Определение на ВКС – ГК, III г.о. 4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 778
гр. София, 23.11. 2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Трето гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети октомври през две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
Членове: К. ЮСТИНИЯНОВА
Г. НИКОЛАЕВА
като изслуша докладваното от съдията Светла Димитрова гр.д. № 2646/2016 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба с вх. № 38650 от 22.03.2016 г. от П. Б. Н. от [населено място], чрез пълномощника му адв. Г. А. от АК – С. против въззивно решение № 2002 от 09.03.2016 г., постановено по гр.д. № 15801/2015 г. на Софийския градски съд, IV–Г състав, с което като е потвърдено решение № II-78-137 от 19.10.2015 г., постановено по гр.д. № 13402/2015 г. на Софийския районен съд ІІ ГО, 78 с-в, са отхвърлени като неоснователни предявените от П. Б. Н. срещу [фирма], [населено място] искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ – за признаване на уволнението за незаконно и отмяната на заповед – акт № 98/09.01.2015 г.; по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ – за възстановяването на заеманата преди уволнението длъжност и по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ – за присъждане на обезщетение в размер на 3000 лева за оставане без работа, за периода 16.01.2015 г. до 16.03.2015 г., в резултат на незаконното уволнение. Жалбоподателят моли да се отмени обжалваното решение по подробно изложени в касационната жалба съображения. Релевира касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което са отхвърлени предявените искове за защита срещу незаконно уволнение, съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода на делото, решени в противоречие с практиката на ВКС и решавани противоречиво от съдилищата – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, като нито се позовава, нито представя задължителна и противоречива съдебна практика. Поставеният от касатора правен въпрос, с твърдението, че е от значение за изхода на спора, по който се е произнесъл въззивният съд, е свързан с приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ.
Ответникът по жалбата [фирма], [населено място], чрез процесуалния си представител юрисконсулт Д. Д. в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК е изразил становище за нейната неоснователност, както и за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Претендира разноски – юрисконсултско възнаграждение.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – неоценяеми искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ и обусловен от първия оценяем иск по чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ, поради което се явява допустима. Същата е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е редовна.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че правилно първоинстанционният съд е отхвърлил предявените искове, като е приел, че обжалваната заповед – акт № 98/09.01.2015 г., с която на основание чл. 71, ал. 1 КТ е прекратен трудовият договор на ищеца с ответното дружество [фирма], поделение „З.“ – С., е законосъобразна. Съдът е приел, че по силата на трудов договор № 105/22.12.2014 г., сключен между страните по делото на основание чл. 68, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 70 КТ, със 6-месечен срок на изпитване в полза на работодателя, считано от 29.12.2014 г., ищецът е заемал длъжността „шофьор“ на автобус, единичен. Изложени са съображения, че макар предявените искове да са предявени след изтичане на двумесечния давностен срок по чл. 358, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ, същите са и неоснователни, тъй като ответникът законосъобразно е упражнил правото си да прекрати трудовото правоотношение с ищеца на основание чл. 71, ал. 1 КТ в рамките на срока за изпитване (заповедта за прекратяване е връчена на ищеца на 12.01.2015 г.). Като неотносими са приети от въззивния съд доводите на ищеца за незаконосъобразност на наложените дисциплинарни наказания „забележка“ и „предупреждение за уволнение“, доколкото не подлежат на разглеждане в настоящото производство и не касаят надлежното упражняване на потестативното право на работодателя да прекрати едностранно трудовото правоотношение с ищеца на основание чл. 71, ал. 1 КТ, което е предмет на делото. При тези съображения, съдът е стигнал до извода, че заповедта за уволнение е законосъобразна и като такава не подлежи на отмяна съгласно чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, а с оглед неоснователността на главния иск са отхвърлени и обусловените искове по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 КТ.
Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение намира, че в случая не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. В представеното от касатора изложение на основанията за допускане на касационно обжалване не се обосновава наличието на тези предпоставки. За да са налице основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, следва въззивният съд да се е произнесъл по даден правен въпрос от естество, от което зависи изхода на спора и който да е решен в противоречие с практиката на ВКС, да е разрешаван противоречиво от съдилищата, както и да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. За да се допусне разглеждане на касационната жалба предвид залегналата в ГПК факултативност, на първо място касаторът следва да формулира материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, значим за изхода на спора, по който съдът се е произнесъл с обжалвания съдебен акт. Такива въпроси са основните въпроси на спора, засягащи допустимостта и основателността на иска, по които съдът реализира произнасяне, от което зависи изхода на делото. В случая такъв въпрос от материално и/или процесуалноправно естество не е изведен от касатора, тъй като поставеният въпрос, свързан с приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ, не обуславя изхода на делото и е неотносим с оглед решаващите изводи на съда за законосъобразност на извършеното на основание чл. 71, ал. 1 КТ уволнение в рамките на уговорения между страните в трудовия договор срок на изпитване, тъй като искът за обезщетение за времето, през което работникът или служителят е останал без работа, поради уволнението, който има имуществен, а не неимуществен характер, е обусловен от основателността на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за признаване на уволнението за незаконно. Следва да се посочи, че с обжалваното решение, въззивният съд е съобразил установената практика на Върховния касационен съд по приложението на чл. 71, ал. 1 КТ, както следва: „Договорът със срок за изпитване по чл. 70, ал. 1 КТ се сключва с цел да се провери годността на работника да изпълнява възложената му работа, както и с цел работникът да провери дали работата е подходяща за него. В срока на изпитване работодателят извършва преценка за годността на служителя да изпълнява възложената му работа, която преценка не подлежи на съдебен контрол, а до изтичане на срока за изпитване разполага с правото да прекрати трудовия договор без предизвестие при условията на чл. 71, ал. 1 КТ във всеки момент от изпълнението му (решение № 215/17.07.2012 г., постановено по гр. д. № 722/2011 на ВКС, IV г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК). Следователно, с обжалваното решение въззивният съд не се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС, нито в противоречие с практиката на съдилищата, поради което не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване.
При този изход на делото и с оглед направеното искане на основание чл. 78, ал. 3, вр. с ал. 8 ГПК, на ответника по касация следва да бъдат присъдени разноски за настоящата инстанция в размер на 500 лв., съобразно чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. на ВАС за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2002 от 09.03.2016 г., постановено по гр.д. № 15801/2015 г. на Софийски градски съд, IV–Г състав, по касационна жалба с вх. № 38650 от 22.03.2016 г. от П. Б. Н. от [населено място].
ОСЪЖДА П. Б. Н. от [населено място] да заплати на [фирма], [населено място] разноски за настоящата инстанция в размер на 500 лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: