О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 78
София, 24.01.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети януари през две хиляди и дванадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 482 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на М. Г. Х., в качеството й на [фирма] със седалище и адрес на управление в [населено място], чрез процесуалния й представител адв. Ж. А., против въззивното решение № 149 от 10 ноември 2010 г., постановено по в.гр.д. № 27 по описа на окръжния съд в гр. Ямбол за 2009 г., с което е отменено решение № 370 от 27 април 2006 г., постановено по гр.д. № 1211 по описа на районния съд в гр. Ямбол за 2003 г. в частта му за отхвърляне исковете на М. Н. Д., Д. К. Д. и П. К. Д. – тримата от [населено място] против касаторката като правоприемник на [фирма] по чл. 59 ЗЗД и вместо него касаторката е осъдена да заплати на М. Г. Х., Д. К. Х. и П. К. Д. по 3257,59 лева, представляващи получени наемни суми през периода 1 октомври 2001 г. – 9 юли 2003 г.
В жалбата се сочи, че въззивното решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и при необоснованост, защото съдът е сформирал цената на иска на база заключение на икономическа експертиза, оспорена от касаторката, според която е определен месечен наем на базата на наема, получаван за този търговски обект от праводателя на касаторката; съдът отказал допускане на тройна експертиза и изчисляване на действителния пазарен наем за този търговски обект, тъй като от значение за размера на обезщетението е сравнението на договорените наеми за подобни обекти и редуциране на същите с оглед съответната площ, полагаща се на ищците; при неизясняване на посочените обстоятелства исковата претенция е недоказана по размер; от заключението на експертизата не може да се направи заключение, че е налице съставът на чл. 59 ЗЗД. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК ВКС трябва да отговори принципно на въпроса съставлява ли годно доказателствено средство изслушаната от въззивния съд експертиза относно стойността на присъденото обезщетение – заключението, макар прието от съда, е непълно и неправилно, като няма метод за определяне на наемна цена по сключен за имота договор за наем; при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следва да се разгледа липсата на обсъждане от страна на въззивния съд на фактическия състав на чл. 59 ЗЗД – сочи се ППВС № 1/79 г.
Подадена е и касационна жалба от същата касаторка против решение № 186 от 20 декември 2010 г., постановено по същото въззивно гражданско дело, с което е допълнено решение № 149 с осъждането на касаторката да заплати на ищците и законната лихва, считано от датата на предявяване на иска – 5 септември 2003 г. до окончателното изплащане и са присъдени съответните разноски.
В касационната жалба касаторката сочи, че допълващото решение е продължение и последица от основното решение и при допустимост и основателност на основната жалба, следва да се отмени и допълващото решение, тъй като то страда от същите пороци, посочени за основното решение. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че повдигнатите въпроси в касационното обжалване на основното решение са от значение за точното прилагане на чл. 59 ЗЗД, както и за развитието на правото, както и е налице противоречие със задължителната съдебна практика.
Ответниците М. Н. Д., Д. К. Д. и П. К. Д. – тримата от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. В. С., в отговор на касационната жалба по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК, сочат доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
К. жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК срещу решения на въззивен съд, подлежащи на касационно обжалване и са процесуално допустими.
С решенията си въззивният съд приел, че по влязло в сила решение ищците са признати за собственици на процесния имот – магазин, като според дадените указания от ВКС искът е основателен само за периода 1 октомври 2001 г. – 9 юли 2003 г.; след като не е придобил собствеността върху процесния имот, а го е отдавал под наем, ответникът по иска се е обогатил неоснователно, а ищците са били лишени от възможността да ползват имота и да реализират доход; от заключението на допълнителната съдебно-икономическа експертиза, изслушана пред въззивния съд, се установява, че за процесния период ответникът е получил наем от “М т. т.” и от магазина за конфекция, които съразмерно на дела на ищците, дават присъдения размер на обезщетение за всеки от тях; въззивният съд приел оспорването на експертизата за неоснователно и приел нейния втори вариант; ищците имат право на обезщетение от деня на обезщетяване по реда на ЗОСОИ на 1 октомври 2001 г.; присъдените суми следва да се заплатят с лихвата от деня на предявяване на иска.
К. поддържа като основания за допускане на касационното обжалване тези по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – разрешаване на правен въпрос в противоречие с практиката на ВКС и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – необходимо е произнасяне по правен въпрос, чието разрешаване е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
След като съобрази поставените правни въпроси и дадените от въззивния съд разрешения, както и сочената съдебна практика, касационният съд приема, че атакуваните въззивни решения не следва да се допускат до касационно обжалване.
Като първи правен въпрос касаторът е заявил произнасянето по това съставлява ли годно доказателствено средство изслушаната от въззивния съд експертиза относно стойността на присъденото обезщетение. Както законът сочи в чл. 202 ГПК, съдът не е длъжен да възприема заключението на вещото лице, а го обсъжда заедно с другите доказателства по делото. Този подход се възприема и в задължителната съдебна практика по реда на чл. 290 и сл. ГПК – например в решение № 113 по гр.д. № 1062 за 2010 г. на IV ГО. По същината си стореното и развито от касаторката оплакване засяга метода, използван от експертизата и начина за изчисляване на съответното обезщетение. Отговорът на поставения въпрос е еднозначен и очевиден, но разрешението на въззивния съд всъщност е различно – значимо в случая е какво е значението на оспорването на заключението на вещото лице от някоя от страните за оценката му от съда с оглед предназначението му да установи или провери съответните обстоятелства от значение за спора. Подобен правен въпрос обаче не е зададен на съда, а липсата му не дава възможност на ВКС да се произнесе по него чрез допускането на касационното обжалване, независимо от значимостта му за спора – така се приема в задължителното за съдилищата ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК, т. 1.
На второ място касаторката сочи, че при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е необходимо произнасянето на ВКС във връзка с липсата на обсъждане на фактическия състав на чл. 59 ЗЗД от страна на въззивния съд. Поддържа се, че е налице противоречие с т. 4, 5 и 8 на ППВС № 1/79. От една страна, дадените в посоченото постановление разрешения не касаят обсъждането на фактическия състав на чл. 59 ЗЗД – ВС в т. 4 прави разлика между основанията по чл. 59 и по чл. 55, ал. 1 ЗЗД; в т. 5 се изтъква, че връзката между обедняването и обогатяването не е причинна, а и двете са следствие на друг факт или други факти; в т. 8 се разяснява субсидиарният характер на иска по чл. 59 ЗЗД спрямо исковете по чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Ето защо соченото противоречие не е налице. От друга страна, разрешението на въззивния съд е съобразено решение № 1450 от 30 декември 2008 г. по гр.д. № 1365 за 2007 г. на ІV ГО, в което в рамките на предходно касационно производство по същия иск касационният съд е приел, че безспорно, след като не е придобил собствеността на процесния магазин, а е отдавал същия под наем, ответникът [фирма] се е обогатил неоснователно, като в същото време ищците са били лишени от възможността да получат доход от своя имот; прието е, че искът е основателен само за периода 1 октомври 2001 г. – 9 юли 2003 г., тъй като след тази дата търговецът прехвърлил правата си върху имота върху Д. Х.; липсата на разграничаване на отговорностите на двамата ответници по време е мотивирала ВКС да върне делото за определяне на размера на обезщетението за всеки ищец за сочения период. В съответствие с правилото на чл. 218з, ал. 1, изр. второ ГПК (отм.), указанията на ВКС по тълкуването и прилагането на закона са задължителни за съда, на който делото е върнато. Въззивният съд използвал знанията на вещо лице, за да установи размера на дължимата сума. В атакуваното въззивно решение е прието, че ответникът по иска, без да е собственик на процесния имот, го е отдавал под наем, поради което се е обогатил неоснователно, а ищците са били лишени от възможността да ползват имота и съответно да реализират доход. При посочените доводи следва да се приеме, че съдът е съобразил всички необходими елементи от фактическия състав на предявения иск, поради което твърдяната липса на подобно обсъждане, не се оправдава от фактическа страна.
Ответниците не претендират заплащане на разноски за касационното производство, поради което касационният съд не присъжда разноски.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 149 от 10 ноември 2010 г. (в обжалваната му част) и решение № 186 от 20 декември 2010 г., постановени по в.гр.д. № 27 по описа на окръжния съд в гр. Ямбол за 2009 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: