1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 775
С., 10.06. 2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи май, през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 2098 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Прокуратурата на РБ чрез прокурор при Софийска апелативна прокуратура, против въззивно решение № 2436 от 30.12.2013 г., постановено по в.гр.д. № 3105/2013 г. на Софийски апелативен съд, ГО, четвърти състав.
Жалбоподателят Прокуратурата на РБ, чрез прокурор А. В. при Софийска апелативна прокуратура, обжалва въззивното решение в частта му, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Б. А. Н. от [населено място], сумата от 20 000 лв., представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди, на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 З., както и лихва за забава върху нея в размер на 6 723,57 лв., за периода от 08.12.2008 г до 07.12.2011 г., на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Твърди неправилност на въззивното решение в обжалваната му част, поради нарушение на материалния и процесуалния закони и необоснованост и иска неговата отмяна.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира като основания за допускането му до касационен контрол чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК по правните въпроси относно точното прилагане на принципа за справедливо обезщетяване по чл. 52 ЗЗД на причинените на ищеца неимуществени вреди в резултат на незаконно обвинение, както и липсата на мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и причинените вреди на ищеца и се позовава на задължителна и незадължителна съдебна практика, с твърдението, че приетото от въззивния съд й противоречи, която представя, както следва: ППВС № 4/1968 г., т. ІІ, ТР № 3/2005 г. по т.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, т. 3 и т. 11, ТР № 1/2001 г., т. 19 на ОСГК на ВКС, решение № 29 от 05.03.2012 г. по гр.д. № 170/2011 г. на ІІІ г.о. на ВКС, решение № 53 от 14.02.2011 г. по гр.д. № 640/2010 г. на ІІІ г.о. на ВКС и решение № 208 от 18.04.2013 г. по в.гр.д. № 223/2013 г. на Пловдивския апелативен съд, за което липсват данни, че е влязло в сила, поради което то не съставлява противоречива съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, съгласно приетото в т. 3 на ТР № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, поради което в случая се релевира основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Ответникът по жалбата Б. А. Н. от [населено място], чрез пълномощника си адв. Я. Д. от АК-С., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК изразява становище за неоснователност на жалбата на Прокуратурата на РБ, както и за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК за допускането й до касационен контрол.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена над 5000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че срещу ищеца е било повдигнато обвинение и той е бил привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 123, ал. 1 НК с постановление от 16.01.1996 г. С обвинителен акт срещу него е внесено обвинение като е образувано НОХД № 2878/2002 г. на СГС. С присъда № 115 от 04.10.2005 г. по делото е бил признат за невинен и оправдан, която е била проверена във въззивно и касационно производство и е влязла в сила на 20.06.2007 г. Съдът е приел, че в случая са налице елементите на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 2 З.//в редакцията до изменението с публикацията в ДВ, бр. 38/2012 г./ и като е съобразил продължителността на воденото наказателно производство – 11 години и пет месеца, както и претърпените от ищеца болки и страдания в резултат на незаконното обвинение, е приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди е в размер на сумата от 20 000 лв. по отношение на Прокуратурата на РБ. Уважил е и предявения иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД – обезщетение за забава върху сумата по главницата за периода от 08.12.2008 г. до 07.12.2011 г. в размер на 6 723,57 лв.
Поставеният материалноправен въпрос, обусловил изхода на спора, е за приложението на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди при наличието на хипотезите на чл. 2 З., който в случая е решен от въззивния съд в съответствие със задължителната съдебна практика, включително и тази, посочена от касатора. В този аспект следва да се отбележи, че размера на обезщетението за вреди, определян по чл. 2, ал. 1, т. 2 З. се влияе от конкретната фактическа обстановка, която е различна за всеки отделен случай. Спрямо критерия за справедливост, дефинитивно определен в чл. 52 ЗЗД настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му се влияе от конкретните доказателства. Доколкото в случая съдът е разгледал всички допустими и относими към спора доказателства, свързани с реално претърпените болки и страдания от ищеца в резултат на незаконното обвинение в тежко престъпление, обжалваното въззивно решение не е постановено в противоречие с представената от касатора задължителна съдебна практика, тъй като подхода при определяне размера на обезвредата е един и същ. Това е така, тъй като вложеният в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обществен критерий за справедливост не е абстрактно понятие, а справедливото обезщетяване, каквото изисква тази норма на закона на всички неимуществени вреди означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията с оглед конкретната фактическа обстановка за всеки отделен случай. В случая въззивният съд е извършил такава преценка, а обосноваността на изводите му относно присъдения размер за неимуществените вреди, не е основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като необосноваността е основание за касиране, поради неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК. В конкретния случай въззивният съд се е ръководил от задължителната съдебна практика, установена с разрешенията, дадени в т. 11 от Тълкувателно решение № 3/2005 по т.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС. Поставеният правен въпрос от процесуално естество относно липсата на мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и причинените вреди на ищеца, не е обуславящ изхода на делото по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а се отнася до неправилност на решението, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила по чл. 281, т. 3 ГПК, която проверка не може да се извърши в рамките на производството по селекция на касационните жалби. Вън от това обаче следва да се подчертае, че в обжалваното решение въззивният съд е изложил подробни мотиви относно наличието на пряка причинно-следствена връзка между действията на прокуратурата и причинените неимуществени вреди на ищеца, който в резултат на незаконното обвинение в тежко престъпление претърпял негативни изживявания в личен и професионален план – засегнато било доброто му име на акушер-гинеколог, преживял стрес, притеснения, тревога и безпокойство за бъдещето, в резултат на което се влошило и здравословното му състояние – преживял е инфаркт и като следствие на това е на постоянна медикаментозна терапия, както и се влошили семейните отношения със съпругата му, довели до развод, като е приел, че в случая са налице елементите на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 2 З./в редакцията до изменението с публикацията в ДВ, бр. 38/2012 г./, съобразил е продължителността на воденото наказателно производство срещу него в един дълъг и неразумен срок – 11 години и пет месеца, както и претърпените болки и страдания в резултат на незаконното обвинение и е приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди е в размер на сумата от 20 000 лв. по отношение на Прокуратурата на РБ.
С оглед на изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховният касационен съд намира, че в случая по поставените правни въпроси не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което въззивното решение не следва да се допусне до касационен контрол.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2436 от 30.12.2013 г., постановено по в.гр.д. № 3105/2013 г. на Софийски апелативен съд, ГО, четвърти състав, по касационна жалба с вх. № 1419 от 10.02.2014 г. на Прокуратурата на РБ, чрез прокурор при Софийска апелативна прокуратура.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: