О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 771
гр.София, 22.12.2009г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и девети октомври през две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
МАРИАНА КОСТОВА
след като разгледа, докладваното от съдията КОСТОВА т.д. № 531/2009 г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК и е образувано по касационна жалба на “Г” Е. , гр. С. срещу решение №708 от 6.03.2009г., постановено по в.дело №1074/2008г. на Пловдивския апелативен съд, търговско отделение, четвърти състав, с което е оставено в сила решение №48 от 26.04.2007г. по т.дело №65/2006г. на С. окръжен съд, с което е уважен искът на С. “ А. К. и съдружие”, Й. В. Д. и Т. П. Ц. по чл.254 ГПК/отм/ срещу касатора за сумата от 100 000 лв. по издаден изпълнителен лист на основание анекс към предварителен договор 18.08.2005г., обезсилен със същото решение. В касационната жалба касаторът поддържа оплаквания за неправилност на решението на трите основания по чл.281, т.3 ГПК. В изложението си към касационната жалба поддържа основанията по чл.280, ал.1, т.т.1-3 и е представил разпечатка на съдебни решения.
В писмен отговор ответникът Й. В. Д., действаща лично за себе си и като представител на С. “А”, чрез адв. М адв. Стоянов счита касационната жалба за недопустима, с изложени подробни аргументи. С отговора са представени три броя решения, две от които са постановени по арбитражни спорове.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в процеса, в преклузивния срок по чл.283 ГПК.
Делото е поставено за разглеждане за втори път пред ВКС, след отмяна на решението на Пловдивския апелативен съд от 11.12.2007г. по гр.дело № 705/2007г. с решение №636 от 16.10.2008г., постановено по т.дело №278/2008г. по описа на ВКС, Търговска колегия.
Ищците и ответници по касация в настоящото производство са сезирал съда с иск по чл.254 ГПК отм. за сумата от 100 000 лв., представляваща уговорена неустойка, като недължима по изп. лист, издаден въз основа на анекс към предварителен договор от 18.08.2004г. и споразумение с нотариална заверка на подписа от 6.06.2005г. За да остави в сила първоинстанционното решение, с което искът е уважен, въззивният съд е приел за доказано твърдяното в исковата молба основание за нищожност, по смисъла на чл.40 ЗЗД – уговорката за неустойка е във вреда на представляваното СД. Дали е налице вредно за представляваното дружество споразумение за неустойка между представляващия и третото лице, съдът е приел, че преценката трябва да бъде направена с оглед на конкретните факти по делото и дали тя обезпечава права на представлявания и какви са били мотивите на представляваното С. да постигне съгласие с купувача по предварителния договор за заплащане на неустойката. Направен е извод, че към момента на подписване на анекса към предварителния договор, единствено купувачът е имал интерес от уговорката за неустойка, съответно тя е била безполезна и ненужда за продавача, защото към датата 18.08.2004г., той е получил авансово по-голямата част от цената на недв. имот, т.е. правата на продавача на практика са били реализирани към датата на подписване на неустойката с получаване на цената на имота/ с изкл. на разликата от 6000лв./. Прието е, че ако неустойката е била уговорена при сключване на предварителния договор, при това в полза на двете страни, то може да се направи извод, че тя обезпечава и интереса на продавача и в този смисъл би била необходима и полезна за него.
Касаторът се позовава на трите хипотези на чл.280, ал.1 ГПК и е формулирал като основни за спора следните материалноправни и процесуални въпроси: налице ли са правоотношения между представляващ и представляван, когато договора е подписан от всички съдружници на събирателното дружество; налице ли е вреда за страна по договора, когато клаузата за неустойка е договорена само в нейна тежест; нищожна ли е неустойката, когато е уговорена без краен срок и предел; налице ли е вреда при договорянето, когато вредата по чл.40 ЗЗД не произтича само по себе си от поетото задължение / в сл. от неустойката/, а евентуално би настъпила при неизпълнение на друго задължение от страната по договора; следва ли ищецът да докаже сговор във вреда на представлявания и от двете страни по договора или доказателствената тежест следва да е на страната, която твърди, че е налице такова споразумение.
Не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по нито един от поставените въпроси, доколкото касаторът не се позовава на задължителна за съдилищата съдебна практика, каквито са тълкувателните решения на ВС и ВКС, на постановления на Пленума на ВС, или на решения, постановени по реда на чл.290 ГПК.
Не е налице основанието по чл.280, ал.1 ГПК относно първия поставен от касатора въпрос налице ли са правоотношения между представляващ и представляван, когато договора е подписан от всички съдружници на събирателното дружество. Във въззивното решение липсва произнасяне по поставения от касатора правен въпрос, поради което същият не се явява значим за конкретния спор. За да е налице предпоставката по чл.280, ал.1 ГПК то трябва правният въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд да е решаващ за изхода на делото, да е обусловил решаващите му изводи за съществуването или не на заявеното с исковата молба материално право. Доводите на касатора за неправилно възприемане от съда на правно релевантните за спора факти и доказателствата, които ги установяват, а именно, че както предварителния договор, така и анекса към него са подписани само от съдружника В. К. , са доводи които са относими към правилността на обжалвания съдебен акт и основанията за касационно обжалване по чл.281, т.3, пр. трето ГПК, на която неправилност се позовава и самия касатор в изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. Поради отсъствие на първата предпоставка на закона, не следва да се обсъждат останалите две допълнителни предпоставки по т.2 и т.3 ГПК. Поради обстоятелството, че не е налице основната предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, не следва да се обсъжда довода на касатора, че въпросът за представителството на събирателното дружество, е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото/ чл.280, ал.1, т.3 ГПК/.
Въпросът за действителността на клаузата за неустойка без краен срок и предел е важен, но за конкретния казус не решаващ, защото по този правен въпрос липсва произнасяне от въззивния съд. Не е налице не само основната предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, но и допълнителната по т.3. Има установена съдебна практика на ВКС с решения постановени по реда на чл.290 ГПК, задължителна за съдилищата / решение №39/4.08.2009г., по т.дело №526/2008г. , решение № 4/25.02.2009г. по т.дело № 359/2008г. , решение №530/ 14.10.2008г. по т.дело № 242/2008г. на ВКС, ТК/, в които е прието, че договорната неустойка, уговорена без краен срок и предел не противоречи на добрите нрави и не е недействителна по смисъла на чл.26 ЗЗД, поради което не са налице кумулативните предпоставки на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Неотносим към основанията за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е поставеният от касатора въпрос по т.2 от изложението към касационната жалба. Преценката дали е налице вреда за страната по договора, когато е уговорена клауза за неустойка само в нейна тежест, е винаги конкретна и тя се прави с оглед на събраните по делото доказателства. Суверенно право на съда е възприемането на фактическата обстановка по делото, оценката на установените по делото факти и доказателствата, които ги установява, затова и поставеният от касатора въпрос има отношение към правилността на съдебния акт и основанията по чл.281, т.3 ГПК, различни от тези по чл.280, ал.1 ТЗ. Между впрочем самият касатор определя като неправилен извода на съда, довел и до постановяване на неправилно решение, че неустойката уговорена във вреда на едната от страните е безполезна за нея. В случая съдът е извел извода си, че неустойката е безполезна за продавача, а от там и сключена във вреда на дружеството, въз основа на оценка на доказателствата по делото, а именно, че клаузата за неустойка е договорена, след като купувачът е получил по-голяма част от цената по предварителния договор. Освен това, като се позовава на предпоставката по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, касаторът не е аргументирал становището си коя правна норма е неясна и се нуждае от допълнително тълкуване, или коя съдебна практика се нуждае от промяна, поради нейната неправилност или промяна в законодателството.
Не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК по поставения от касатора въпрос по т.4 от изложението към касационната жалба. Макар и не съвсем ясно, касаторът е формулирал въпрос за връзката между договорната клауза за неустойка, вредите по чл.40 ЗЗД и изпълнението на конкретно договорно задължение, което тя обезпечава, в случая обявяване на предварителния договор за окончателен. Въззивният съд в обжалваното решение е приел, че преценката дали представлявания и третото лице, с което той договаря, са се споразумели във вреда на представлявания, се прави към момента на сключване на договорната клауза за неустойка и въз основа на конкретните факти за случая. В решение №94 от 17.04.2008г., постановено по т.дело №770/2007г. на ВКС, ТК ІІ о. е прието, че е останало недоказано волеизявлението за неустойка, поето със записа на заповед, да е във вреда на представлявания, защото задължените лица по записа на заповед не са противопоставили изрични възражения за нищожност на каузалната сделка и по конкретно на задължението за неустойка в анекса от 18.08.2004г. Следователно разликата в резултата по двете дела се дължи не на различното тълкуване на чл.40 ЗЗД, а на възраженията, които ищецът е противопоставил на ответника в производството по чл.254 ГПК отм. и на конкретните доказателства по делото. Неправилно касаторът сочи като противоречива съдебна практика решение №308 от 5.07.2007г. по т.дело № 871/2006г. на Пловдивския апелативен съд, оставено в сила с цитираното решение на ВКС. По смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК съдебна практика формират само влезлите в сила решения на гражданските съдилища. Доколко правните изводи на съда по приложението на чл.40 ЗЗД са обосновани и кореспондират на установените по делото факти, е въпрос който касае правилността на обжалвания съдебен акт и основанията по чл.281, т.3, п. първо ГПК.
Неоснователно е позоваването на касатора на разпоредбата на чл.280, ал.1, т.2 ГПК по формулирания от него процесуален въпрос за разпределение на доказателствената тежест между страните, когато една от тях се позовава на нищожност на договор в хипотезата на чл.40 ЗЗД, доколкото изложените доводи, че съдът е уважил едно недоказано твърдение на ищците, е относимо към основанията за неправилност на въззивното решение, правилно квалифицирано от самия касатор като съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Определението на ВКС № 105 от 20.02.2009г. по т.дело №690/2008г. не може да се преценява нито като задължителна съдебна практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, нито като пример за противоречиво разрешаван от съдилищата материалноправен или процесуален въпрос по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Задължителни са съдилищата са тълкувателните решения на ВС и ВКС, постановленията на Пленума на ВС, решенията постановени по реда на чл.290 и сл. ГПК. Съдебната практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК се формира от всички влезли в сила решения на гражданския съд, в които има противоречиво произнасяне на съда по един и същи правен въпрос, а в конкретния случай касаторът се позовава на определение на ВКС постановено в особеното производство по допускане на касационно обжалване на въззивно решение. Неоснователно е позоваването на касатора на разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като точното прилагане на закона по смисъла на цитирания текст, е насочено към отстраняване на противоречива съдебната практика поради неточно тълкуване на закона, а развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им, какъвто не е конкретния случай.
В заключение липсва основание за допускане до касационно обжалване решението на Пловдивския апелативен съд по чл.280, ал.1, ГПК.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №708 от 26.11.2008г., постановено по в.т.дело № 1074/2008г. на Пловдивския апелативен съд, търговско отделение, четвърти състав.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: