1
1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 779
гр.София, 30.10.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
двадесет и трети октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 2696/ 2019 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Фондация „Хаштаг – БГ”, [населено място], с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 144/ 16.01.2019 г. по гр.д.№ 869/ 2018 г., с което (в обжалваната пред въззивния съд част) е потвърдено отчасти и е отменено отчасти решение на Софийски градски съд по гр.д.№ 14284/ 2015 г. и като краен резултат касаторът е осъден да заплати на Н. И. М. – М. 12 000 лв обезщетение за неимуществени вреди, причинени с публикуване на клеветнически за ищцата твърдения в електронен вестник „Хаштаг – БГ” на 12.07.2015 г. със законната лихва върху тази сума от същата дата до окончателното й изплащане, като искът е отхвърлен за разликата до останалия предявен пред въззивната инстанция размер от 25 000 лв.
Н. И. М. – М. не е обжалвала валидното въззивно решение, поради което то е влязло в сила в частта, в която искът за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 12 000 лв до пълния предявен размер от 25 000 лв.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателят претендира недопустимост на въззивното решение като постановено по нередовно предявен иск. Според него в първото съдебно заседание пред първоинстанционния съд незаконосъобразно е уважено искане на ищцата за едновременно изменение на обстоятелствата, на които се основавало искането й и петитума на исковата молба. Освен това поддържа очевидна неправилност на обжалваното решение, произтичаща от липса на пълно и главно доказване на правопораждащите юридически факти, необоснованост и нарушение на материалния закон. Наред с това повдига правни въпроси, които при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г., ОСГТК, ВКС, следва да бъдат уточнени в следния смисъл: за естеството на порока на въззивно съдебно решение, с което се потвърждава първоинстанционно такова, постановено след уважено искане за едновременно изменение на обстоятелствата, на които се основава искането й и петитума на исковата молба; за последиците от непроведено от ищеца пълно и главно доказване по отношение на правопораждащ факт, макар той да не е оспорен с отговора срещу исковата молба и може ли липсата на такова оспорване да се третира като признание на този факт; за задължението на съда да обсъди всички възражения, изложени във въззивната жалба; за задължението на съда при определяне на размер на обезщетение за неимуществени вреди да прецени всички конкретни за случая обстоятелства, да прецени и обсъди социално-икономическите условия в страната и да съобрази обстоятелствата, че увреждането е причинено на политик, който по необходимост трябва да търпи по сериозна намеса в частноправната си сфера и в случай на засягането й да получи символично обезщетение. Счита, че в обжалваното решение тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд.
Ответната страна Н. И. М. – М. оспорва жалбата като поддържа, че не съществува вероятност обжалваното решение да е недопустимо, както и че не е очевидно неправилно. Според нея няма допуснато от първоинстанционния съд изменение на обстоятелствата на исковата молба, а има допълване на факти и обстоятелства в първото съдебно заседание на основание чл.147 ал.2 ГПК, които са включени в предметната рамка на иска, но не изменят основанието му. Не налице и очевидна неправилност, тъй като касаторът не е обосновал твърденията си при издаването на акта да са допуснати квалифицирани нарушения, които да го опорочават. По отношение на поставените правни въпроси поддържа, че или нямат отношение към правните разрешения на въззивния съд или че са разрешени в съответствие с установената съдебна практика. Евентуално излага съображения за правилност на обжалвания акт.
Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
За да уважи отчасти предявения иск, въззивният съд приел, че на 12.07.2015 г. в сайт „Хаштаг – БГ” била публикувана статия със заглавие: „Първо в „Хаштаг – BG”: Зам. – министърка заспа мъртво пияна в бар? (снимка)“ и със следното съдържание на статията: Заместник – министърката на туризма доц. Н. М. е забелязана мъртво пияна и буквално заспала в нощен бар в столицата, сигнализира читател на „Хаштаг – BG”, който ни изпрати и снимки в доказателство на скандалното поведение на зам. – министър М.. Срамната сцена се е разиграла на 02.07.2015 г. в централно софийско заведение. М. е забелязана да се вихри на дансинга под звуците на руска музика, а малко след полунощ, според присъстващи на мястото, тя е заспала в тоалетната на заведението. След като охраната я е върнала на масата, зам. – министър М. е продължила съня си насред нощния бар.“. Като автор на статията бил посочен „Хаштаг – BG” и между страните не е било спорно в първоинстанционното производството, че това е фондацията – ответник. Това следвало и от процесуалното поведение на ответника, чиито представител депозирал по делото поместената в статията снимка на електронен носител. Към момента на публикацията ищцата е била назначена на длъжността зам.-министър на туризма, а след него е била уволнена, но това не е въведено от нея като основание на иска за обезщетяване на вреди. Не е въведено като основание на иска и отражението на статията върху професионалното развитие на ищцата, поради което вредите от това обстоятелство също не подлежат на обезщетяване. Към момента на публикацията ищцата била и член на Съвета на директорите на „Център за градска мобилност“ ЕАД, от която длъжност била освободена по нейно желание. Съдът посочил, че това обстоятелство е въведено в процеса в първото съдебно заседание пред градския съд и затова подлежи на обсъждане на основание чл.147 ал.2 ГПК, но че не е доказана причинната връзка между него и процесната статия, поради което вредите от него не подлежат на обезщетяване от ответника. От свидетелските показания на свидетелите З., С. и Г. съдът приел за установено, че ищцата не употребява алкохол, че на датата, на която според публикацията е била пияна в бар, тя всъщност се е намирала на семейна вечеря и не е приела никакъв алкохол, защото била бременна. Констатирал, че изложените в публикацията твърдения по отношение на ищцата се отразили много зле на емоционалното й състояние, тя изпаднала в криза и в дълбока депресия, не можела да работи и не искала да се вижда с никой. В университетските среди личността й станала обект на подигравки от част от колегите й и на подпитвания от студенти. Съдът отказал да кредитира показанията на свидетелите Г. и К., като посочил, че те са заинтересовани (свидетелите били в близки отношения с представляващия фондацията – ответник и съпруга й), опровергани са от показанията на свидетелката З. и от данните за пребиваване на свидетеля К. в Б. в същия ден, в малките часове на който е станал инцидента. Съдът посочил, че публикуваната снимка на заспала жена не се установява да е на ищцата, тъй като лошото й качество не позволява идентифициране на заснетото лице, а други доказателства кое е това лице ответникът не е ангажирал. От заключението на психологическата експертиза съдът приел за установено, че след публикацията ищцата е била в състояние на стрес и фрустрация, като посочил, че наличните преди публикацията медицински документи за страдание от рецидивиращо депресивно разстройство не изключват извода за негативно въздействие на публикацията върху емоционалното и психическо състояние на ищцата.
При тези фактически констатации от правна страна съдът извел, че издателят носи отговорност за верността на изнесената информация в изданието му като възложител на работата по поместване на материали, без значение кой е авторът и в какви отношения е той с издателя. Ако в такъв материал бъдат изнесени неверни позорящи определено лице твърдения, това лице може да търси обезщетение за причинените му вреди. В случая в публикацията от 12.07.2015 г. били изнесени позорни неверни обстоятелства за ищцата, като ответникът не доказал, нито твърдял преди публикацията да е извършил добросъвестна журналистическа проверка на фактите. Като пряка последица от това ищцата търпяла неимуществени вреди и има право да получи обезщетение за тях от ответника. При определяне на размера на обезщетението съдът взел предвид интензитета на вредите, периода, в който са търпени, последиците за ищцата предвид обстоятелството, че е била публична личност – член на правителството и преподавател, както и установеното въздействие върху психиката й и намерил, че сума от 12 000 лв съставлява адекватно обезщетение за тези вреди.
Няма основание за допускане на така постановеното решение до касационен контрол поради съществуваща вероятност то да е недопустимо. Съгласно установената практика, решението е недопустимо, когато съдът е разгледал спор, който не е подведомствен на съдилищата – чл. 14 ГПК, или не е подсъден на съответния съд; когато е разгледал непредявен иск и не е разгледал предявения; или се е произнесъл при липса на право на иск или при ненадлежно упражнено право на иск – по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното му упражняване; при оттегляне или отказ от иска; когато не е направено искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие на страните и др. (решение № 13/ 30.01.2019 г. по гр.д.№ 2081/ 2018 г., І г.о.). Във всички останали случаи решението е неправилно и в зависимост от естеството на съответния порок той се отстранява по реда на инстанционния контрол (ако такъв е допустим).
Няма основание за допускане на постановеното решение до касационен контрол и като очевидно неправилно. Във фазата по селектиране на касационните жалби Върховният касационен съд може да направи извод за очевидна неправилност на обжалваното решение само въз основа на достатъчна аргументираност на изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК. В случая жалбоподателят формулира в изложението си доводи за неправилност – необоснованост и нарушение на материалния закон – които не подлежат на разглеждане в производството по чл.288 ГПК. Очевидната неправилност по смисъла на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК следва да може да бъде установена от самото решение, без то да се подлага на допълнителна проверка, защото във фазата на селектиране на касационните жалби е недопустимо да се навлиза по съществото на спора. Касаторът не сочи обстоятелства, установими от самото решение (без да се извършва проверка на доказателствата, фактическите констатации и правилното приложение на материалния закон), поради което не може обжалваният акт да бъде разглеждан като очевидно неправилен.
Няма основание за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване и по формулираните от касатора правни въпроси. Необуславящ е въпросът за естеството на порока на въззивно съдебно решение, с което се потвърждава първоинстанционно такова, постановено след уважено искане за едновременно изменение на обстоятелствата, на които се основава искането й и петитума на исковата молба. Въззивният съд е разгледал доводът на касатора за наличие на такъв порок, но го е отхвърлил, защото не е констатирал първата инстанция да е допуснала изменение в обстоятелствената част на исковата молба (допуснато е допълване на обстоятелства по чл.147 ал.2 ГПК). Следователно въпросът какво е естеството на порока на решението, ако такова изменение е било допуснато, няма отношение към решаващите изводи на инстанцията по същество.
Въпросът за последиците от непроведено от ищеца пълно и главно доказване по отношение на правопораждащ факт, макар той да не е оспорен с отговора срещу исковата молба и може ли липсата на такова оспорване да се третира като признание на този факт, е обуславящ, но е разрешен в съответствие с установената практика. В срока за отговор на исковата молба ответникът е длъжен да изчерпа и всички свои възражения, като в доклада си по делото съдът е длъжен да посочи обстоятелствата, от които претендираните права произтичат и съответните въведени от страните възражения. Следователно по силата на концентрационното начало страната не може да поправи пред въззивната инстанция пропуските, дължащи се на проявена от нея процесуална небрежност в първоинстанционното производство, освен в хипотезата на нарушаване съдопроизводствените правила или на особени непредвидени обстоятелства, поставили заинтересованата страна в невъзможност своевременно да упражни процесуалните си права, в обема, който и е гарантиран от законодателя. Затова, ако съдът се произнесе по възражение на ответника, повдигнато за първи път след срока по чл.131 ал.1 ГПК, респ. чл.367 ГПК, налице е допуснато съществено нарушение на процесуалния закон (решение № 281/ 24.01.2019 г. по т.д.№ 675/ 2018 г., ІІ т.о.). Дължимото съдействие от съда като израз на диспозитивното и служебното начало в гражданския процес се изразява в съдействие на страните за разкриване на обективната истина, за изясняване на делото от фактическа и правна страна в рамките на предмета на делото и предприетата от ответника срещу иска защита. Това съдействие е обусловено от предявения от ищеца иск (твърдените факти и обстоятелства и заявения петитум) и предприетата от ответника защита (релевираните възражения и евентуално предявените инцидентен установителен иск или насрещен иск). Недопустимо е съдействието на съда да се отнася до ненаправени възражения, свързани с основателността/неоснователността на предявения иск – правоизключващи, правоунищожаващи, правоотлагащи или правопогасяващи (решение № 120/ 11.12.2018 г. по гр.д.№ 4813/ 2017 г., ІІІ г.о.).
Останалите процесуалноправни въпроси също са обуславящи, но и те не са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. При постановяване на акта си инстанцията по същество е съобразила установената практика, според която съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, други за неустановени (срв. решение № 27/ 02.02.2015 г. по гр.д.N 4265/ 2014 г., ІV г.о. и цитираните в него). Когато спорът е за определяне на размер на обезщетение за неимуществени вреди, съдът следва да вземе под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като ги посочи в мотивите към решението си и изложи съображения какво е значението им за този размер. На обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се определя според тежестта на уврежданията (решение № 151/ 13.05.2014 г. по гр.д.№ 5386/ 2013 г., IV г.о.). Размерът на обезщетението се определя по справедливост, но понятието „справедливост“ не е абстрактно, а е свързано с преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства. За да се реализира справедливо възмездяване на претърпени от деликт болки и страдания, е необходимо да се отчете действителният размер на моралните вреди, с оглед характера и тежестта на уврежданията, интензитета и продължителността на болките и страданията на пострадалия. Наред с тези индивидуални критерии съдът трябва да съобрази и обществените критерии: икономическите условия в страната, жизнения стандарт и възприемането на понятието „справедливост” на съответния етап от развитие на обществото в държавата. Тези обществени критерии съществуват всякога, тъй като обезщетението за имуществени вреди има паричен израз и е детерминирано от икономическата конюнктура в страната. Отчита се и социално-икономическото развитие в страната (Решение № 95/ 29.04.2015 г. по гр.д.№ 5462/ 2014 г., ІІІ г.о.). Тази практика също е съобразена при постановяване на обжалваното решение, поради което не са налице твърдяните основания по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 144/ 16.01.2019 г. по гр.д.№ 869/ 2018 г. в обжалваната част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: