О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 776
София 30.12.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на четвърти ноември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело № 399/2014 година
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. Л. П., [населено място] срещу решение № 244 от 04.10.2013 г. по в.гр.д. № 471/2013 г. на Пернишки окръжен съд в частта, с която е потвърдено постановеното от Пернишкия районен съд решение № 362 от 07.05.2012 г. по гр. д. № 8360/2012 г. за уважаване на предявения от Д. А. Д., [населено място] срещу касатора иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 11 352.93 лв., представляваща обезщетение за забава в плащането на дължимо парично задължение по запис на заповед от 30.06.2000 г. за сумата 38 000 лв. за периода 16.11.2009 г. – 16.11.2012 г.
В касационната жалба с правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение в осъдителната му част поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон. Излагат се съображения, че неправилно е бил изчислен началния момент на давностния срок по отношение на вземането по чл. 86 ЗЗД, който в случая следвало да се счита от деня на възникване на задължението – т.е. от датата на издаване на изпълнителен лист за вземането на ищеца по записа на заповед, а не считано от тригодишния срок преди датата на погасяването му, както е приел въззивният съд.
Като основание за допускане на касационно обжалване се сочи чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК, като в изложението се твърди, че съдът се е произнесъл по съществен правен въпрос, свързан с характера на вземането по чл.86 ЗЗД – дали се касае до обезщетение, за което се прилага разпоредбата на чл.111, б.”б” ЗЗД, според която то се погасява с изтичането на тригодишен срок, считано от деня, в който вземането е станало изискуемо или е вземане за лихви и следва да се приложи нормата на чл.111, б.”в” ЗЗД, за който е приложим друг начален момент; дължат ли се лихви за изискуемо преди 10 години вземане, което е било погасено чрез плащане преди предявяване на иска по чл.86, ал.1 ЗЗД и дали в случай, че записът на заповед е нередовен от външна страна се дължат лихви за забава, произтичащи от главното вземане. Позовава се на противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС, както и противоречиво разрешаване на посочения материално правен въпрос от съдилищата съгласно приложени 17 броя решения на различни състави на ВКС, решение № 3/13.02.2009 г по т. д. № 277/2008 г. на АС – Бургас и решение № 45/ 09.02.2012 г. по т. д. № 1417/2011 г. на АС – Пловдив.
Ответникът по касация Д. А. Д., [населено място] в срока по чл.287, ал.1 ГПК оспорва допустимостта на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложените основания, доводите на страните и след проверка на данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл. 283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност, настоящият съдебен състав счита, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване.
Преценката се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения с оглед критериите предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставящи произнасяне от страна на въззивния съд по материалноправен или процесуален въпрос, който е от решаващо значение за изхода на спора, който е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван е противоречиво от съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която е уважен предявения срещу касатора иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 11 352.93 лв., въззивният съд е приел, че претенцията на ищеца Д. Д. е основателна, тъй като ответникът е изпаднал в забава за плащане на дължимата от него сума в размер на 38 000 лв. по записа на заповед от 17.10.2003 г., на която дата по реда на чл.237 ГПК на ищеца е издаден изпълнителен лист. Възражението на ответника за изтекла погасителна давност е счетено за неоснователно по съображения, че докато не бъде погасено основното задължение, акцесорното задължение се дължи, а след като вземането на ищеца е било удоволетворено принудително на 04.10.2012 г., то това е и датата, до която кредиторът може да търси обезщетение за забава в плащането му. Съобразявайки правилото на чл.111, б.”в” ЗЗД, според което задълженията за лихви се погасяват в три годишен давностен срок, решаващият състав е приел, че претенцията по чл.86, ал.1 ЗЗД е основателна за три години преди 04.10.2012 г., но доколкото с исковата молба началният момент на обезщетението се претендира не от датата 04.10.2009 г., а от 16.11.2009 г., е направен извод, че периодът за който следва да бъде присъдена лихва е от 16.11.2009 г. до 04.10.2012 г., възлизаща на сумата 11 352.93 лв.
Обжалваното въззивно решение не следва да се допуска до касационен контрол. Константна е съдебната практика по въпроса, че вземането по чл.86, ал.1 ЗЗД се съизмерява с изтеклите лихви, които се дължат за всеки изминал ден след изпадане на длъжника в забава до плащането на главницата и се погасяват в тригодишен срок съгласно чл. 111, ал. 1, б. „в“ ЗЗД. Когато искът е предявен след изтичане на три години от възникването й, но след датата на нейното погасяване, вземането за лихва се погасява за в бъдеще, без да се погасяват всички лихви, а само тези, които са били дължими преди тригодишния период на плащане на главното вземане. В този смисъл са и постановените по реда на чл.290 ГПК и имащи поради това задължителен за съдилищата характер Решение № 38 от 23.02.2011 г. на ВКС по гр. д. № 276/2010 г., I г.о. и Решение № 24 от 17.02.2009 г. на ВКС по гр.д. № 574/2008 г., I т.о., както и цитираните от касатора Решение № 20 от 30.06.2010 г. на ВКС по т.д.№ 484/2009 г., ІІ т.о. и Решение № 24 от 17.02.2009 г. на ВКС по т.д.№ 574/2008 г., І т.о., които изцяло са съобразени от въззивния съд.
Последният от поставените въпроси не е коментиран с обжалваното решение, доколкото вземането по менителничния ефект като погасено в изпълнителния процес, не е бил предмет на разгледания с него спор. Следователно същият не отговаря на основното изискване на чл.280, ал.1 ГПК, което е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на сочените допълнителни предпоставки.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 244 от 04.10.2013 г. по в.гр.д. № 471/2013 г. на Пернишки окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: