5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 774
София, 20.10.2015година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на пети октомври две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
изслуша докладваното от съдията Чаначева т.дело № 3585/2014 година.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на П. Г. Б., Д. Г. Б. и [фирма] – [населено място] против решение № 65 от 23.09.2014 г. по т.д. №180/2014 г. на Бургаски апелативен съд.
Ответникът по касация – „Т. кооп” Ад – [населено място] е на становище, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК и въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Подаден е и отговор на касационната жалба, в който е обоснована неоснователността й. Претендира разноски по представен списък по чл.80 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
С изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторите са посочили, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т. 1 и 3 ГПК, като е възпроизведена текстово нормата.Страната е поддържала, че процесуалноправните въпроси били свързани с „допуснато произнасяне „плюс петитум, неравнопоставено положение на страните в процеса, свързано с нарушение правото на защита и неправилното разпределение на доказателствената тежест при липса на оспорване на доказателство с достоверна дата.” Така заявените от касаторите „въпроси”, са обосновани с твърдението, че съдът се е произнесъл „ плюс петитум „ , като е приел, че „каузата стояща зад предходния ЗЗ е приложима и към ЗЗ – предмет на настоящето производство”. Твърдението за неравнопоставено положение на страните в процеса е свързано с нарушение правото на защита и неправилното разпределение на доказателствената тежест, като е поддържано и развито общо оплакване за необоснованост и неправилност на изводите на съда, квалифицирано по този начин и от страната. Касаторите са посочили, че материалноправните въпроси били свързани с основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, с оглед възпроизвеждане на текста му. Първият въпрос бил- „ при какви условия може да се приеме че един запис на заповед е обезсилен”. Страната е дала лаконичен отговор на така поставения въпрос. Като втори въпрос е формулирано -„ при наличие на два записа на заповед за една и съща сума има ли злоупотреба с права, когато само зад първата стои кауза…” като са изложени оплаквания за неправилност на приетото от състава в тази насока. Посочено е също така лаконично, че „ игнорирайки произнасянето по тези възражения съдът „действал в противоречие с т.11а на ТР№4/14г.”Поставен е и въпросът – „ При сключване на окончателен договор в нотариална форма приложими ли са разпоредбите на сключен преди това предварителен договор между страните, ако това изрично не е отразено в нотариалния акт…”. Страната кратко е изложила становището си по поставените въпроси.Други доводи не са развити.
Доколкото касаторите са заявили разбиране за недопустимост на решението, обосновано с твърдение, че съдът се е произнесъл „ плюс петитум „ като е приел че „каузата стояща зад предходния ЗЗ е приложима и към ЗЗ – предмет на настоящето производство”, то този довод е правно необоснован. Искът по чл.422 ГПК е обусловен изцяло по предмет и страни от проведената първа фаза на заповедното производство- по издаване на заповед за изпълнение.Оттам и неговата правна квалификация, която е законово определена, след като е предявен в резултат на сукцесивно осъществено в заповедното производство действие -направено възражение по чл.415 ГПК. Искът по чл.422 ГПК има за предмет установяване на предявено по реда на заповедното производство вземане, като цели чрез признаването му по исков ред то да бъде реализирано чрез издадената заповед за изпълнение. В тази връзка не е налице недопустимост на решението, с оглед твърдението, че съдът се е произнесъл над поисканото, тъй като съставът се е произнесъл само по поддържаните от ищеца правни доводи в контекста на заявеното по реда на чл.417, ал.1, т.9 ГПК вземане, ясно очертано с конкретния запис на заповед, от който произтича и претенцията и който е третиран в заповедното производство. Разглеждането на установените по спора факти, очертаващи фактическата обстановка е законово възложена дейност на съда и не съставлява произнасяне по различен от предявения иск, нито произнасяне над поисканото, както правно необосновано е поддържала страната.
Касаторите не обосновават довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК. Материалноправният, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, се дефинира като такъв, включен в предмета на спор и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело / т.1 на ТРОСГТК на ВКС на РБ №1/2009г./. Тъй като формулирането на правен въпрос съставлява общо основание и поради това задължителен елемент при преценката за наличие предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, то само липсата му е достатъчна, за да не бъде допуснато касационното обжалване. Поради така обоснованата със задължителна практика дефинитивност на общото основание се налага извод, че касаторите не са поставили релевантен за установяването му правен въпрос. Този извод произтича, от това, че процесуалният въпрос относно неравнопоставеност на страните не е свързан с решаващите изводи на съда, дотолкова доколкото е общ и не е обоснован с конкретни процесуални действия на съда, а единствено с оплакване по отношение на приетите за установени факти по спора.Същото е относимо и към вторият въпрос, който всъщност съставлява кратко оплакване за неправилност на изводите на съда. Въпросът, свързан с произнасянето „ свръх петитум” бе разгледан, доколкото е относим към допустимост на иска по чл.422 ГПК, отделно, тъй като допустимостта на съдебния акт подлежи на служебна проверка.
Материалноправните въпроси също така не са ралевантни, с оглед решаващите изводи на състава,тъй като са поставени в контекста на оплакванията за неправилност на изводите на съда относно крайният извод за основателност на предявения иск и са адаптирани към разбирането на страната за неоснователност на претенцията. Въззивният съд подробно е обсъдил събраните по делото доказателства, като е извел правните си изводи главно от споразумението между страните от 10.09.2012г., подписано и от касаторите. В него процесната сума от 60000лв. е договорено да бъде погасявана на 11 вноски, като е предвидено обезпечаване изпълнението на това задължение със запис на заповед с падеж 10.08.2013г.Съдът е приел, че в случая липсват доказателства, а и не се твърди, че това задължение е погасено, както и не е осъществено доказване и не е твърдяно наличие на други правоотношения между страните, от което е изведено, че споразумението новира поетото с предварителния договор задължение за същата сума.Посочено е и това че е установена връзката на процесния запис на заповед с така поетото задължение, тъй като той е издаден на същата дата на която е сключено споразумението, за същата сума и падеж, в изпълнение на договореностите. С оглед тези мотиви, поставените от касаторите въпроси са общи и несвързани с правните изводи на съда, като същите съставляват всъщност оплаквания за неправилност на акта. В тази връзка фактически невярно е твърдението, че съдът е игнорирал направените възражения на страната. Съставът се е произнесъл по всички направени оплаквания застъпени и във въззивната жалба.
Основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, което касаторите са посочили и чийто текст са възпроизвели предполага доводи за това, че съдът с атакуваното решение при разрешаване на точно определен правен въпрос, обусловил решаващите му изводи и рефлектирал върху изхода на спора, се е отклонил от установената задължителна практика на ВКС, респективно ВС/ подробно изброени актовете, попадащи в тази хипотеза с т.2 ТРОСГТК/ № 1 /2009г. / и неговото разрешение е в противоречие с възприетото по посочени от касатора конкретно актове на ВКС, респ. ВС и излагане на доводи свързани с наличие на такова противоречие. С оглед тази дефинитвност на основанието в изложението липсват каквито и да било доводи свързани с него. Общото посочване на фактически неверния довод, че съдът бил игнорирал възраженията на страната не обосновава извод за отклоняване на състава от сочената задължителна практика, тъй като с т.11а на ТРОСГТК № 4 /13г. е прието, че в производството по иска по чл.422 ГПК е допустимо да бъдат разгледани мотивираните възражения на длъжника направени с възражението по чл.414 ГПК дори и в хипотезите когато същият не е подал отговор на исковата молба – т.е. хипотеза различна от разгледаната от въззивният съд, а с т. 11в на същото тълкувателно решение е предвидено, че в производството по чл.422 ГПК е допустимо въвеждането на правопогасяващи възражения за плащане и прихващане, също хипотеза неотносима към разглеждания случай.
За да е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, чийто текст са посочили и възпроизвели касаторите по отношение на поставените от тях фактически въпроси, то те следва да установят, че конкретно формулирания правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г. С оглед тези предпоставки страната не е изложила каквито и да било доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба, тъй като такъв довод не е поставянето на общи и ирлевантни въпроси нито възпроизвеждане на текста на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Оплакванията на страната за неправилност на акта и свързаните оплаквания с довода за необоснованост са ирелевантни спрямо производството по чл.288 ГПК тъй като се квалифицират по чл.281 ГПК, а не по чл.280, ал.1 ГПК.
С оглед на изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на обжалваното решение. На основание чл.78, ал.3 ГПК касаторите следва да заплатят на ответника по касация направените в настоящето производство разноски в размер на 500лв.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 65 от 23.09.2014 г. по т.д. №180/2014 г. на Бургаски апелативен съд.
ОСЪЖДА П. Г. Б., Д. Г. Б. и [фирма] – [населено място] да заплатят на [фирма] – [населено място] направените в настоящето производство разноски в размер на 500лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: