5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 781
София, 12.10.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на пети октомври през две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдията Петрова т.д. № 792 по описа за 2016 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ищцата С. Ш. като [фирма] против Решение № 378 от 27.11.2015г. по в.т.д. № 565/2015г. на Пловдивския АС, ТО, 3 състав, с което след отмяна на решението по т.д.№ 637/2014г. на ОС Пловдив, с което обективно съединените искове са били уважени, е постановено друго. Отхвърлени са предявените от едноличния търговец против [фирма], [населено място] искове за връщане на суми, получени от ответника с оглед неосъществено основание – чл.55,ал.1, предл.второ ЗЗД – за сумата 30 000лв. частичен иск от вземане в общ размер 150 000лв. – авансово плащане за изработка и пускане в експлоатация и сервизно обслужване на автоматизирани конвейерни системи, за сумата 30 000лв. – частичен иск от вземане в общ размер 94 320лв., представляваща плащане за инженеринг, консултации, проектиране и сервиз на промишлена електроника и пневматични системи за контрол и за сумата 40 000лв. частичен иск от вземане в общ размер 178 686лв., представляваща авансово плащане за производство, доставка, монтаж и пуск в експлоатация на технологична линия за химическа обработка на строително стъкло.
В касационната жалба се твърди, че решението е постановено в противоречие с разпоредбата на чл.269, изр.второ ГПК, тъй като апелативният съд е нарушил правомощията си като се е произнесъл по правилността на решението извън наведеното от въззивника твърдение, че е налице устен договор за изработка, а не соченото от ищцата неоснователно обогатяване. Посочва се, че ПАС е бил сезиран и е следвало да се произнесе само по посоченото оплакване на ответника, че е налице сключен договор. Твърдението е, че решението е в противоречие с ТР №1/09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС и други цитирани решения по чл.290 ГПК. Искането е за отмяната му и постановяване на друго за уважаване на исковете. Идентично е съдържанието на изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК. Поддържа, че спорът е разрешен от въззивната инстанция в противоречие с разпоредбата на чл.269 ГПК, тъй като съдът е излязъл извън правомощията си на въззивна инстанция; че правомощията му са строго лимитирани – да се произнесе служебно само по валидността и допустимостта на обжалваното решение, а по правилността му е ограничен от посоченото в жалбата. Сочи се, че в конкретния случай ответникът е искал отмяна на първоинстанционното решение с оглед единствено на тезата си, че е сключен устен договор за изработка, поради което въззивната инстанция е дължала произнасяне и решаване на спора по посоченото оплакване и твърдението за валидна договорна връзка. Поддържа се, че съдът не се е занимал с този въпрос, а отменил решението на окръжния съд, дискутирайки дали има или не неоснователно обогатяване, довод, който липсва като оплакване от въззивника, поради което е налице противоречие с ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, Решението по гр.д.№ 1645/2009г. на 4г.о., по гр.д.№ 1728/2009г. на 3 и гр.д.№ 952/2010г. на 4 г.о.
В писмен отговор [фирма] оспорва наличието на предпоставките за допускане на обжалването и основателността на касационната жалба.
За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:
В исковата молба ищцата е поддържа, че на 18.02.2014г. платила по банковата сметка на ответника сумата 94 320лв., представляваща плащане за инженеринг, консултации, проектиране и сервиз на промишлена електроника и пневматични системи за контрол; На същата дата платила сумата 150 000лв. авансово плащане за изработка и пускане в експлоатация и сервизно обслужване на автоматизирани конвейерни системи. За сбора от двете суми и за описаните дейности представя с исковата молба проформа фактура 102853/09.02.2014г. за 293 184лв. и фактура № 35793 от 20.02.2014г. за същата сума с доставчик [фирма] и получател едноличния търговец. На 24.02.2014г. платила по банковата сметка на ответника 178 686лв., представляваща авансово плащане за производство, доставка, монтаж и пуск в експлоатация на технологична линия за химическа обработка на строително стъкло във връзка с което представя фактура 35817 от 23.02.2014г. с доставчик търговското дружество и получател ЕТ. Твърди, че независимо от платените суми, договори не били сключени, поради което ответникът не пристъпил към изпълнение, но и не върнал преведените му суми. Искането е за осъждането на ответника да върне сумите на основание чл.55,ал.1 ЗЗД като исковете са предявени като частични.
Ответникът не е оспорил получаването на сумите и представените от ищцата доказателства. Въвел твърдения, че страните договорили устно [фирма] да извърши доставки и услуги на едноличния търговец за дейностите, така, както са описани в издадените фактури, като за извършването им да ползва подизпълнители, изрично съгласувани с възложителя; в изпълнение на това, след получаването на първия превод от 309 984лв. превел на подизпълнителите / [фирма] и [фирма] общо 233 820лв./, а с полученото авансово плащане по фактура 35817/23.02.2014г. започнали дейности във връзка с производството на технологична линия за обработка на строително стъкло, съгласно уговореното. Възразил е, че единствено е била получена без основание сумата 16 800лв., която е била възстановена на ищеца.
Първоинстанционният съд е квалифицирал иска по чл.55,ал.1, предл.второ ЗЗД. Приел е, че при липсата на спор за извършени от ищцата и получени от ответника плащания и при неяснота относно предмета на насрещните престации на [фирма] /с оглед твърденията му, че договорите са устни и са предприети действия по изпълнението им и от получените от ищеца суми е извършен превод в полза на третите лица-подизпълнители/, предявеният иск следва да бъде уважен. Акцентирал е на недоказаност на твърденията на ответника за валидно сключени договори, които да са правното основание за извършените плащания; че по начина, по който са описани във фактурите, се касае до комплексни дейности, но фактурата не съдържа съществените елементи на договора, неясни са поетите от ответника задължения с необходимата степен на идентификация, отсъстват данни за технически задания, спецификации и приложения, в които да са описани видовете работи, които ответникът е следвало да извърши; че договорите за изработка, каквито ответникът е твърдял че са сключените, следва да съдържат ясно очертан предмет на възложената работа, и че при отсъствие на конкретизиран предмет, валидни договори за изработка няма. Счетено е, че друг извод не следва от ангажираните от ответника доказателства за извършени плащания към подизпълнители, с които се стреми да докаже започнатото изпълнение, тъй като след като няма яснота относно предмета на възложените от ищеца работи, не може да се приеме за установена връзката му с твърдяното възлагане на дейностите на подизпълнители.
В жалбата си пред апелативния съд [фирма] е изложило доводи за неправилност на първоинстанционното решение и конкретно неправилност на извода, че дружеството не е доказало твърдението си за сключването и изпълнението на трите договора във връзка с които са били представени с исковата молба фактури.
Въззивната инстанция е потвърдила извода за правната квалифиция на иска – чл.55, ал.1, предл.второ ЗЗД. Посочила е, че с частично предявените искове се иска връщане на суми с оглед неосъществено основание – проектирани от страните, но несключени три договора за изработка. Счела е, че е налице констатираната от първоинстанционния съд неопределеност относно предмета на насрещните престации на [фирма], така както са описани в процесните фактури. Мотивирала е, че за да е налице притезание за връщане на дадено с оглед очаквано, но неосъществено основание, основанието следва да е идентифицирано до степен, която да го прави фактически и правно определимо; че не би било възможно да се квалифицира „неосъщественото“ без да са ясни признаците му; че за да е налице хипотезата на плащане и получаване на парична сума с оглед неосъществено основание, необходимо е причината за плащането да е ясна, тъй като в хипотезата на чл.55,ал.1,предл.второ ЗЗД, плащането е престация, и ако тя е направена поради неясно или неизвестно основание, е правно невъзможна и в тази хипотеза плащането е само плащане, а не престация. Изложени са правни доводи, че престация без основание няма, а неопределяемите основания поначало са неосъществими. Счетено е, че посочените от ищеца основания за плащане /„авансово плащане за изработка и пускане в експлоатация и сервизно обслужване на автоматизирани конвейерни системи“, „плащане за инженеринг, консултации, проектиране и сервиз на промишлена електроника и пневматични системи за контрол“ и „авансово плащане за производство, доставка, монтаж и пуск в експлоатация на технологична линия за химическа обработка на строително стъкло“/, не са и не могат да бъдат основания за получаването на престация, предоставена от платеца на получателя на парите, защото насрещната престация на този получател – като неопределена – е неизвестна; а след като е неизвестна, без допълнително договаряне, е и неосъществима. Мотивирано е, че тъй като е правно невъзможно наличието на основание, което да предполага неосъществима престация, самото основание е също неосъществимо. Счетено е, че тъй като посоченото и твърдяно от ищцата основание за връщане на процесните суми е недоказано и исковете са неоснователни.
Искането за допускане на обжалването е неоснователно.
От изложените от апелативния съд мотиви е очевидно, че доводите в жалбата за наличие на основание, на което въззивникът да задържи сумите /сключени и изпълнявани от него договори за изработка/ са приети за неоснователни. При този извод, съставът на ПАС е изложил становището си относно предпоставките за уважаване на иска по чл.55,ал.1,предл.втото ЗЗД, като е разсъждавал какво означава неосъществено основание. Застъпил е тезата, че отсъства изискваното от закона /във втората/ хипотеза неосъществено основание на плащането, ако насрещната престация е неопределена, неизвестна.
Правен въпрос относим към решаващите изводи на ПАС по приложението на разпоредбата на чл.55,ал.1,предложение второ ЗЗД – предпоставките за наличието на фактическия състав на получаване с оглед неосъществено основание, не е поставен. Поддържаната в изложението теза е за процесуално нарушение във връзка с ограничения обсег на дейността на въззивната инстанция и в този контекст е позоваването на допуснато процесуално нарушение при упражняване на правомощието по чл.269,изр.второ ГПК и противоречие с ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и други цитирани решения по чл.290 ГПК. Твърдяното противоречие не е налице. Касаторът игнорира факта, че решаващите изводи на въззивната инстанция са основани на приложението на императивна материалноправна норма – нормата на чл.55,ал.1 във втората хипотеза на ЗЗД и на тълкуването й в разбирания от съда смисъл. В този случай е приложимо даденото разрешение в т.1 на ТР № 1/2013г. – ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма; доколкото основната функция на съда е да осигури прилагането на закона, тази му дейност не може да бъде обусловена от волята на страните, когато следва да се осигури приложение на императивен материален закон, установен в обществен интерес. Както се посочи, правен въпрос относим към обуславащите изхода на спора изводи на ПАС по приложението на императивната материалноправна норма и даденото тълкуване, не е поставен, което изключва основателността на искането за допускане на обжалването.
Ответната страна не е претендирала разноски за настоящото производство.
Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на Решение № 378 от 27.11.2015г. по в.т.д. № 565/2015г. на Пловдивския АС, ТО, 3 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ ЧЛЕНОВЕ