О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 78
София, 25.02.2015 год.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева ч.гр.д. № 4330/2014 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 274, ал.2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба, подадена от К. С. К. срещу определение № 234 от 05.02.2014 г. по ч.гр.д. № 109/2014 г. на Пловдивския апелативен съд. С него е оставена без уважение подадената от К. К. частна жалба против определение от 27.09.2013 г. по гр.д. № 1192/2012 г. на Старозагорския окръжен съд, с което е оставена без уважение молбата й за освобождаване от заплащане на държавна такса по гр.д. № 1192/2012 г. на Окръжен съд – Стара Загора. Жалбоподателката сочи, че обжалваното определение е постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, тъй като въззивният съд е преценявал наличието на предпоставките на чл. 83, ал.2 ГПК за освобождаване от внасяне на държавна такса въз основа на писмени доказателства, представени от насрещната страна, с които жалбоподателката не е имала възможност да се запознае и да изрази становище. Счита, че въззивното определение следва да се допусне до касационно обжалване като противоречащо на практиката на ВКС по въпроса допустимо ли е пред въззивната инстанция да се събират нови доказателства, които не са били поискани своевременно пред първоинстанционния съд.
В писмен отговор ответникът [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място], чрез своя процесуален представител адв. А. С., изразява становище, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1 ГПК, поради което въззивното определение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
Жалбоподателката в настоящото производство К. С. К. е предявила против [фирма] и С. Г. К. иск с правно основание чл. 87 ЗЗД за разваляне на договор за ипотека върху недвижим имот, учредена с нотариален акт № 42, т.ІІ, нот. дело № 199/2008 г. Посочената цена на иска е 56 000 лв. С исковата молба е направила искане за освобождаване от внасяне на дължимата държавна такса, която според първоинстанционния съд е в размер на 2 240 лв.. Представила е декларация за семейно и имотно състояние, с която е декларирала, че семейството й е едночленно, няма доходи от трудови възнаграждения, от свободни професии, наеми и хонорари, получава месечна пенсия в размер на 148 лв. и притежава право на собственост върху едно жилище в [населено място], съставляващо апартамент № 11/ по документи № 1/, находящо се в партера във вх.Б от жилищен блок на [улица], който е от 75.70 кв.м, заедно с принадлежащото му избено помещение и съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж. Към декларацията си е представила експертни решения на ТЕЛК и НЕЛК, с които й е призната трайна нетрудостопособност от 86%.
Първоинстанционният съд служебно е събрал и други доказателства относно имущественото състояние на ищцата, в резултат на което е установил, че тя притежава и недвижимо имущество, непосочено в подадената от нея декларация – земя и сграда в [населено място], общ. А., с данъчна оценка 1709 лв. и жилище в [населено място] с площ 70 кв.м с данъчна оценка 10 331 лв. Или заедно с посочения в декларацията апартамент с данъчна оценка 24010.90 лв., тя притежава недвижимото имущество на обща данъчна стойност 36 051 лв., от което би могла да реализира доходи , позволяващи й да внесе дължимата държавна такса от 2 240 лв. Поради това първоинстанционният съд е приел, че не са налице предпоставките на чл. 83, ал.2 ГПК и е оставил молбата на К. К. за освобождаване от внасяне на държавна такса без уважение.
Пред въззивната инстанция ответникът [фирма] е представил и други писмени доказателства, от които е видно, че ищцата притежава земеделска земя в землището на [населено място], общ. К., от която получава доходи на основание сключен договор за аренда, както и че същата упражнява търговска дейност чрез еднолично търговско дружество [фирма], със седалище и адрес на управление [населено място], от което за 2011 г. е реализирала продажби в размер на 14 000 лв. При обсъждане и на тези доказателства въззивната инстанция е достигнала до извод, че ищцата разполага с необходимите средства, с които да посрещне дължимата държавна такса.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното определение до касационно обжалване по формулирания от жалбоподателката правен въпрос, тъй като не се установява същият да е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Представената с частната касационна жалба съдебна практика е неотносима към настоящия спор, тъй като тя не третира правомощията на първоинстанционния и въззивния съд във връзка със събирането на доказателства за изясняване на релевантните по смисъла на чл. 83, ал.2 ГПК факти и обстоятелства, въз основа на които се преценява дали материалното положение на ищеца позволява поемането изцяло или отчасти на дължимата държавна такса. Производството, което се развива между ищеца и съда по повод искането за освобождаване от държавна такса, не е исково производство и правилата на исковия процес относно събирането на доказателства не се прилагат. Константна е практиката на ВКС, че по молба на страната за освобождаване от държавна такса на основание чл. 83, ал.2 ГПК съдът следва да извърши съвкупна преценка на всички обстоятелства, посочени от лицето – за неговото имущественото състояние, семейното му положение, възраст, здравословното състояние, трудова заетост, включително и тези, които не са били декларирани, но за които има доказателства по делото. В случая въззивният съд е процедирал съобразно тази съдебна практика, поради което няма основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.
Извън изложеното по- горе настоящият състав счита за необходимо да посочи, че по искове по чл. 69, ал.1, т.4 ГПК – за съществуване, за унищожаване или за разваляне на договор, когато той има за предмет вещни права върху недвижим имот, какъвто е и искът за разваляне на договор за ипотека, дължимата държавна такса се събира по правилото на чл. 71, ал.2 ГПК. Това обстоятелство следва да бъде съобразено от първоинстанционния съд, който е длъжен да определи действителната държавна такса.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 234 от 05.02.2014 г. по ч.гр.д. № 109/2014 г. на Пловдивския апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: