би могло да се приеме наличие на връзка между непрехвърляне на право на собственост върху недвижими имоти, респ. – неувеличаване на имуществото на Г., и погасяване на задължения на ответното [фирма] към кредиторите-ищци, и то само при разлика между пазарната стойност на имуществото и уговорената между страните цена.
В изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК и на тримата жалбоподатели, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е изведен и формулиран процесуалноправният въпрос – задължен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите към решението си всички допустими и относими към спорния предмет доводи и възражения на страните. И тримата касатори навеждат допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържат, че този процесуалноправен въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с трайно установената задължителна практика на ВКС, която дава положителен отговор на въпроса (т. 19 от тълкувателно решение (ТР) № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 212/01.02.2012 г. по търг. дело № 1106/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, решение № 127/05.04.2012 г. по гр. дело № 1321/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 68/24.04.2013 г. по търг. дело № 78/2012 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, решение № 134/30.12.2013 г. по търг. дело № 34/2013 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, решение № 392/10.01.2012 г. по гр. дело № 891/2010 г. на І-во гр. отд. на ВКС, решение № 210/15.08.2014 г. по гр. дело № 6605/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 60/05.06.2013 г. по гр. дело № 546/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 166/15.07.2013 г. по гр. дело № 1285/2012 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС).
Касаторът-ответник свързва този процесуалноправен въпрос с оплакването си в касационната жалба, че въззивният съд не обсъдил възражението му, че с уговореното в предпоследния и последния абзац от чл. 2.4 от споразумението от 10.01.2011 г., че неизпълнението на което и да е задължение на някоя от страните по указаната в споразумението последователност прекратява по-нататъшното действие на споразумението, като извършените до този момент действия се запазват, и че с подписването на споразумението страните приемат безусловно, че същото урежда окончателно и завинаги всички парични и имуществени отношения между тях, като за в бъдеще никоя от страните по него не може да има каквито и да било претенции, неуредени от споразумението, е настъпило погасяване чрез опрощаване на евентуални други претенции, неуредени между страните чрез споразумението, и конкретно – по отношение на процесното вземане в размер 146 500 лв.
Макар и да не е споменал изрично поддържаната от страна на ответника теза за погасяване чрез „опрощаване“, въззивният съд обстойно е обсъдил това негово възражение за настъпил по силата на споразумението от 10.01.2011 г. правопогасяващ ефект върху спорното материално право на ищеца [фирма]. Видно от посоченото по-горе, апелативният съд е изложил подробни съображения за неоснователността на това възражение, като е приел, че споразумението от 10.01.2011 г. изобщо не е постигнало правопогасяващ ефект, тъй като с прекратяване действието му, макар и занапред според уредения в него механизъм, е била осуетена възможността за уреждане „окончателно и завинаги” на всички парични и имуществени отношения между страните, като е отпаднала волята на подписалите го лица окончателно да уредят имуществените си отношения.
Жалбоподателите-ищци свързват същия процесуалноправен въпрос с оплакването си в касационната жалба, че въззивният съд не обсъдил довода им в исковата им молба и въззивните им жалби, че след като останалите страни по споразумението от 10.01.2011 г. са връчили на 04.10.2012 г. на ответника нотариална покана за пълно и едновременно изпълнение на неизпълнените задължения по чл. 2.3 от същото споразумение, неизправна страна останал само ответникът, който заявил писмен отказ да изпълни.
Този довод на ищците, свързан единствено с поставянето на ответника в евентуална забава, би следвало да бъде изрично обсъден от въззивния съд като „относим към спорния предмет“ (каквато е формулировката на въпроса и в какъвто смисъл е константната задължителна практика на ВКС по него), само ако в обжалваното решение беше прието, че процесната клауза на чл. 2.3 от споразумението от 10.01.2011 г. е породила правоотношение, респ. – насрещни права и задължения, именно между ответника и ищците (респ. – праводателя, цедента на единия от тях). Въззивният съд обаче е достигнал в мотивите си до противоположния извод – че по правоотношението, уредено с процесната клауза на чл. 2.3, дружествата-ищци (респ. – цедента на едното от тях) не са страни, а такива са ответникът и М. Г., както и че тази уговорка урежда отношения извън съществуването на задължения на ответника към двете дружества-ищци. Нещо повече – въззивният е приел и че като цяло споразумението от 10.01.2011 г. не е двустранен договор и с него няма поети насрещни задължения между ответника и ищците (респ. – праводателя на единия от тях), които да не са изпълнени от ответника, респ. – че няма и виновно неизпълнение на такива задължения на ответника към ищците, доколкото по делото няма и твърдения и доказателства за вътрешните отношения и уговорки между тях и М. Г.. При така изложените мотиви към обжалваното решение, необсъденият в тях довод на ищците за поставянето на ответника в забава, е неотносим и без значение за изхода на спора, тъй като не би могъл да го промени.
По изложените съображения, няма основание касационното обжалване да се допуска по изведения и от тримата жалбоподатели процесуалноправен въпрос, който не е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС. В съответствие с тази практика апелативният съд е обсъдил всички относими към спорния предмет доводи и възражения на страните. В тази връзка следва да се отбележи и че несъгласието на страните с правните изводи в обжалваното решение, само по себе си не е основание за допускане на касационното обжалване, включително когато тези оплаквания са изложени под формата на правен въпрос.
В изложението на ответника е формулиран и следният материалноправен въпрос: при уговорка в споразумение (договор), че неизпълнението на което и да е задължение на някоя от страните по указаната в него последователност, прекратява по-нататъшното действие на споразумението (договора), като извършените до този момент действия се запазват, и че с подписването на споразумението (договора) страните приемат безусловно, че същото урежда окончателно и завинаги всички парични и имуществени отношения между тях, като за в бъдеще никоя от страните по него не може да има каквито и да било претенции, неуредени от споразумението (договора), и при последващо неизпълнение на някоя от клаузите на споразумението (договора) и прекратяването му на това основание, запазват ли се останалите договорености, настъпили към момента на прекратяването, включително настъпило погасяване чрез опрощаване на евентуални други претенции, каквато клауза за опрощаване съществува в споразумението (договора), или не се запазват. По отношение на този въпрос ответникът навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, като поддържа, че той е разрешен с обжалваното решение на въззивния съд, в противоречие с влязлото в сила решение № 321/25.11.2013 г. по възз. търг. дело № 655/2013 г. на ВАпС.
Този материалноправен въпрос, освен че е многословно и неясно формулиран от страна на ответника, изцяло изхожда от собствената му защитна теза по делото, че в споразумението от 10.01.2011 г. се съдържа клауза за опрощаване, до какъвто извод въззивният съд не е достигнал в мотивите към обжалваното решение. При тълкуването на това споразумение съгласно чл. 20 от ЗЗД, апелативният съд е приел (както вече беше посочено), че същото изобщо не е постигнало правопогасяващ ефект, тъй като с прекратяване действието му според уредения в него механизъм, е била осуетена възможността за уреждане „окончателно и завинаги” на всички парични и имуществени отношения между страните, като е отпаднала волята на подписалите го лица окончателно да уредят имуществените си отношения. Освен поради това, че не е обуславящ правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение (а изхожда единствено от защитната теза на ответника по делото), този материалноправен въпрос не съставлява общо основание за допускане на касационното обжалване по смисъл на чл. 280, ал. 1 от ГПК, и тъй като е поставен и формулиран относно тълкуването на конкретна клауза от конкретен договор (чл. 2.4 от процесното споразумение от 10.01.2011 г.) и прилагането ? при настъпването на конкретни обстоятелства, установени по делото. На такъв въпрос не би могло да се даде отговор с по-висока степен на абстрактност – по реда на чл. 290 от ГПК от касационната съдебна инстанция, респ. – той не е и основание за допускане на касационното обжалване.
В изложението на ищците са изведени и формулирани и следните два материалноправни въпроса: 1) следва ли договорът да се тълкува на основание чл. 20 от ЗЗД, когато съдържащите се в него уговорки са ясни и разкриват недвусмислено волята на страните; и 2) ако се налага тълкуване на договора, длъжен ли е съдът да тълкува отделните уговорки във връзка една с друга и в смисъл, който произтича от целия договор, и като изхожда от неговата цел и обстоятелствата, при които е сключен. Ищците поддържат, че и тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС, а именно: първият въпрос – в противоречие с решение № 67/30.07.2014 г. по търг. дело № 1843/2013 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, а вторият – с решение № 129/12.07.2013 г. по търг. дело № 558/2012 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, решение № 318/14.07.2011 г. по гр. дело № 182/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 10/07.09.2010 г. по търг. дело № 241/2009 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС.
С тази задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, е прието следното: На тълкуване според критериите на чл. 20 от ЗЗД подлежат неясните, непълни и неточни уговорки в договора, които поради недостатъците си пораждат съмнение и спор между страните относно действителното съдържание на постигнатото при сключване на договора общо съгласие и целените с договора правни последици; тълкуването се извършва съобразно критериите на чл. 20 от ЗЗД, за да се изясни действителната, а не предполагаемата воля на договарящите; прилагането на критериите на чл. 20 от ЗЗД предполага отделните договорни уговорки да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, но без да се подменя формираната при сключване на договора и обективирана в съдържанието му воля на договарящите. Договорът не подлежи на тълкуване, когато съдържащите се в него уговорки са ясни и точни и разкриват недвусмислено действителната воля на страните да се обвържат с определени права и задължения, за да постигнат желан от тях и позволен от закона правен резултат. Договорът е двустранна сделка, той се сключва със съвпадането на две насрещни волеизявления и правилата за тълкуването му са правила за тълкуване на тези волеизявления. Затова същото правило се прилага съответно и за тълкуването на едностранните сделки, на волеизявленията, които не са едностранни сделки, както и на всички изявления на страните, отправени една към друга във връзка с осъществяването на гражданските правоотношения. Когато клаузите на сключената търговска сделка са неясни или двусмислени, налагащи по необходимост да бъде издирена истинската обща воля на съконтрахентите, решаващият съд следва да приложи общото тълкувателно правило на чл. 20 от ЗЗД, но като допълващ фактор трябва да отчете и съпостави и обкръжаващите сключването на договора факти, в които съществуващите трайни търговски отношения, между страните и обикновените човешки презумпции се включват.
В мотивите си за отхвърлянето на двата иска за обезщетения за вреди от договорно изпълнение въззивният съд не е приел нещо различно по двата изведени от ищците материалноправни въпроса. Установил е, че с процесната по тези искове клауза на чл. 2.3 от споразумението от 10.01.2011 г. ответникът е поел задължение да прехвърли на М. Г. до края на м. ноември 2012 г. право на собственост върху имоти, но задължението се поражда след изпълнение на задължение на Г. да преведе на ответника, уговорени в същата клауза суми, в посочени там срокове, като съобразно уговореното, продажната цена в общ размер 116 000 лв. следва да бъде платена преди прехвърляне на собствеността в изискуемата форма. Въззивният съд е приел и че по това продажбено правоотношение (с характер на предварителен договор), дружествата-ищци (респ. – праводателят, цедентът на едното от тях) не са страни, а такива са само ответното дружество и М. Г.. При това положение, и след като исковете за обезщетения за вреди, причинени на ищците от договорно неизпълнение от страна на ответника, се основават именно на тази клауза на чл. 2.3 от споразумението от 10.01.2011 г., апелативният съд е извършил и тълкуването по реда на чл. 20 от ЗЗД, при което е тълкувал тази клауза във връзка с останалите клаузи на споразумението, предвид и изрично формулираните в него цели. При това тълкуване е приел за установено, че тази процесна уговорка (чл. 2.3) между ответното дружество и М. Г. урежда отношения извън съществуването на задължения на ответника към двете дружества (ищеца и праводателя на другия ищец), доколкото между Г. и ответното дружество е постигнато съгласие по всички съществени условия за продажба на недвижими имоти – същите са конкретно индивидуализирани, постигнато е съгласие за тяхната продажна цена, уговорени са срокове, в които цената следва да бъде платена и собствеността прехвърлена; т.е. – съдът е установил действително изразена, а не предполагаема воля. В съответствие с цитираната задължителна практика на ВКС, въззивният съд е съобразил, че при тълкуването съгласно чл. 20 от ЗЗД следва да се да отчитат и съпоставят и обкръжаващите сключването на договора факти, като е изтъкнал, че такива биха били евентуални вътрешни отношения и уговорки между Г. и ищците (респ. – праводателя на единия от тях), но е установил, че по делото твърдения и доказателства за такива вътрешни отношения между тях няма.
В заключение – касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице, наведените от тримата жалбоподатели общи, респ. – допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Предвид изхода на касационното производство – недопускане на касационното обжалване и по трите жалби, страните следва да понесат разноските за настоящата инстанция така, както са ги направили, т.е. – разноски не следва да се присъждат.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1/04.01.2016 г., постановено по възз. търг. дело № 675/2015 г. на Варненския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.