О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 781
Гр. София, 13.11.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 30.10.2017 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Иванова гр.д. №1874/17 г., намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Д. С. и А. С. срещу въззивното решение на Апелативен съд В. по гр.д. №509/16 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение е отхвърлен искът на касаторите срещу В. С. и Д. С. с пр. осн. чл.33 ЗЗД – за унищожаване на сключения от бащата и наследодател на ищците Б. С. / поч. на 15.02.14 г./ и ответника В. С., през време на брака му с ответницата Д. С., договор от 16.08.2013 г. за продажба на недвижим имот в [населено място], подробно описан по делото и в решението. Унищожаването се иска поради сключването на договора поради крайна нужда при явно неизгодни за продавача условия.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.
За допускане на обжалването касаторите се позовават на чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК. Намират, че от значение за спора и за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото е материалноправният въпрос: Налице ли е крайна нужда за прехвърлителя на един недвижим имот в случаите, когато не разполага със средства за ежедневна издръжка и към кой момент следва да се изследва наличието на крайната нужда – към момента на извършване на прехвърлителната сделка или в по-ранен момент.
В противоречие с цитираната практика на ВКС, според касаторите, е решен от въззивния съд процесуалноправният въпрос: Допустимо ли е решението на второинстанционния съд да почива на твърдения, въведени във въззивната жалба и доказателства, събрани пред въззивната инстанция в нарушение на разпоредбата на чл.266 ГПК, които не представляват новооткрити или новосъздадени доказателства по см. на чл.147 ГПК?
Сочените основания за допускане на обжалването не се установяват: в съответствие с практиката на ВКС, цитирана от касаторите / посоченото в изложението р. по гр.д. №151/11 г. на ВКС, четвърто г.о., р. по гр.д. №3941/16 г. на трето г.о. на ВКС и др./, въззивният съд е преценил дали продавачът Б. С. е бил в състояние на крайна нужда към момента на сключване на договора – 16.08.2013 г. Приел е, че от събраните доказателства за доходите / негови и на семейството му/ за периода 2010 -2013 г. такова състояние не се установява: Б. С. обитавал жилищната сграда в имота, заедно с родителите си, бил собственик на работеща пицария, стопанисвана съвместно със синовете му, близките му били загрижени за него и получавал от тях морална и финансова подкрепа. Разходите, свързани с лечението на заболяването на продавача са в минимален размер при данните за имущественото му състояние и подкрепата на близките му и не обосновават извод за изпадането му в крайна нужда от средства за лечение към момента на продажбата.
Процесуалният въпрос също не е решен в противоречие с цитираната практика на ВКС. От определението от 17.10.16 г. на ОС Варна и определението, държано от същия съд в о.с.з. от 2.11.16 г., с което са оставени без уважение доказателствените искания на въззивниците, е видно, че въззивната инстанция не е събирала нови доказателства в противоречие с чл.266 ГПК и сочената от касаторите практика по прилагането на тази разпоредба. Изводите на въззивния съд за прехвърлените преди сключването на процесния договор от продавача имоти и за жилищния имот, който е притежавал към този момент, се основават на събраните по делото пред първата инстанция доказателства, цитирани и в решението на първоинстанционния съд /справки от службата по вписванията/.
Поради изложеното не са налице сочените основания за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд В. по гр.д. №509/16 г. от 24.11.16 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: