1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 772
С., 17.06. 2011 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети юни, през две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. Б.
С. Д.
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 1783 по описа за 2010 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от [фирма] [населено място], чрез пълномощника адв. Е. С. от АК-Р., против въззивно решение № 234 от 12.07.2010 г., постановено по в.гр.д. № 319 по описа за 2010 г. на Русенския окръжен съд, с което е отменено решение № 329 от 01.03.2010 г., постановено по гр.д. № 810/2009 г. на Русенския районен съд, в частта с която са уважени предявените от А. М. Д., К. Е. И. и М. Е. И., и тримата от [населено място], област М., срещу [фирма], субективно съединени искове с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ, за заплащане на всеки от ищците на сумата над 16590 лв. до 18300 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди и в тази част исковете са отхвърлени, като с решение № 509 от 27.10.2010 г. по същото дело, постановено по реда на чл. 247 ГПК, е допусната поправка на допусната очевидна фактическа грешка, съгласно което е отменено първоинстанционното решение за сумата над 13990 лв. за всеки един от ищците. С обжалваното решение е потвърдено първоинстанционното решение, в частта му, с която са отхвърлени исковете над уважения размер до пълния предявен размер от 50000 лв., в която част като необжалвано въззивното решение е влязло в сила.
Касаторът поддържа, че въззивното решение, в частта му, с която са уважени исковете с правно основание чл. 200 КТ е неправилно, поради необоснованост и нарушение на материалния и процесуалния закон. Към касационната жалба е приложено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което касаторът сочи като основание за допускане на касационното обжалване хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като твърди, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС, а и е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Не е изведен материалноправния въпрос, обусловил изхода на спора по този иск, а са изложени доводи във връзка с неправилно приложение на чл. 200, ал. 3 КТ. Не е представена задължителна съдебна практика, съгласно т. 2 на ТР № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, на която приетото с въззивното решение по поставения въпрос противоречи предвид заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Ответниците по касационната жалба, А. М. Д., К. Е. И. и М. Е. И., всичките от [населено място], не изразяват становище по жалбата в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд по искове с правно основание чл. 200 КТ, с обжалваем интерес над 1000 лв. и е депозирана в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови решението си, с което е уважил предявените искове с правно основание чл. 200 КТ в посочените размери, въззивният съд е приел, че пострадалият от трудовата злополука наследодател на ищците, е допринесъл за трудовата злополука, като е проявил груба небрежност при работата с преносими ел. инструменти. Приел е също така, че размерът на дължимото обезщетение за всеки един от наследниците следва да бъде определен на 45000 лв., което следва да бъде намалено с 50 % съпричиняване от страна на пострадалия работник на основание чл. 201, ал. 2 КТ, от която сума следва да се приспаднат платените от застрахователя обезщетения, както и тези, платени по чл. 11, ал. 2 КСО, като на всеки един от ищците следва да бъде заплатено обезщетение за неимуществени вреди от деликта в размер на по 13 990 лв.
На касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е основополагащ за изхода на спора и който е решен в противоречие с практиката на ВКС – т. 1, решаван е противоречиво от съдилищата – т. 2, или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – т. 3. В конкретния случай като основание за допускане до касация на въззивното решение се сочат хипотезите по т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Във връзка със заявените основания за допускане до касация настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховния касационен съд намира, че в случая не е налице критерият за селекция на касационните жалби по чл. 280, ал. 1 ГПК като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Това е така, тъй като разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК изисква да се посочи правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело, който е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение и който с обжалваното решение е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата, или който има значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Изложението не съдържа такъв правен въпрос, отнесен към хипотезите на приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК, а са изложени аргументи в подкрепа на твърдението, че съдът не е извършил преценка на представени по делото писмени доказателства. Това твърдение на касатора би било основание за касиране на въззивното решение като неправилно поради необоснованост по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, но не представлява основание за допускане до касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Непосочването на актове от задължителната съдебна практика на ВКС, не дава възможност на настоящата инстанция да осъществи селектирането на касационната жалба, с оглед констатирането или не на съществуване на противоречие между приетото във въззивното решение и задължителната практика на ВКС по приложението на чл. 200, ал. 3 КТ, както общо е формулиран поставения правен въпрос. Независимо от това обаче, той е намерил правилно разрешение във въззивното решение, част от което е и решението, с което съдът е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка, а именно – окончателният размер на присъденото обезщетение за неимуществени вреди от по 13 990 лв. на всеки един от ищците е формиран, след като съдът е отчел приетото съпричиняване от страна на пострадалия от 50% и е приспаднал от получената сума платените застрахователно и обезщетение по чл. 11, ал. 2 КСО.
Като краен извод следва да се отбележи, че касационният съд не може от данните по делото да изведе правния въпрос от значение на изхода на спора без да упражни служебното начало във вреда на другата страна – ТР № 1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1. Липсата на такъв правен въпрос, който да определя рамките, в които Върховният касационен съд селектира касационните жалби съобразно критериите на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК по допускане на касационно обжалване, е основание обжалваното решение да не се допусне до касационен контрол. Твърдения, които касаят неправилност на решението, изразяващи се в необосноваността му, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, а не могат да аргументират приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т. 1-3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 234 от 12.07.2010 г., постановено по в.гр.д. № 319 по описа за 2010 г. на Русенския окръжен съд по касационната жалба с вх. № 8061 от 03.09.2010 г. на [фирма] [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: