4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 775
С., 07.10.2011 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 29.09.2011 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ч.т.дело № 657/2011година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.274, ал.2, пр.1, във вр. с ал.1, т.1 ГПК.
Образувано е по частната жалба на [фирма], [населено място] против определение № 654 от 29.04.2011 год., по ч.гр.д.№ 336/ 2011 год., с което е оставена без разглеждане подадената от настоящия частен жалбоподател частна жалба, вх.№ 684/16.12.2011 год. срещу определение на Червенобрежкия районен съд № 160 от 31.01.2011 год. за отказ да бъде спряно производството по ч.гр.д.№ 336/2011 год., на осн. чл.229, ал.1, т.7 ГПК, във вр. с чл.638 ТЗ.
С частната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното определение по съображения за допуснато нарушение на процесуалния закон. Частният жалбоподател поддържа, че доколкото е налице правна невъзможност по друг ред да защити правата си, то за него е налице правен интерес от предприетото обжалване, поради което незаконосъобразно въззивният съд е отрекъл обжалвания първоинстанционен съдебен акт да е от категорията определения по чл. 274, ал.2 ГПК, подлежащи на самостоятелен инстанционен контрол.
Ответната по частната жалба страна в срока и по реда на чл.276, ал.1 ГПК не е заявила становище.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи, във вр. с инвокираните оплаквания и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.278, ал.1 ГПК, намира:
Частната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на обжалване пред ВКС съдебен акт на въззивния съд, поради което е процесуално допустима.
Обстоятелството, че предмет на същата е прекратително определение, постановено за първи път от въззивната инстанция, имащо преграждащ за развитие на производството по делото ефект, обосновава правен извод, че в случая разпоредбата на чл.280 ГПК, във вр. с чл.274, ал. 3 ГПК не намира приложение и за настоящата инстанция отсъства задължение да проверява наличието на установените в чл.280, ал.1 т.1-3 ГПК предпоставки за допустимост на касационния контрол.
Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна.
За да постанови обжалваното определение Плевенският окръжен съд е приел, че първоинстанционният съдебен акт, с който е отказано спиране на производството по ч.гр.д.№ 659/2010 год. не е от категорията, за които законодателят е предвидил, че подлежат на самостоятелно обжалване.
Изложени са в тази вр. съображения, че доколкото със същото нито се прегражда развитие на производството по делото, по което е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.418 ГПК, във вр. с чл.417 , т.2 ГПК в полза на [фирма], [населено място], нито обжалваемостта му е изрично предвидена от закона, то частният жалбоподател не разполага с потестативно процесуално правомощие на частна жалба, както това изрично е прието и в т.5 на ТР №1/2001 год. на ОСГК на ВКС.
Допълнително са развити и съображения, че подадена от заявителя, а не от длъжника молбата за спиране не попада и в хипотезата на чл.420, ал.3 ГПК.
Определението е правилно.
Законосъобразно е разбирането на въззивния съд, че определението с което е отказано спиране на производството по делото, независимо от неговия характер, няма преграждащ за същото ефект, поради което при липсата на изрична предвидена от законодателя негова обжалваемост, то не подлежи на самостоятелен инстанционен контрол, в каквато насока са и задължителните за съдилищата разяснения в т.5 на ТР № 1/ 2001 год. на ОСГК на ВКС, приложимо и при действието на ГПК, в сила от 01.03.2008 год..
При липсата на създаден от законодателя процесуален ред за обжалване на първоинстанционното определение на ЧРС частният жалбоподател не разполага с потестативно процесуално правомощие на частна въззивна жалба, поради което правилно ПОС е счел същата за процесуално недопустима и я е оставил без разглеждане.
Що се касае до приложението на чл.420, ал.3 ГПК, обсъдено от въззивния съд, то следва допълнително да се посочи, че доколкото правото да иска спиране на изпълнението е предоставено единствено на длъжника, като в хипотезата на чл.420, ал.1 ГПК настъпва ех lege и съдебният акт само го прогласява, а по чл.420, ал.2 ГПК е допустимо след преценката на съда относно убедителността на представените писмени доказателства за недължимост на кредиторовото вземане, то за настоящия частен жалбоподател, като заявител в заповедното производство, липсва правен интерес от обжалване отказа за спиране на изпълнението, но разглежданият случай е и съвсем различен.
С разпореждане № 1369/20.07.2010 год. ЧРС е издал в полза на частния жалбоподател заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417, т.2 ГПК срещу длъжника ”ТЪРГОВИЯ НА ЕДРО” [населено място] бряг.В срока по чл.414, ал.2 ГПК длъжникът е възразил писмено срещу така издадената заповед за изпълнение, което е обусловило и постановяване на разпореждане № 2143/ 03. 12.2010 год. на Червенобрежкия районен съд. Със същото , на осн. чл.415 ГПК, на заявителя са дадени указания в едномесечен срок да предяви иск за установяване на вземането си, редовно получени от последния на 10. 12. 2010 год..
Следователно, при отсъствие на предявен установителен иск по чл. 422 ГПК, във вр. с чл.415 ГПК в рамките на законовия едномесечен срок, който за заявителя е изтекъл на 10.01.2011 год., правно ирелевантно за правото на защита на настоящия частен жалбоподател по този ред се явява обстоятелството, че с решение на ПОС № 162 от 16.12. 2010 год., търговското дружество – длъжник е обявено в несъстоятелност и този факт сам по себе си, не би могъл да обуслови спиране на заповедното производство, на осн. чл.638, ал.1 ТЗ, както правилно е счела и въззивната инстанция.
Само за прецизност на изложеното следва да се посочи, че доколкото единственото предвидено от законодателя основание за спиране в заповедното производство е в разпоредбата на чл.420 ГПК и то ако са налице посочените в отделните и хипотези условия, спиране на осн. чл.638, ал.1 ТЗ на същото това производство се явява недопустимо.
Отделен в тази вр. остават въпросите, дали образуваното въз основа на издадената заповед за изпълнение и изпълнителен лист изпълнително производство следва да бъде спряно на основание чл.638, ал.1 ТЗ, когато ТД – длъжник е обявено в несъстоятелност с влязло в сила решение и изпълнението е насочено срещу имущество, включено в масата на несъстоятелността, както и за процесуалния ред за защита на заявителя, извън установителния иск по чл.422 ГПК, във вр. с чл.415, ал.1 ГПК, но той не е предмет на настоящето дело, поради което не подлежи на подробно обсъждане.
Мотивиран от тези съображения, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА определението на Плевенския окръжен съд № 654 от 29.04.2011 год., по ч.гр.д.№ 336/2011 год..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: