3
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 780
София, 21,10,2013 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, І т.о., в закрито заседание на 14 октомври две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Никола Хитров
ЧЛЕНОВЕ: Елеонора Чаначева
Росица Божилова
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от председателя /съдията/ Никола Хитров
т. дело № 23 /2013 год.
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. СГ Е.-В. Т. против решение № 91/23.07.2012 г. по в.гр.д. № 93/2012 г. на ВТОС, с което се потвърждава решение № 1034/17.11.2011 г. по гр.д. № 1142/2011 г. на ВТРС в частта, с която касаторът е осъден да заплати на М. Т. М. от Г.О. сумите: 24 114.79 лв. главница, представляваща задължение по споразумение от 19.05.2008 г. ведно със законната лихва, 4 877.24 лв. лихва за забава и 2 006.38 лв. разноски.
Ответникът по касационната жалба М. е подал отговор, че същата не следва да се допуска, а е и неоснователна, като претендира за разноски.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се твърди следното: І.Въззивното решение е недопустимо, тъй като решението на първоинстанционния съд е недопустимо, защото е постановено по непредявен иск., ІІ. Въпросите: 1. Има ли равенство между задължението на работодателя за осигуряване служебен транспорт на работниците и поето задължение от работодателя да бъде заплатена на работника половината стойност на личен автомобил на работника, с който да ходи на работа? и Когато дадено лице е кредитор по договор за определена престация / в случая ищецът е бил длъжен да ходи на работа с личния си автомобил/, има ли основание по чл.26,ал.2 ЗЗД втори договор между същите лица, по който кредиторът по първия договор да заплаща средства?, били от значение за развитие на правото.
ВКС-І т.о., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предмет на делото е заплащане на суми по сключеният между страните договор от 19.05.2008 г., с които са се споразумели да закупят лек автомобил на лизинг, като договорът за лизинг е сключен на 13.05.2008 г. от ищеца. Всички плащания са по равно от страните. Лекият автомобил през срока на лизинга ще бъде използуван за лични нужди и изпълнение на служебните задължения на ищеца при ответника-касатор. Средствата за поддръжка за срока на лизинга се осигуряват от Е.. След изплащане на лизинга и остатъчната стойност на автомобила собствеността ще придобие ищеца М.. При прекратяване на трудовото правоотношение през времето на лизинга, вноските остават за ищеца и след изплащане собствеността ще се прехвърли върху М..
Ответникът-касатор не спори, че е налице неизпълнение от негова страна на договора-споразумение, но оспорва неговата действителност и твърди нищожност поради липса на основание-чл.26,ал.2,изр.2 ЗЗД.
І. Няма вероятност решението да е недопустимо по следните съображения: На стр.3 в т.3.6 от изложението касаторът уточнява, че въззивното решение, независимо от неговите мотиви, било недопустимо, защото това водело до произнасяне съобразно основанията на иска, само от една инстанция. Но на касационно обжалване подлежи въззивното решение и то в неговата цялост с мотивите, а самият касатор признава, че неговите мотиви са съобразно с основанията на иска.
ІІ. Не са налице предпоставките на т.4 ТР 1/2009 ОСГТК.
1.Никъде във въззивното решение не се говори за такова равенство. С чл.9 ЗЗД е приета свобода на договарянето, което е във вр. с автономия на волятя-чл.19 КонстРБ. Следва да се отграничава от липсата на свобода на договарянето при едностранните сделки-чл.44 ЗЗД.
Позоваването на чл.124 КТ, относно съдържанието на трудовото правоотношение, и на чл.294,т.3 КТ, относно задоволяване на социално-битови потребности, не може да обоснове липса на основание и е ирелевантно, защото в случая спорът не касае трудовите отношения между страните по делото, а други отношения на база постигнато между тях споразумение, /във връзка с договор за финансов лизинг/, което е процесно.
2. Вероятно касаторът нарича трудовия договор първи, а процесното споразумение-втори. Съгласно чл.26,ал.2,изр.2 ЗЗД основанието се предполага до доказване на противното. Дали тази презумпция е оборена не е предмет на настоящето производство. На преценка подлежат правните изводи на съда, а не установите от съда факти и обстоятелства. Възприемането на фактическата обстановка от решаващия съд, както и тълкуването на закона, не представляват основания за допускане на касационно обжалване, а са относими към евентуалната неправилност на обжалвания съдебен акт по смисъла на чл.281,т.3 ГПК. Липсата или наличието на доказателства за оборване на законна презумпция, е въпрос по основателността на иска, съобразно фактическите обстоятелства установени по делото, т.е. фактически въпрос, който се преценява от съда според всички факти по делото. В случая, конкретната преценка на въззивният съд за липсата или наличието на такива данни, би подлежала на проверка за правилност на решението по реда на чл.281,т.3 ГПК, но не може да обоснове приложно поле по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК.
По изложените съображения, касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280,ал.1 ГПК и затова не следва да се допуска до разглеждане по същество със законните последици по чл.78 ГПК.
Водим от горното, ВКС-І т.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 91/23.07.2012 г. по в.гр.д. № 93/2012 г. на Великотърновски ОС.
Осъжда П.-СГ Е.-В.Т. да заплати на М. Т. М. от Г.О. сумата 730 лв. възнаграждение за един адвокат по това производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: