О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 781
Гр.София, 18.11.2019г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на пети ноември през две хиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Русева г.д. N.2028 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Виденов груп“ООД срещу решение №.135/8.01.19 по г.д.№.306/18 на Окръжен съд Ямбол-в частта, с която е потвърдено реш.№.479/13.07.18 по г.д.№.22/18 на РС Ямбол за осъждане на касатора да плати на основание чл.200 КТ 14155,10лв. обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука на 18.09.17г., ведно със законната лихва от 18.09.17г. до окончателното изплащане и съответно присъждане на разноски.
Ответната страна К. Д. Д. оспорва жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е намерил предявения иск с правно основание чл.200 КТ за основателен за сумата 14155,10лв. обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука-доколкото от полагащото се такова 15000лв. е приспаднал платеното застрахователно обезщетение 855,90лв. Приел е, че са налице предпоставките на цитираната разпоредба за ангажиране отговорността на ответника като работодател на ищеца за претърпените от него неимуществени вреди – болки и страдания във връзка с травматично увреждане, признато по надлежен ред за трудова злополука /счупвания на четвърти и трети пръст на ходилото на десния крак, разкъсно-контузни наранявания в областта на меките тъкани, ампутиране на петия пръст-наложили лечение и ползване на болничен отпуск/. По делото няма спор, че злополуката е настъпила на 18.09.17г.-по време на извършване на нормалната за работника трудова дейност по транспорт в склад на дружеството-К.Д. управлявал ел.количка, св.Д.-ричтрак, като при слизане от количката-за да провери точното наименование на продукт и локацията, на която трябва да се постави-кракът на ищеца бил премазан от ричтрака. Съдът е намерил за неоснователно възражението за съпричиняване и груба небрежност предвид неспазване на инструкциите и неносене на предпазни обувки. Посочил е, че съгласно чл.201 ал.2 КТ отговорността на работодателя може да се намали, ако работникът е допринесъл за трудовата злополука, като е допуснал груба небрежност; че не всяко нарушение на трудовата дисциплина обосновава приложението на разпоредбата; че следва да е налице и подчертано субективно отношение, довело до осъществяване на груба небрежност. Отразил е, че като терминология в теорията се прави аналог между грубата небрежност по КТ и самонадеяността по наказателното право – като се счита, че с груба небрежност действа този, който е предвиждал настъпването на неблагоприятния резултат, но лекомислено се е надявал, че същият няма да настъпи или че ще успее да предотврати неговото настъпване. Приел е, че в случая ищецът не е нарушил разпоредбата на т.3.8 от инструкцията за безопасност-според която при съвместна дейност водачът на мотокара и останалите работници следва да спазват безопасна дистанция помежду си, като се използват подходящи начини за сигнализация и от двете страни /доколкото, дори К.Д. да не е предупредил за слизането си от машината, видно от показанията на св.Д. и обясненията пред работодателя по повод инцидента на водача на ричтрака св.Д., последният е знаел за местонахождението на пострадалия и че същият слиза-и следователно е трябвало да премине на безопасно разстояние от него/, както и че не е налице съпричиняване предвид твърдяната груба небрежност поради неносене на предпазни обувки по време на инцидента /доколкото, с оглед характеристиките на зачислените обувки (неметално бомбе, неметална вложка устойчива на пробождане, отговарящи на стандарти за устойчивост при плъзгане) – които не отговарят на тези в сертификата на модела работни обувки за понасяне на тежести или удари от тежки предмети, дори същите да бяха носени по време на инцидента (вместо ползваните маратонки също с неметално бомбе), те не биха намалили ефекта от преминаването на ричтрака и предотвратили причинените травми на ходилото на десния крак/. За неоснователно е намерено и възражението във връзка с липсата на трудоустрояване, тъй като законодателят не е предвидил такова условие за обезщетяване на вреди от трудова злополука. Същевременно, доколкото работодателят е застраховал работника за настъпила неработоспособност поради трудова злополука-в която връзка на последния е било изплатено застрахователно обезщетение /844,90лв./, съдът е приел, че с него следва да бъде намалено дължимото такова. Същото, при съобразяване на критериите по чл.52 ЗЗД и всички обективно съществуващи обстоятелства по ППВС 4/68г., в това число интензитета на търпените болки и страдания, битовите неудобства, младата възраст, сравнително продължителния оздравителен процес-който е бил свързан, освен с болка, неудобства, промяна на обичайния начин на живот и поведение (в това число предвид необходимостта за пострадалия да се полагат грижи-вместо той да полага такива за детето си), и с ампутиране на пръст от ходилото /последица за цял живот/ – е определено в размер на 15000лв. При тези обстоятелства, след приспадане на платеното застрахователно обезщетение, са присъдени 14155,10лв.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът /без да сочи практика и конкретизира хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК/ извежда въпроса „дали всички предпоставки на самонадеяността по смисъла на чл.11 ал.3 от НК следва да са налице, за да има груба небрежност по смисъла на чл.201 ал.2 от КТ“ и „как се извлича „подчертано субективно намерение на субекта“; има ли равнопоставеност между термина „допринасяне“ и „подчертано субективно намерение на субекта““.
Настоящият състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
От една страна въпроса така, както е поставен, не е бил предмет на изрично изследване от въззивната инстанция и на излагане на мотиви. От друга страна във връзка с дефинирането на грубата небрежност е налице задължителна практика – съгласно която груба небрежност по смисъла на чл.201 ал.2 КТ е неполагане на дължимата грижа, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия – при проявена от работника липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност (реш.№.348/11.10.11 по г.д.№.387/10, ІV ГО на ВКС, реш.№.62/24.02.2015 по г.д.№.2798/14, ІV ГО на ВКС, реш.№.291/ 11.07.12 по г.д.№.951/2011, ІV ГО на ВКС/, респективно груба небрежност е налице, когато работникът е съзнавал, предвиждал настъпването на вредоносните последици, но е мислил да ги предотврати /реш.№.1026/ 18.12.09 по г.д.№.4001/09, І ГО на ВКС/. Преценката за положената грижа е в зависимост от конкретните обстоятелства, при които е настъпила злополуката, от поведението на работника, съпоставено с доказателствата как е следвало да процедира и в резултат на кои негови действия е настъпила вредата. Въззивният съд не се е отклонил от горепосочената задължителна практика. Именно съобразявайки същата – и изричната разпоредба на чл.201 ал.2 КТ-изискваща допринасяне за вредата, е изложил ясни мотиви, че дори зачислените служебни обувки да бяха носени по време на инцидента (вместо ползваните маратонки също с неметално бомбе), те не биха намалили ефекта от преминаването на ричтрака и не биха предотвратили причинените травми на ходилото на десния крак. Видно от изложеното, поставените въпроси нямат самостоятелно значение за изхода на спора, тъй като не са обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд – които са свързани с недоказаност на твърдението за наличие на принос, респективно на съпричиняване на увреждането. Установяването на последното е в тежест на ответника /чл.154 ГПК/ и същият, видно от отразеното от въззивната инстанция и данните по делото /вкл. предвид необходимост от специални знания/, не е ангажирал годни доказателствата в този смисъл при условията на пълно и главно доказване. С оглед на изложеното и разясненията в ТР 1/10 ОСГТК на ВКС /т.1-т.4/, не е налице правен въпрос и годно общо основание, респективно хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК.
С оглед на всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Предвид изхода на спора, на пълномощника на К.Д. – адв.Н. Н. К., изготвила отговор на касационната жалба, следва да се присъди адвокатско възнаграждение на основание чл.38 ал.2 ЗА в размер на 500лв.
Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.135/8.01.19 по г.д.№.306/18 на Окръжен съд Ямбол.
ОСЪЖДА „Виденов груп“ООД, [населено място], ЕИК[ЕИК], да плати на адв. Н. Н. К., САК, 500лв. /петстотин лева/ адвокатско възнаграждение на основание чл.38 ал.2 ЗА.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: