О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 778
София, 21.07. 2010 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесети юли, през две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБКА БОГДАНОВА
СВЕТЛА ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия Светла Димитрова гр.д. № 1* по описа за 2009 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Ф. Г. Ф. от с. Г., област София, чрез пълномощника си адв. З от АК-София, против решението от 01.06.2009 г., постановено по в.гр.д. № 1030/2008 г. на Софийския градски съд, с което е оставено в сила решението от 30.10.2007 г. на Софийския районен съд, 46 с-в, постановено по гр.д. № 10735/2005 г., с което е уважен предявеният от „Е” О. , гр. С. срещу Ф. Г. Ф., иск с правно основание чл. 59 ЗЗД, за заплащане на обезщетение за лишаване от ползването на лекотоварен автомобил УАЗ с рег. № С* за периода от 10.09.2001 г. до 25.11.2005 г., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на главницата. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищецът е доказал ползването на процесната вещ от ответника без основание, доказал е размера на обедняването му, както и обогатяването на ответника в резултат от ползването на автомобила без основание, както и връзката между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което е уважен искът с правно основание чл. 59 ЗЗД, съдът се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, както и не се е произнесъл по други, които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Изведените от жалбоподателя въпроси, значими за изхода на спора, по които се е произнесъл или не се е произнесъл въззивният съд и които са от значение за точното прилагане на закона, са:
– Налице ли е договорно или деликтно задължение на касатора към ответника по отношение на процесната вещ.
– При съществуването на такова задължение, ликвидно и изискуемо ли е то при положение, че не е определен размер на дължимия наем за вещта.
– Погасено ли е по давност това задължение, по който въпрос въззивният съд не се е произнесъл.
Ответникът по касационната жалба, „Е” О. , чрез повереника си адв. А от АК-София, в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и изразява становище за липсата на основания за допускането й до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационниата жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – оценяем иск по чл. 59 ЗЗД, с обжалваем интерес над 1000 лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да уважи иска на посоченото основание съдът е приел, че по делото е установено, че за процесния период ответникът е ползвал товарния автомобил без правно основание, в резултат на което е лишил ищцовото дружество от ползването му, поради което му дължи обезщетение в размер на сумата от 5 986 лв. Приел е, че са налице всички кумулативно дадени елементи от фактическия състав на чл. 59 ЗЗД, а именно с неоснователното ползване на автомобила за процесния период ответникът се е обогатил за сметка на ищцовото дружество, поради което му дължи връщане на това, с което се е обогатил, но до размера на обедняването.
Представеното от жалбоподателя изложение за допускане на касационно обжалване съдържа изведени правни въпроси, но същите касаят решаването на спора по същество с оглед събраните по делото доказателства и евентуалните неправилни изводи на съда досежно тези въпроси представлява основание за касиране на решението като неправилно по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Това са въпроси по тълкуването на доказателствата по конкретно дело и не представляват въпроси по приложението на материалното или процесуалното право по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, още повече, че въпроса за изтекла погасителна давност се релевира за първи път с касационната жалба и не е бил предмет на разглеждане по същество от въззивния съд. Поради това изведените от касатора въпроси не се явяват основание за допускане до касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК изисква да се посочи правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело, който е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение, и който с обжалваното решение е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, в противоречие с практиката на съдилищата, или който има значение за точното прилагане на закона и развитие на правото. Изложението не съдържа такъв правен въпрос, отнесен към хипотезите на приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Касационният съд не може от данните по делото да изведе правния въпрос от значение на изхода на спора, без да упражни служебното начало във вреда на другата страна/ТР № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. След като липсва изведен правен въпрос, който да определя рамките, в които Върховният касационен съд селектира касационните жалби съобразно критериите на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК по допускане на касационно обжалване, последваща проверка относно това дали същият е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, не може да бъде извършена. Отделен остава въпросът, че касаторът само се е позовал на основанието визирано в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а направеното от него изложение изобщо не кореспондира и не се явява обосновка на тази хипотеза. Това е така, тъй като на основание разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, с които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Под „точно прилагане на закона“ най-общо се разбира еднородно тълкуване на закона, т.е. точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на непоследователна и противоречива съдебна практика или към преодоляване на постоянна, но неправилна такава. В случая жалбоподателят само е посочил това основание, но не се е позовал нито на противоречива практика на ВКС, нито на постоянна, но неправилна практика, в които случаи би било налице основание за издаване на тълкувателно решение. Липсва и обосновка, че разглеждането на касационната жалба е от значение за развитие на правото, тъй като в тази хипотеза предпоставките са липса на практика на ВКС и наличие на непълнота, неяснота или противоречивост на самия закон. Тези предпоставки не са налице, тъй като нормата на чл. 59 ЗЗД е ясна и не се нуждае от тълкуване, а по приложението й има установена практика на ВКС.
Наведените твърдения се отнасят по-скоро за евентуална неправилност на решението, изразяващи се в необоснованост на въззивния съдебен акт, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, което е основание за касиране на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след като същото бъде допуснато до касационен контрол, но същите не могат да аргументират приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
При този изход на делото, на ответника по жалбата не следва да се присъдят разноски за настоящото производство, тъй като липсват данни такива да са направени.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 01.06.2009 г., постановено по в.гр.д. № 1030/2008 г. на Софиския градски съд, ІІ „Г” отделение, по касационната жалба с вх. № 3* от 14.07.2009 г. на Ф. Г. Ф. от с. Г., област София.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: