6
Върховен касационен съд на Република България ТК, ІІ т.о. дело № 3906/2013 год.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 779
гр.София, 27.11. 2013 година
В. касационен съд на Република България, Търговска колегия, ІІ отделение в закрито заседание на деветнадесети ноември две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ЛИДИЯ ИВАНОВА
търговско дело под № 3906/2013 година
Производството е по чл.288 във вр. с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Национална агенция за приходите, [населено място] срещу решението на Пловдивския апелативен съд № 396/17.07.2013 год., постановено по в.т.дело № 567/2013 год. С това решение е потвърдено първоинстанционното решение на Пловдивския окръжен съд № 84/28.02.2013 год. по т.дело № 676/2011 год. в обжалваната част, с която е определена 31.12.2010 год. за начална дата на неплатежоспособност на длъжника в откритото по молба на НАП производство по несъстоятелност на [фирма], [населено място], като е оставено без уважение искането на касатора да бъде постановено прекратяване дейността на дружеството на основание чл.630, ал.2 ТЗ. В останалата му част постановеното първоинстанционно решение по чл.630, ал.1 вр. с чл.625 ТЗ е влязло в законна сила като необжалвано.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на въззивното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Изложени са съображения, че съдът не е обсъдил в цялост събраните доказателства, неправилно е интерпретирал фактите по делото и без достатъчна аргументация е отказал да прекрати дейността на обявеното в несъстоятелност дружество поради обстоятелството, че дейността на търговеца вече е преустановена още през 2010 год.
В допълнително изложение към касационната жалба, повтаряйки оплакванията за необоснованост и незаконосъобразност, касаторът сочи основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Поддържа, че обжалваното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл.236, ал.2 ГПК относно изискванията за мотивираност на съдебното решение и задължението на съда да извърши преценка на събраните по делото доказателства. Излага доводи, че е налице противоречива съдебна практика по въпроса свързан с критериите при определянето на началната дата на неплатежоспособност, позовавайки се на приложените три съдебни решения: по т.дело № 17/2013 год. на ОС-Варна; по гр.дело № 1529/2006 год. на СГС и по т.дело № 320/2010 год. на САС. Наличие на основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК касаторът поддържа по следните въпроси: 1. когато предприятието е преустановило фактически дейността си, съответно не генерира приходи и е декапитализирано, продължаването на дейността му представлява ли очевидно увреждане на масата на несъстоятелността по смисъла на чл.630, ал.2 ТЗ и 2. следва ли да бъдат взети като краткосрочни задълженията, установени с влязло в сила решение при определяне на неплатежоспособността на предприятието за период, в който все още е бил налице съдебен спор относно дължимостта им?
Ответниците по касационната жалба [фирма]/в несъст./, [населено място] и Предприятие за управление на дейности по опазване на околната среда към Министерство на околната среда и водите, [населено място] не ангажира становище в законоустановения срок.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложеното в касационната жалба и провери данните по делото намира, че същата е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване. Преценката се извършва въз основа на изложените от касатора доводи с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК при спазване на указанията, дадени в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС.
Видно от данните по делото, с обжалваното решение апелативният съд е потвърдил първоинстанционното решение по чл.630, ал.1 ТЗ в частта му относно определената начална дата на неплатежоспособност – 31.12.2010 год. на длъжника в откритото производство по несъстоятелност, като е оставено без уважение искането на НАП на основание ал.2 на чл.630 ТЗ да прекрати дейността на дружеството едновременно с решението за откриване на производството по несъстоятелност. Анализирайки в цялост събрания по делото доказателствен материал, включително заключението на назначената съдебно-счетоводна експертиза, което не е оспорено, съдът е направил извода, че не се касае за временни финансови затруднения, а за такива, които имат траен характер. Проследено е финансово-икономическото състояние на дружеството през един по-продължителен период, при което се установява, че към 31.12.2010 год. задълженията превишават чувствително активите на дружеството, което към този момент е преустановило производствената си дейност, няма приходи от продажби и не е в състояние да покрие изискуеми вземания на своите кредитори. Изследвайки наличието на материалноправните предпоставки, визирани в чл.608 ТЗ, при установяване състоянието на неплатежоспособност на длъжника, съдът се е позовал на данните на експертизата относно коефициентите на обща, бърза и незабавна ликвидност, както и стойностите на финансова автономност и задлъжнялост, които са отрицателна величина. Потвърждавайки приетата от първоинстанционния съд начална дата на неплатежоспособност – 31.12.2010 год. апелативният съд е съобразил обстоятелството, че 71% от общия размер на задълженията на дружеството са към държавата и произтичат от необслужван кредит към Б.”М.”, договорен преди 31.12.1990 год., преоформен по ЗУНК с договор от 26.12.1995 год.; съставен погасителен план и анекс от 10.12.1998 год. В тази връзка е взет предвид висящият спор за действителния размер на вземанията и водените от [фирма]/с предишно наименование [фирма]/ срещу НАП съдебни дела /по предявен установителен иск по чл.87, ал.3 ЗСДВ/отм./, приключили окончателно едва през месец април 2011 год. с постановеното определение по т.дело № 722/2010 год. на ВКС, ТК, ІІ т.о. Отхвърлено е искането на НАП за прекратяване на дейността на дружеството, като са изложени съображения, че липсват доказателства за наличие на предпоставките, предвидени в чл.230, ал.2 ТЗ, даващи основание да се приеме, че би се увредила масата на несъстоятелността, след като вече производствената дейност е преустановена през 2010 год.
При тези данни поставеният от касатора материалноправен въпрос се свежда до преценката за неплатежоспособност на длъжника и критериите за определяне началната дата на неплатежоспособност. По отношение на така поставения въпрос, обаче, не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване. Постоянната и непротиворечива практика на ВКС по този въпрос е в смисъл, че тази дата следва да се определи при съобразяване с показателите относно общото икономическо състояние на длъжника като трайна тенденция и моментът на спиране обслужването на задълженията, а не от конкретно извършено или неизвършено плащане към отделен кредитор или настъпили временни финансови затруднения през отделни периоди от време. В случая при определянето на началната дата на неплатежоспособност съдът е съобразил възприетите примерни критерии, като изхождайки от заключението на експертизата и конкретните данни по делото, е приел датата 31.12.2010 год., а не по-ранна дата. Съществуващите различия в съдебната практика на съдилищата са преодоляни с постановените по реда на чл.290 ГПК р.№ 115/25.06.2010 год. по т.дело № 169/2010 год.; р.№ 153/23.12.2010 год.; по т.дело № 255/2010 год.; р.№ 90/20.07.2012 год. по т.дело № 1152/2011 год. и др. на ВКС, Търговска колегия, които са задължителни за долустоящите съдебни инстанции. Обжалваното решение е в съответствие с посочената съдебна практика. Приложените към жалбата съдебни актове не обосновават противоречива съдебна практика, тъй като крайните изводи са в зависимост от конкретните факти и събраните доказателства по всяко едно от делата.
Формулираният изрично от касатора съществен процесуален въпрос се свежда до съдържанието на мотивите на решението и правилата, по които съдът трябва да изгради вътрешното си убеждение. По отношение на така поставения въпрос, обаче, не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,, ал.1, т.1 ГПК предвид наличието на задължителна съдебна практика на ВКС, с която апелативният съд се е съобразил при постановяването на въззивното решение. Изискването за излагане на мотиви към съдебното решение е заложено в процесуалния закон – чл.236, ал.2 ГПК/аналогичен на чл.189, ал.1 от отменения ГПК от 1952 год./ и неговото спазване е съблюдавано последователно в практиката на ВС и ВКС. С приетите при действието на отменения ГПК Постановления на Пленума на ВС-ППВС № 1/1953 год., ППВС № 7/1965 год. и ППВС № 1/1985 год. и ТР № 1/2001 год. на ОСГК са дадени подробни разяснения относно съдържанието на мотивите към решенията на всяка от инстанциите по същество, като е посочено, че мотивите към въззивното решение не следва да се изчерпват само с констатации относно правилността на обжалвания с въззивна жалба съдебен акт, а трябва да съдържат изложение относно приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и приложението на закона. Тези задължителни указания на пленума и ОСГК на ВКС не са загубили значението си и след влизане в сила на ГПК от 2007 год. Предвидената в чл.272 от новия ГПК процесуална възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция когато потвърждава нейното решение, не дерогирира изискването на чл.236, ал.2 ГПК за мотивиране на въззивното решение при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство – чл.269 ГПК. Изложеното дава основание да се приеме, че наличието на ясни и убедителни мотиви е условие за процесуална законосъобразност на постановеното въззивно решение. В този смисъл са р.№ 324/22.04.2010 год. по гр.дело № 1413/2009 год. и р.№ 237/24.06.2010 год. по гр.дело № 826/2009 год. на ВКС, ГК, ІV г.о.; р.№ 157/08.11.2011 год. по т.дело № 823/2010 год. на ВКС, ТК, ІІ г.о. и др., постановени по реда на чл.290 ГПК. В случая, видно от данните по делото, постановявайки своя съдебен акт апелативният съд не се е отклонил от смисъла и съдържанието на закона и константната съдебна практика по приложението му. Решаващият съдебен състав е постановил решението си след обсъждане и цялостен анализ на събраните по делото доказателства, включително неоспореното заключение на назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза и въз основа на тях е изградил фактическите си и правни изводи изложени подробно и ясно в мотивите на обжалваното решение. Съдът преценява доказателствата по свое вътрешно убеждение. Законът не предопределя със задължителни правила изводите, които трябва да направи от събраните по делото доказателства. Тази суверенна преценка на фактическия и доказателствен материал по делото, извършена от съда, е относима единствено към конкретния спор и касае правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията на касатора за необоснованост и незаконосъобразност представляват касационни основания за отмяна на обжалваното решение по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК.
Неоснователно е и позоваването на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна практика по поставения правен въпрос, каквито данни в случая липсват. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по съществен правен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неясноти в правната норма, какъвто не е настоящия случай. Поставените от касатора въпроси в раздел ІІІ на стр.4 от изложението му към касационната жалба са фактически и отговорът изцяло е в зависимост от данните по конкретното дело. Не конкретния казус и бъдещото съдебно решение, а материалноправният или процесуален въпрос, по който се е произнесъл въззивния съд трябва да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, в който смисъл е и т.4 от ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС.
По изложените съображения и на основание чл.288 ГПК състав на второ отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд № 396/17.07.2013 год., постановено по в.т.дело № 567/2013 год.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/
/СЛ