6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 779
София, 03.07.2015 г.
Върховният касационен съд на РБ, трето гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети юни две хиляди и петнадесета година, в състав:
Председател: Капка Юстиниянова
Членове: Любка Богданова
Светла Димитрова
като разгледа докладваното от съдията Богданова гр.д.№ 2823 описа за 2015 год. и ч. гр.д. № 2822 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. Й. Б., от [населено място], подадена чрез адвокат К. Д. срещу въззивно решение № 118 от 26.01.2015 г. по гр.д. № 2638/2014 г. на Варненския окръжен съд в частта, с която като е потвърдено решение № 4022 от 31.07.2014 г. по гр.д. № 14776/2013 г. на Варненския районен съд, е осъдена да заплати на Р. А. К. сумата 14 666 лв. /равностойността на 7 500 евро/, представляваща част от продажна цена по предварителен договор, получена от жалбоподателката за сметка на ответника, без да е упълномощена от него и непредадена на последния, както и в частта, с която е осъдена да заплати разноски по делото.
Р. А. К. е подал частна жалба срещу определение № 917 от 16.03.2015 г. по гр.д. № 2638/2014 г. на Варненския окръжен съд, с което е изменено решение № 118 от 26.01.2015 г., постановено по същото дело в частта за разноските.
По касационната жалба на Д. Й. Б.:
В приложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК по въпросите: нарушено ли е правото на защита на ответник, когато въззивната инстанция е дала друга правна квалификация на предявения иск; налице ли е признание за връщане на сума, когато страната не го е направила в съдебно заседание и е оспорила представения частен документ; от кой момент започва да тече давностния срок, от момента на прекратяване на договора или от момента на поканата за връщане на сумата. В изложението е цитирана практика на ВС и ВКС.
Ответникът Р. А. К. в писмен отговор на касационната жалба, подаден чрез адвокат П. Н. изразява становище, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване, тъй като поставените в изложението въпроси не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд. Претендира разноски за касационната инстанция.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о. намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд и е допустима.
Варненският окръжен съд е потвърдил решението на първоинстанционния съд, с което жалбоподателката е осъдена да заплати на ответника сумата 14 666 лв., получена от нея без основание, представляваща паричната равностойност на 7500 евро, дължими от ЗСК [фирма] по прекратен предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 8.07.2008 г., ведно със законната лихва считано от датата на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. Въззивният съд е приел, че искът е с правно основание чл.60 ЗЗД и макар и погрешно първоинстанционният съд да го е квалифицирал по чл.59, ал.1 ЗЗД, той е изследвал фактите и обстоятелствата свързани с иска по чл.60 ЗЗД, а именно: наличието на предварителен договор, който впоследствие е развален, по който ищеца е платил част от продажната цена в размер на 7500 евро, факта на получаване на сумата от обещателя по предварителния договор, факта на предаването й от обещателя на ответницата със задължението последната да я предаде на ищеца, липса на представителна власт за получаване на сумата от негово име. Изложил е съображения, че посочените факти са установени. Между ищецът и ЗСК [фирма] е сключен предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот на 8.07.2008 г., впоследствие развален, по който дружеството дължи на ищеца връщане на сумата 7 500 евро, представляваща част от платената продажна цена по договора. От представения в приложената по делото преписка на ВРП документ- сведение от 12.10.2011 г. в оригинал от жалбоподателката е установено, че дружеството потърсило ответницата чрез която да върне сумата на ищеца. Последната нямала изрично пълномощно да я получи, но се съгласила. Получила я на два пъти през м. януари и февруари 2010 г., за което уведомила ищеца, който бил в чужбина и двамата се уговорили да му я предаде след като последния се върне в България. Сумата не е върната.
При тези данни въззивният съд е приел, че е налице извънсъдебно признание- сведение от 12.10.2011 г. от жалбоподателката на неизгоден за нея факт на получаване на сумата 7 500 евро от ЗСК [фирма], без надлежно пълномощно, за да я предаде на К.. Признанието, преценено в съвкупност с останалия доказателствен материал обосновава извод, че жалбоподателката е получила през 2010 г., без да е надлежно упълномощена за това сумата 7 500 евро от дружеството, за да ги предаде на ответника по жалбата. Жалбоподателката не твърди и не установява да е предала сумата, поради което предявеният иск е основателен и следва да бъде уважен.
Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 -3 ГПК.
Основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване е налице, когато в обжалваното въззивно решение правен въпрос от значение за изхода по делото е разрешен в противоречие с тълкувателни решения и постановления на Пленум на ВС; с тълкувателни решения на ОСГК на ВС, постановени при условията на чл. 86, ал. 2 ЗСВ /отм./; с тълкувателни решения на ОСГТК, на ОСГК, на ОСТК на ВКС или решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК. Противоречива съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК е налице когато един и същ въпрос е разрешен по различен начин в обжалваното въззивно решение и друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд и решение на ВКС, постановено по реда на отм. ГПК.
По поставения правен въпрос нарушено ли е правото на защита на ответник, когато въззивната инстанция е дала друга правна квалификация на предявения иск не е налице основание за допускане на касационно обжалване. С ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства /чл. 146, ал. 1 и 2 ГПК/. Така въззивният съд ще осигури изпълнението на основната функция на доклада- обезпечаване правилността на изводите на решаващия съд относно релевантните факти и гарантиране на съответстващите им правни изводи, с оглед необходимостта съдебното решение по съществото на спора да кореспондира с приложимия за случая материален закон /чл. 5 ГПК/.В настоящия случай въззивният съд е приел, че първоинстанционния съд е изследвал фактите и обстоятелствата свързани с иска по чл.60 ЗЗД, поради което неправилната квалификация не се е отразила върху събирането на доказателства и установяване на релевантните за спора факти. Дадено разрешение не е в противоречие с приетото в задължителната съдебна практика и не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
По въпроса налице ли е признание за връщане на сума, когато страната не го е направила в съдебно заседание и е оспорила представения частен документ също не е налице основание за допускане на касационно обжалване. С постановените по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 174/29.04.2011 г. по гр. дело № 640/2010 г на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 475/08.06.2010 г. по гр. дело № 1311/2009 г. на III-то гр. отд. на ВКС и решение № 362/03.10.2012 г. по гр. дело № 1420/2011 г. на IV-то гр. отд. на ВКС е прието, че изявлението на страната или на неин представител по делото, когато то съдържа неизгодни за нея факти, релевантни за спорното право, има характер на признание и се явява важно доказателствено средство; че когато признанието води до съвпадане на фактическите твърдения на двете спорещи страни, това е указание за тяхната истинност, както и че съдът преценява признанието, с оглед на всички обстоятелства по делото, съгласно чл. 175 от ГПК. Даденото разрешение е в съответствие с цитираната съдебна практика.
Не е налице основанието по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпроса от кой момент започва да тече давностният срок – от момента на прекратяване на договора или от момента на поканата за връщане на сумата, тъй като той не е разрешаван от въззивния съд. Независимо от това следва да се отбележи, че с допълнително споразумение от 29.09.2008 г. срокът на предварителния договор е продължен до 30.11.2008 г., а исковата молба е подадена на 7.10.2013 г., т.е. в петгодишния давностен срок.
По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че не е налице основание за допускане на обжалваното въззивно решение до касационен контрол.
При този изход на делото на ответника по касационната жалба следва да се присъдят направените разноски за касационното производство, които видно от представения договор за правна помощ са в размер на 730 лв.
По частната жалба на Р. А. К.:
Производството е по чл.274, ал.2 ГПК.
Образувано е по частна жалба на Р. К. срещу определение № 917 от 6.03.2015 г. по гр. д. № 2638/2014 г. на Варненския окръжен съд.
Ответницата по частната жалба не е взела становище.
Частната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
С обжалваното определение, Варненският окръжен съд се е произнесъл по искане за изменение на постановеното съдебно решение в частта за разноските, на основание чл.248, ал.1 ГПК.
Въззивният съд е изменил решение № 118 от 26.01.2015 г. постановено по гр.д. № 2638/2014 г. по описа на същия съд в частта за разноските като е осъдил Д. Й. Б. да заплати на частния жалбоподател сумата 750 лв., представляваща сторените във въззивното производство съдебни разноски за заплатен адвокатски хонорар, за осъществено процесуално представителство по отхвърлената й въззивна жалба срещу решението съдържащо произнасяне по главния иск. Съдът е приел, че процесуалното представителство в полза на К. пред въззивната инстанция е осъществено както по депозираната от него въззивна жалба, така и по жалбата на насрещната страна. Затова според съда Б. следва да заплати сумата 750 лв., представляваща ? от заплатения адвокатски хонорар от 1 500 лв. за защитата по отхвърлената й въззивна жалба.
Определението е неправилно.
Разпоредбите на чл. 78, ал.1 и ал.3 ГПК намират приложение и във въззивното производство, в което страните могат да направят различни разноски, с оглед различния размер на обжалваемия интерес, напр. за държавна такса, адвокатско възнаграждение и други разноски с оглед необходимостта от извършване на допълнителни съдопроизводствени действия. Когато и двете страни по спора са обжалвали първоинстанционното решение и същото е потвърдено изцяло от въззивната инстанция, направените от тях разноски за собствените им въззивни жалби не се възлагат върху другата страна, а остават за тяхна сметка. Ако някоя от страните е направила разноски, относими към защитата срещу подадената от другата страна въззивна жалба, то тези разноски следва да бъдат присъдени по правилата на чл.78 ГПК.
По отношение на направените разноски от частния жалбоподател във въззивното производство настоящият съдебен състав намира, че платеното адвокатско възнаграждение в размер 1500 лв. е за защитата по производството по в. гр. дело №2638/2014 г. на Варненския окръжен съд, както по подадената от него въззивна жалба, така и срещу въззивната жалба насрещната страна. Поради обстоятелството, че същото не е разграничено по размер за всяка въззивна жалба следва да се вземе предвид обжалваемият интерес на всяка една от страните по спора – за частния жалбоподател обжалваемия интерес е 2 934 лева, а за Д. Й. Б. – 14 666 лева. При това положение за защитата, осъществена от пълномощника на частния жалбоподател дължимото адвокатско възнаграждение е в размер на 1249,94 лева, за защита по въззивната жалба на другата страна по спора.
Предвид изложените съображения определението следва да се отмени, като на частния жалбоподател се присъдят дължимите разноски в размер на1249,94 лв.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 118 от 26.01.2015 г. по гр.д. № 2638/2014 г. на Варненския окръжен съд.
Осъжда Д. Й. Б. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] да заплати на Р. А. К. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] направените разноски за касационното производство в размер на 730 лева.
ОТМЕНЯ определение № 917 от 16.03.2015 г. по гр.д. № 2638/2014 г. на Варненския окръжен съд в частта, с която Д. Й. Б. е осъдена да заплати на Р. А. К. сумата 750 лв., разноски за въззивното производство, като вместо него в тази част постановява:
ОСЪЖДА Д. Й. Б. от [населено място], кв. В., [жилищен адрес] да заплати на Р. А. К. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] сумата 1249,94 /хиляда двеста четирдесет и девет лева и деветдесет и четири стотинки/ лева, разноски за въззивното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :