Определение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.4
2864_17_opr_288_124_gpc_69zs.doc
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 78
София, 20.02.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 14.01.2018 година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело N 2864 /2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Производството e образувано по касационна жалба на П. Г. И. и на И. Г. И. срещу въззивно решение № 34 от 17.02.2017 г. по възз. гр. д. № 8/2017 г. на Сливенския окръжен съд, г.о., с което е потвърдено първоинстанционно решение, с което са отхвърлени искове с правно основание чл.124,ал.1 ГПК, предявени от П. Г. И. и на И. Г. И. срещу [фирма] и С. М. С. за признаване за установено по отношение на първия ответник [фирма], че ищците са собственици на 1 054 кв. м. от поземлен имот № 038066 – нива, находяща се в землището на [населено място], общ.С., и за признаване за установено по отношение на втория ответник С. М. С., че ищците са собственици на 220 кв. м. от поземлен имот № 038001 – нива, находяща се в същото землище, на основание упражнявано от ищците давностно владение върху поземлените имоти.
Жалбоподателите твърдят, че обжалваното решение е неправилно и искат то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излагат основания за това, които ще бъдат разгледани по-долу.
Насрещната страна [фирма] оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество оспорва основателността на касационната жалба.
Насрещната страна С. М. С. не е подал писмен отговор.
Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение по иск за собственост, за което след изменението на чл.280,ал.3 ГПК (предишна ал.2) с ДВ, бр. 50 от 2015 г. не съществува ограничение за касационно обжалване.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установено следното:
Въззивният съд е приел, че е сезиран с искове по чл.124,ал.1 ГПК за установяване на правото на собственост на ищците върху процесните имоти, придобито на основание изтекла в тяхна полза придобивна давност в продължение на повече от 10 г., считано от месец юни 1996 г. до датата на подаване на исковата молба. Уточнил е, че макар в исковата молба и във въззивната жалба да са наведени твърдения за сключени от наследодателя на ищците договори за продажба на имотите от ТКЗС, ищците не са основали исковите си претенции на тези твърдения, поради това, че писмените договори за покупка на имотите не са били вписани.
Въззивният съд е изложил мотиви за недоказаност на елементите на придобивна давност, на която ищците основават претенциите си. За претендираната част, включена в имот № 038066, въззивният съд е приел за установено, че през 1997 г. тя е била възстановена на Г. Б., под номер 038002, който лично и чрез наследниците си я владял повече от 10 години. След делбата на имот 038002 и образуването на процесния имот 038066, същият попаднал в дял на З. Г., който го е продал на ответника [фирма]. Въззивният съд е приел за установено, че ответникът [фирма] е владял имота след придобиването му, като предоставил имота за ползване на свидетеля по делото Г., който в продължение на 5 – 6 години е садил зеленчуци в него.
Въз основа на събраните по делото гласни доказателства Въззивният съд е приел, че процесната част от имота, представляваща асфалтовата площадка, не е владяна само от ищците. Счел е, че площадката е ползвана от единия от ищците за сушене на зърно или за складиране на инертни материали, но като цяло тя стояла неоградена, на нея различни хора, в различни периоди от време сушели зърно, миели зеленчуци и я използвали според нуждите си.
По отношение на спорната част от другия имот № 038001 е приел за установено, че от 1995 г. имотът е бил ограден и ползван единствено от втория ответник С. М. С..
Въззивният съд е приел крайния извод, че не са доказани твърденията на ищците за осъществявано необезпокоявано, явно владение на процесните имоти в продължение на повече от 10 години.
В изложението си за допускане на касационно обжалване жалбоподателите излагат правни въпроси, уточнени от настоящия състав, без да бъдат изменяни, като твърдят наличие на основания по чл. 280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК (в редакцията преди измененията с ДВ бр. 86 от 28.10.2017 г.):
1. Дали въззивният съд, като съд по съществото на правния спор, е длъжен да направи свои фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения, доводи на страните? Твърдят противоречие с решение № 10 от 01.02,2012 г. по гр. д. № 130 /2011 г. на ВКС, I г.о.; решение № 796 от 02.02.2011 г, по гр. д. № 1660 /2009 г. на ВКС, I г.о.; т. 19 от Тълкувателно решение № 1 /04,01,2001 г, на ОСГК на ВКС.
Въпросът е свързан с довод на жалбоподателите, че Сливенският окръжен съд не е направил самостоятелна преценка на събраните пред двете инстанции доказателства, поради което е възпроизведено неправилно оценяване на доказателствата от първата инстанция, което считат, че е основание за допускане до касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
Въпросът е обуславящ, но не е разрешен както жалбоподателите твърдят. Относно фактическите изводи въззивният съд е препратил към фактическите изводи на първоинстанционния съд на основание чл.272 ГПК, след което е изложил самостоятелни правни изводи по доводите за неправилност и по основателността на исковете.
Няма противоречие с посочените две решения на ВКС и ТР № 1 /2000 г. Те са постановени по отношение на въззивни решения, постановени в производства, които са разгледани по реда на ГПК от 1952 г. (отм.) и тях са разгледани процесуалноправни въпроси по приложението на чл.188,ал.1 ГПК от 1952 г. (отм.), които се отнасят до правомощия на въззивния съд, установени в този процесуален закон, в който няма разпоредба със съдържанието на разпоредбата на чл.272 ГПК от 2007 г.
Обжалваното в настоящото производство въззивно решение е постановено по дело, което е образувано и разгледано при действието на ГПК от 2007 г. (в сила от 2008 г.), в който правомощията на въззивния съд и въззивното производство са уредени по различен начин, включително и с посочената разпоредба на чл.272 ГПК. Поради това и доколкото въззивният съд е изложил самостоятелни правни изводи след като е препратил към фактическите изводи на първоинстанционния съд на основание чл.272 ГПК, то не е налице противоречие и с разрешението в посочената т.19 от Тълкувателно решение № 1 /04,01,2001 г, на ОСГК на ВКС.
2. Дали правните изводи на въззивния съд относно липсата на владение и придобиване по давност на процесните имоти от ищците са в противоречие с практиката на ВКС, отразена в решение № 68 от 02,08,2013 г, по гр.д. № 603 /2012 г.?
Жалбоподателите твърдят, че тази практика се отнася до приложението на чл.83 ЗС относно владението върху имот в различни периоди от време и презумпцията, че ако се докаже такова владение, предполага се, че владелецът е владял и промеждутъците, което считат, че е основание за касация по чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
Въпросът не е обуславящ и следователно няма противоречие с разрешението в посоченото решение и с практиката, на която се позовават жалбоподателите, тъй като въззивният съд не е приел за установено, че макар жалбоподателите да са владели в отделни моменти, то не са придобили по давност, защото не са владели в промеждутъците, а е приел за установено, че ответниците, а не ищците са владели процесните имоти и че жалбоподателите са ползвали асфалтовата площадка, която е част от процесните имоти, заедно с други хора и с първия ответник, поради което не са ги владели и затова не са ги придобили по давност.
3. Дали въззивният съд е пропуснал да се произнесе по въпроса как се отразява липсата на вписване на договора от 03.06.1996 г. за покупко-продажба на прилежащия терен върху вида на владение?
Жалбоподателите твърдят, че липсата на това вписване не е нарушение на императивна материалноправна норма, а изискване за форма.
Въпросът не е обуславящ. Видно от изложеното въззивният съд е изложил мотиви за това, че ищците изрично са уточнили, че не основават исковете си на твърдения за покупко-продажбата на имоти от ТКЗС, като са посочили и причината за това – че договорите не са вписани.
Т.е. мотивирал е фактическия си и правен извод, че ищците са изключили обстоятелствата за наличие на договори и обстоятелствата, че не са вписани, от наведените от тях и релевантни за спора факти (л.64,стр.2). констатацията и изводът на въззивния съд са обосновани. (Обосновал е, защо (по изричните твърдения на ищците) вписването, липсата на вписване и споменатите от ищците писмени договори не са релевантни за спора факти).
От изложеното следва, че не са осъществени основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
С оглед изхода от това производство жалбоподателите нямат право на разноски. Искането на [фирма] жалбоподателите да бъдат осъдени да му заплатят направените разноски за процесуално представителство в размер на 600 лева е основателно и доказано с представения договор за процесуално представителство, в който е отразено уговарянето и заплащането на сумата. С. М. С. не претендира разноски и не доказва да е направил такива, поради което на него разноски не следва да се присъждат.
Воден от изложеното съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 34 от 17.02.2017 г. по възз. гр. д. № 8/2017 г. на Сливенския окръжен съд, г.о..
Осъжда П. Г. И. и И. Г. И. да заплатят на [фирма] сумата 600 (шестстотин) лева разноски за процесуално представителство в касационното производство.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.