О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 774
София, 27.12.2019 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – търговска колегия, второ търговско отделение, в закрито заседание на осемнадесети декември две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: Камелия Ефремова
Членове: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
като изслуша докладваното от съдията Е.Стайков ч.т.д. №2920/2019г. по описа на ВКС, ТК, взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на „М-А И.” О., [населено място], срещу определение №2134 от 15.10.2019г., постановено по в.ч.гр.д. №2032/2019г. на Пловдивски окръжен съд, ГО, 8 с-в, с което е оставена без уважение частна жалба вх.№25732/29.08.2019г. на „М-А И.” О. срещу определение от 19.08.2019г. на съдия по вписванията при РС-Пловдив по молба с вх.№23713/19.08.2019г.
В частната касационна жалба се поддържа, че въззивното определение е неправилно поради нарушение на процесуалните правила и материалния закон. Оспорва се извода на съда, че съдружниците-вносители на правата на строеж А. А. и М. А. не се легитимират като техни титуляри. Излагат се доводи, че въз основа на влязлото в сила решение по гр.д. №1931/2017г. на Пловдивски ОС, със сила на пресъдено нещо е установено притежанието на правото на строеж от вносителите на непаричните апортни вноски, предмет на отказа за вписване по реда чл.73, ал.5 ГПК. Сочи се, че изграждането на сградата в груб строеж е станало в хода на производството по гр.д.№1931/2017г. на ПОС и че този факт не води до промяна в обективните предели на силата на пресъдено нещо, доколкото диспозитивът на решението по установителния иск е изцяло в полза на ответниците А. и М. А.. Отделно се твърди, че неправилно въззивният състав е приел, че с изграждането на сградата в груб строеж, правото на строеж са се трансформирало в право на собственост и че към датата на молбата за вписване, правата на вносителите не съществуват и не биха могли да бъдат вписани. Претендира се отмяна на обжалваното определение и на потвърдения с него отказ за извършване на вписването и връщане на преписката на съдията по вписванията за извършване на поисканото частично вписване на дружествения договор на „М-А И.” О..
В изложението по чл.284, ал.3 т.1 ГПК са формулирани следните въпроси, които според касатора обуславят допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а именно:
1. „За критериите, по които следва да се извърши проверката на правото на собственост върху предмета на непаричната вноска в капитала на търговско дружество в лицето на съдружника-вносител, в частност – за действието на решение по положителен установителен иск за собственост, предявен от приобретател на правото на строеж срещу собственика на земята като учредител на същото по повод позоваване на собственика на терена на погасителна давност, настъпила на основание чл.67 ЗС?”. Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с постановките в т.1 от ТР №1/04.05.2012г. по тълк.д.№1/2011г. на ОСГК на ВКС, в контекста на разясненията в т.18 от ТР №1/04.01.2001г. по гр.д.№1/2000г. на ОСГК на ВКС и т.2 от ТР №3/22.04.2019г. по тълк.д.№3/22.04.2016г. на ОСГТК на ВКС.
2. „Има ли разлика в съдържанието на правото на строеж и правото на собственост върху съответно изградения обект; обстоятелството, че към момента на искането на вписване в имотния регистър на дружествения акт на търговеца за извършена непарична вноска на право на строеж в капитала, е настъпила трансформация на правото на строеж в право на собственост (осъществено право на строеж) винаги ли е основание да се откаже вписване на акта в имотния регистър; следва ли да се съобрази и фактът към кой момент е настъпила трансформацията на правото на строеж в право на собственост – преди или след вписване на апорта в търговския регистър?”. Според касаторът въпросите са решени в противоречие с указанията, дадени в т.5 от ТР №7/235.04.2013г. по тълк.д.№7/2012г. на ОСГТК на ВКС, както и в противоречие с представеното към изложението решение №59/18.06.2018г. по гр.д.№2609/2017г. на ВКС, ІІ г.о.
3. „Длъжен ли е съдът да се произнесе по всички твърдения на страните за релевантни за спора факти, по доказателствата за тях, по нейните доводи и възражения; следва ли решаващата дейност на съда да бъде изразена чрез изчерпателни мотиви както по фактическата, така и по правна та страна на спора?”. Сочи се, че процесуалният въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС №1/13.07.1953г., ТР №1/04.01.2001г. по гр.д.№1/2000г. на ОСГК на ВКС и представеното с изложението решение №212 от 01.02.2012г. по т.д.№1106/2010г. на ВКС, ІІ т.о.
Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение, след преценка на доводите на частния касатор по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, намира следното:
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното пред касационната инстанция определение въззивният състав от Пловдивски окръжен съд е оставил без уважение частната жалба на „М-А И.” О. срещу определението от 19.08.2019г. на съдията по вписванията при РС – Пловдив по молба с вх.№23713/19.08.2019г., с което е отказано извършване на допълнително частично вписване на Дружествен договор на „М-А И.” О., вписан частично въз основа на определение на ВКС.
За да потвърди отказа на съдията по вписванията, въззивният състав е споделил основните съображения, изложени в определението от 19.08.2019г., а именно: от една страна – че от представените доказателства за собственост не се установява правото на собственост, респ. правото на строеж върху апортираните имоти да принадлежи на вносителите А. А. и М. А. и от друга страна – че към момента на депозиране на заявлението за вписване, обектите са построени в груб вид и съгласно изискванията на ЗУТ, на същите следва да бъде даден идентификатор по кадастралната карта на [населено място] и не следва да се впишат като права на строеж.
Позовавайки се на постановките в т.5 от ТР №7/235.04.2013г. по тълк.д. №7/2012г. на ОСГТК на ВКС, въззивният състав е акцентирал върху задължението на съдията по вписванията, възложено по силата на чл.73, ал.5 изр. последно ТЗ, да извършва проверка на правата на вносителя, както е акцентирал и върху правомощията на съдията по вписванията, ако доказателства за тези права не бъдат представени, да откаже извършването на вписването. Окръжният съд е обосновал извода, че в конкретния случай от представените доказателства за собственост не се установява правото на собственост върху апортираните имоти да принадлежи на вносителите А. и М. А., тъй като нито представените нотариални актове , нито влязлото в сила решение №953 от 06.07.2018г., постановено по гр.д.№1931/2017г. по описа на Пловдивски ОС, легитимират вносителите на апортната вноска като носители на твърдените вещни права. Според съда с посоченото решение не се признават правата по отношение на вносителите на апортната вноска, а само се отричат правата на строеж на трети лица върху процесните обекти. Отделно въззивният състав е посочил, че към момента на направеното изявление за вписване, правата на строеж, предмет на апорта, са реализирани с изграждането в груб строеж на сградата, предвид на което същите са се трансформирали в право на собственост, т.е. към момента на искането за вписване правата на строеж не съществуват и не биха могли да се впишат като такива.
Настоящият касационен състав намира, че не е налице поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното определение.
Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалвания съдебен акт въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в т.1 от Тълк. решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд.
Не може да обоснове наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното определение по чл.280, ал.1, т.1 ГПК първата част от въпрос №1: „За критериите, по които следва да се извърши проверката на правото на собственост върху предмета на непаричната вноска в капитала на търговско дружество в лицето на съдружника-вносител?”. Общотеоретичният въпрос за критериите, по които следва да се извършва проверката по чл.73, ал.5 изр.последно ТЗ, не е обусловил решаващата воля на съда, доколкото въззивният състав не е обсъждал в теоретичен план критериите, по които следва да се извършва проверката на правото на собственост, а се е позовал единствено на конкретната липса в преписката на доказателства, установяващи правото на собственост, респ. притежанието на правото на строеж, на вносителите на непаричните апортни вноски, предмет на отказа за вписване.
Що се отнася до втората част от въпроса, касаещ „действието на решение по положителен установителен иск за собственост, предявен от приобретател на правото на строеж срещу собственика на земята като учредител на същото по повод позоваване на собственика на терена на погасителна давност, настъпила на основание чл.67 ЗС”, следва да се има предвид, че въпросът не е решен в противоречие с посочената от касатора задължителна практика на ВКС ( ТР №1/04.05.2012г. по тълк.д.№1/2011г. ОСГК, ВКС ,ТР №1/04.01.2001г. по гр.д. №1/2000г.,ОСГК ВКС и ТР №3/22.04.2019г. по тълк.д.№3/22.04.2016г. ОСГТК на ВКС). На първо място, както правилно е посочил въззивният състав, с влязлото в сила решение №953 от 06.07.2018г., постановено по гр.д.№1931/2017г. по описа на Пловдивски ОС, не се признават правата на строеж на вносителите на апортната вноска, а само се отричат правата на строеж на третите лица върху процесните обекти и то към датата на постановяване на решението. Не е основателна тезата на касатора, че от отхвърлителния диспозитив на решението следва, че със сила на пресъдено нещо е установено, че вносителите на непаричната апортна вноска А. и М. А. са титуляри, респ. че са били титуляри на процесното право на строеж към датата на вписване на измененията на дружествения договор в търговския регистър.
Отделно следва да се отбележи, че с посоченото по-горе решение, съдът не е приел за основателно възражението на ответниците А. за погасяване на процесното право на строеж поради неупражняването му от приобретателите -ищци в петгодишния срок по чл.67 ЗС. Установителният иск на приобретателите на правото на строеж против учредителите на суперфицията е отхвърлен единствено с оглед обстоятелството, че към датата на приключване на устните състезания правото на строеж вече не е съществувало, тъй като същото се е трансформирало в право на собственост. Независимо, че мотивите към решението не се ползват самостоятелно със сила на пресъдено нещо, доколкото решението представлява единство на мотиви и диспозитив, следва извода, че в случая не е установено (както се твърди във въпроса), че към датата на вписването на изменения дружествен договор в търговския регистър вносителите на апортната вноска са били титуляри на апортираните в дружеството права на строеж, поради настъпила погасителна давност по чл.67 ЗС.
Не покрива общия селективен критерий за допускане на касация по чл.280, ал.1 ГПК въпрос №2: „Има ли разлика в съдържанието на правото на строеж и правото на собственост върху съответно изградения обект; обстоятелството, че към момента на искането на вписване в имотния регистър на дружествения акт на търговеца за извършена непарична вноска на право на строеж в капитала, е настъпила трансформация на правото на строеж в право на собственост (осъществено право на строеж) винаги ли е основание да се откаже вписване на акта в имотния регистър; следва ли да се съобрази и фактът към кой момент е настъпила трансформацията на правото на строеж в право на собственост – преди или след вписване на апорта в търговския регистър?”. На първо място следва да се отбележи, че въпросът е относим единствено към втория напълно самостоятелен аргумент на въззивния съд за потвърждаване на отказа на съдията по вписванията, базиран на констатацията, че към момента на направеното изявление за вписване, правата на строеж, предмет на апорта, са реализирани с изграждането в груб строеж на сградата. Както бе посочено по-горе основното съображение на съда за потвърждаване на отказа е свързано с извода за липсата на доказателства, че вносителите на апортната вноска са титуляри на правата на строеж по силата на чл.67 ЗС. Ето защо дори да се приеме, че въпрос №2 е относим към един от изводите на съда, допускането на касационно обжалване по този въпрос би се явило безпредметно, доколкото не са налице основанията за допускане на касация спрямо решаващия извод на съда за потвърждаване на отказа за вписване. Отделно следва да се отбележи, че въпросът не е решен в противоречие с т.5 от ТР №7/235.04.2013г. по тълк.д. №7/2012г. на ОСГТК на ВКС, тъй като в случая процесното вещно право не е могло да премине от вносителите към дружеството в момента на вписване в търговския регистър доколкото от доказателствата по делото не се установява, че вносителите на непаричната апортна вноска са били титуляри на вещното право към датата на вписване в търговския регистър.
Не може да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивното решение и процесуалноправният въпрос №3: „Длъжен ли е съдът да се произнесе по всички твърдения на страните за релевантни за спора факти, по доказателствата за тях, по нейните доводи и възражения; следва ли решаващата дейност на съда да бъде изразена чрез изчерпателни мотиви както по фактическата, така и по правна та страна на спора?”. Действително мотивите към въззивното определение са кратки като не е обсъдено оплакването на жалбоподателя относно становището на първата инстанция за липса на представена оценка на вещното право от трима оценители. В случая обаче, въззивният съд се е произнесъл по твърденията на жалбоподателя, които е приел за релевантни за спора, и в частност е изложил мотиви за правилността на основното съображение за отказа на съдията по вписванията, а именно, че по преписката липсват доказателства, установяващи притежанието на вещните права от вносителите, предмет на непаричната апортна вноска.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №2134 от 15.10.2019г., постановено по в.ч.гр.д. №2032/2019г. на Пловдивски окръжен съд, ГО, 8 с-в.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: