11
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 781
гр. София, 21.10.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на седми май през хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдията Иво Димитров т.д. № 2662 по описа на съда за 2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК. Образувано е по постъпила касационна жалба от ищцата в производството Р. Т. Г. срещу въззивно решение № 54, постановено на 16. 01. 2014 г. от Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, Четвърти състав по гр.д. № 3379 по описа на съда за 2013 г., в частта му, с която е потвърдено решение, постановено от Софийски градски съд по гр.д. № 11397/2009 г. в неговата част, с която е отхвърлен предявеният от Р. Т. Г. срещу ЗД [фирма] иск с правно основание чл. 226, ал. 1 от Кодекса за застраховането (КЗ), за заплащането на обезщетение за неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 30. 10. 2008 г. за сумата 50000 лв., представляваща разликата над присъдената сума 350000 лв. до общо предявения размер от 400000 лв., ведно със законната лихва върху същата сума, считано от датата на увреждането до окончателното изплащане, със законните последици.
В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение, като постановено при неправилно прилагане на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281,т. 3 от ГПК, като се сочи дословно, че решението на САС е неправилно поради нарушение на чл. 52 от ЗЗД по следните съображения: Въззивната инстанция не е обсъдила в достатъчна степен броя, вида, степента и характера на получените от пострадалата при процесното ПТП увреждания, не е разграничила кои от тях са тежки телесни увреди по смисъла на чл. 128 от НК и кои – средни, не е отчетена пожизнената 100 % ннвалидизация на пострадалата, както и неблагоприятните прогнози за липса на каквито и да било подобрения за в бъдеще от състоянието, в което се намира същата след ПТП, и въпреки активно провежданата ежедневна рехабилитация. Не е отчетено още, че поради необратимостта на квадрипарезата, пострадалата е сериозно ограничена да се придвижва самостоятелно, както и постоянната необходимост от чужда помощ, която е пожизнена. Не е съобразено обстоятелството, че състоянието, в което се намира пострадалата е довело до тежка социална изолация, която не й позволява да създаде семейство и да роди и отгледа деца. Не е обсъдено, че непоправимо е нарушена не само социалната й адаптация, но й бъдещата й професионална реализация (с оглед ограниченото запрещение), същата не би могла да завърши висше образование, нито пък поради 100% трайно намалена работоспособност, да кандидатства за каквито и да било европроекти за развитие на каквато и да било дейност например. Запрещението, под което е поставена, е достатъчно основание да се приеме, че е налице тежка телесна увреда по смисъла на чл. 128 от НК – продължително разстройство на съзнанието (повече от пет години без индикации за подобрения), както се установява и от приетата СМЕ. Не е взета пред вид тежката степен на квадрипареза и на четирите крайника (което състояние се установило, че е необратимо) и в съчетание с продължителното разстройство на съзнанието, са налице значителни социално-битови ограничения, които са непреодолими, и освен произтичащите болки и страдания, които й носят и ще продължават да й носят в бъдеще, ще ограничават значително възможностите й за реализация в професионален и личен план. Твърди се, че тези обстоятелства са установени при условията на пълно и главно доказване в хода на производството по делото и се включват в обхвата на обезщетението, като предвидими вреди, чието бъдещо проявление е сигурно и неизбежно с оглед необратимия характер на уврежданията. За тях въззивният съд не бил изложил никакви мотиви, въпреки че са относими и имат значение за правилното определяне на крайния размер на търсеното обезщетение, за да се изпълни със съдържание понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, особено като се има предвид и застрахователното покритие за едно пострадало лице към деня на настъпване на автопроизшествието.
В приложение и допълнително такова по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се излагат основания за допускане на касационно обжалване.
Иска се отмяна на въззивното решение в обжалваната част и постановяване на друго такова по спора, с което предявеният от касатора иск да бъдат уважен в цялост, със законните последици, не се претендират разноски за касационната инстанция.
Ответникът по жалбата не взема становище по същата.
В частта му, с която първоинстанционното решение е потвърдено в неговата осъдителна част, въззивното решение, като необжалвано от ответника, е влязло в сила.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба, като подадена от страна в производството, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и в законоустановения срок, е процесуално допустима. В конкретния процесен случай обаче, не се установява по делото да са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е посочил в решаващите си мотиви, относими към обжалваната по касационен ред част на въззивното решение, че първоинстанционният съд, позовавайки се на заключенията на вещите лица, изготвили медицински експертизи, подробно е описал нанесените на ищцата увреждания, претърпените от нея болки и страдания, трайната загуба на работоспособност, а именно: тежка множествена травма, най-сериозна в областта на главата, но също и контузия на гръдния кош и белите дробове; навлизане на кръв в коремната кухина и в левия бял дроб, коматозно състояние за около 75 дни. Отчетено е обстоятелството, че на ищцата са останали трайни увреждания, изразяващи се в квадрипареза, намалено зрение и двойно виждане, паметови нарушения, белези на пареза на 5 черепно-мозъчни нерви, пристъпи на мигреноподобно главоболие, нарушение в говорната функция, трудно преглъщане, вестибуларен и ендокринологичен синдром. Според вещите лица, прогнозата за бъдещото състояние на пострадалата не е оптимистична. Ищцата е търпяла интензивни болки и страдания една година след излизането й от кома. Състоянието й е обусловило 100 % трайна загуба на работоспособност с чужда помощ, съгласно решение на ТЕЛК от 04. 08. 2009 г. и е наложило поставянето й под ограничено запрещение. Въззивният съд е приел, че с оглед на установените телесни и мозъчни увреждания, продължителността на периода, през който ищцата е била в кома – около 75 дни, времето, през което е търпяла интензивни болки и страдания – около една година след излизане от комата, възрастта на ищцата към датата на настъпване на уврежданията – 19 г., неблагоприятната прогноза за възстановяването й и степента на трайна загуба на работоспособност, определеното обезщетение в размер на 350 000 лева е справедливо, и отчита обема, и тежестта на неимуществените вреди, поради което жалбата на ищцата е неоснователна и обезщетението не следва да се завишава с още 50 000 лева.
В двете изложения на основания за допускане на касационно обжалване се сочи, че в противоречие с ППВС № 4/68 г. т. 10 и 11, въззивната инстанция не е изложила достатъчно мотиви за редица конкретно установени факти и обстоятелства, имащи значение за правилното приложение на чл. 52 от ЗЗД, като не е разграничила наличието на тежки телесни увреди по смисъла на чл. 128 от НК, касаещи продължителното разстройство на съзнанието на поставената под ограничено запрещение жалбоподателка (повече от пет години), квадрипаретичния синдром и на четирите крайника (който е необратим) и липсата на прогнози за подобрения в общото здравословно състояние, респ. не са изложени мотиви за произтичащата от нарушеното съзнание невъзможност пострадалата да създаде свое семейство, да роди и отгледа деца, които следват и от нарушената координация на движенията, невъзможността й да води пълноценен самостоятелен живот, нуждата й постоянно от чужди грижи и помощ съобразно състоянието й на 100 % трайно намалена работоспособност, както и дълбоката социална изолация, дължаща се именно на характера на описаните увреждания. В този смисъл се твърди решението да е постановено в противоречие с т. 10 и 11 от цитираното ППВС № 4/68 г., като не са отчетени бъдещото проявление, предвидимите болки и страдания до края на живота на ищцата, вследствие на необратимите увреждания, както и значителните социално-битови ограничения, които ще я съпътстват, и я правят напълно зависима от най-близкото си обкръжение, без възможности за нормален и дори частично пълноценен живот, вкл. не е обсъден е въпроса на невъзможността за създаване на свое собствено семейство и отглеждане на деца, поради тежкото й безпомощно състояние и нуждата от постоянна чужда помощ, както и прекъснатите й възможности за развитие в професионален, емоционален и духовен план, и нарушеното й физиологично развитие. Твърди се, че въззивният съд не се е съобразил с младата възраст на пострадалата и продължителният период, през който същата ще търпи значителни болки и страдания – до края живота й. Твърди се още несъобразяване от страна на въззивния съд на установените по делото, силно намалено зрение на пострадалата и т.нар. „двойно виждане“, продължителността не само на това увреждане, но и тежкият квадрипаретичен синдром и на четирите крайника на пострадалата, респ. следващите от това сигурни и предвидими затруднения в общуването и движението, както и произтичащите от тях дълбока социална изолация и емоционален дискомфорт, липсата на перспектива за подобрение в състоянието на пострадалата, продължителното разстройство на съзнанието от своя страна, и неразривно свързаната с това социална изолация, както и нуждата от постоянни чужда помощ и грижи, които създават значителни затруднения не само в общуването на пострадалата и поддържането на каквито и да било контакти с близки и приятели, но и правят невъзможно създаването на семейство и евентуално раждане и отглеждане на деца.
Според касатора, необсъждането на тези конкретно установени при условията на пълно и главно доказване факти и обстоятелства е в противоречие с задължителните указания, дадени в т. 10 и 11 от ППВС № 4/68 г., което е довело до нарушение на материалния закон – този по приложението на чл. 52 от ЗЗД, при определяне крайния размер на дължимото застрахователно обезщетение за неимуществени вреди. Въззивният съд не бил съобразил и размера на търсеното обезщетение с застрахователното покритие към момента на увреждането, което за едно пострадало лице е до 700 000 лв. и така се е произнесъл в противоречие с редица решения на ВКС – Решение № 124/2010 г. по т. д. № 708/2009 г. по описа на ВКС, ТК, Второ т.о., Решение № 749/ от 2008 г. по т.д. № 387/2008 г. по описа на ВКС, ТК, Второ т.о. и, както и с Решение № 172 от 03. 12. 2012 г. на ВКС, ТК, Второ т.о., постановено по т.д. № 1152/11 г. по реда на чл. 290 от ГПК, според което сигурните и предвидими бъдещи вреди също следва да се включат в обхвата и обема на търсеното обезщетение
Предвид изложеното се формулира правният въпрос: Имат ли значение възрастта на пострадалата и необратимостта на получените увреждания (продължително разстройство на съзнанието и квадрипареза), които ще попречат на същата да създаде свое семейство и потомство, както и нуждата и от непрекъсната чужда помощ и грижи (пожизнено), и размерът на застрахователното покритие не следва ли да бъде съобразяван от съдилищата при наличие на доказаните пожизнени и необратими последици, които ще съпътстват пострадалата до края на живота й, като се има пред вид ниската й календарна възраст към момента на настъпване на застрахователното събитие – 19 години, и размерът на застрахователната сума за едно пострадало лице – 700 000 лв.? Касаторът счита, че ВКС следва да даде отговор на този въпрос, за да се внесе яснота по въпроса кои обстоятелства имат по важно значение при определяне на справедлив размер на обезщетение – характера и степента на уврежданията, респективно тяхната пожизненост и необратимост или само момента на настъпване на събитието, респ. не следва ли съдилищата да дават предимство на тези обстоятелство пред момента на настъпване на увредата и не следва ли съдилищата да се съобразяват с лимитите на застрахователно покритие спрямо уврежданията и техните последици пред момента на настъпване на застрахователното събитие. Според касатора, за уеднаквяване на съдебната практика при определяне на справедлив размер на обезщетение, следва да се даде отговор на така поставения въпрос, за да се обективират критериите в тази насока, като се обосновават характера, степента и пожизнеността на уврежданията с конкретните размери на застрахователно покритие.
Така поставеният въпрос, като материалноправен такъв, относим към релевантните за определяне на справедлив по см. на чл. 52 от ЗЗД размер на обезщетението за неимуществени вреди критерии, които съдът следва и е длъжен да обсъди, при формиране на конкретната си преценка досежно този размер, с оглед широката си формулировка е принципно релевантен по см. на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. (с изключение на заключителната му част, в която си част въпросът е изцяло фактически, а не правен), доколкото както материалният закон, така и задължителната съдебна практика по прилагането му вменяват на съдилищата задължение да определят размера на обезщетението за неимуществени вреди именно по справедливост, като рамкират и критериите, съобразно които този законоустановен принцип за определянето му, следва конкретно да се прилага в практиката.
По отношение на същия въпрос обаче не са налице поддържаните допълнителни селективни критерии по т.т. 1 и 3 от ал. 1 на чл. 280 ГПК.
От претендираното противоречие на обжалваното решение с цитираната от касатора, задължителна съдебна практика, така както кръгът на същата е очертан в т. 2 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. се налага извод, че въпреки липсата на изрично позоваване на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, се заявява и поддържа наличието по делото именно на установения в същата, допълнителен селективен критерий – разрешаването на сочения от касатора правен въпрос в противоречие с практиката на ВКС. Наличието на така сочения допълнителен критерий за подбор на касационната жалба обаче, не се установява по делото. Задължителната съдебна практика установява не конкретни размери на обезщетенията за неимуществени вреди, които касационната инстанция по задължителен за съдилищата начин определя и приема за справедливи по см. на чл. 52 от ЗЗД, (и които биха зависили в крайна сметка от също конкретните, установими по всяко отделно дело обстоятелства), но кръг от критерии, които съдилищата са длъжни да подлагат на преценка, при определяне на този справедлив, по см. на чл. 52 ЗЗД, размер на обезщетенията. В този смисъл, конкретната преценка на съда досежно действителният, приет да е справедлив по см. на чл. 52 от ЗЗД, размер на обезщетението за неимуществени вреди и крайните му изводи, определящи този размер, като абсолютно парично изражение, като завършващ резултат от упражняването на дискреционната власт на съда да извърши съобразно вътрешното си убеждение, самостоятелна преценка на приетите от него за установени обстоятелства по делото, не подлежат на унифициране от касационната инстанция по реда на уеднаквяване на съдебната практика. На такова уеднаквяване подлежат, както се посочи, задължителните критерии, които съдилищата са длъжни да вземат предвид при преценката си на вложеното от законодателя в чл. 52 от ЗЗД, понятие за справедливост и които критерии са установени, и биват все по-подробно установявани, както в цитираната от касатора, задължителна съдебна практика, съставляваща постановления на Пленума на ВС, така и на също задължителната такава, обективирана в решения на касационната инстанция, постановени в производства по чл. 290 ГПК. Видно е в конкретния процесен случай от възпроизведените в настоящото определение мотиви на въззивното решение, че въззивният съд в същите, включително чрез възприемането и на подробните мотиви на първоинстанционното решение, и противно на твърденията на касатора в жалбата и изложението му, е извършил преценката си досежно справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, основавайки се именно на и обсъждайки, установените в задължителната практика на касационната инстанция, включително и цитираната от касатора, критерии за справедливост на обезщетението. При това, видно от действително установимите обстоятелства по делото, фактически необосновани се явяват оплакванията на касатора за липса на преценка относно значителна част от обстоятелствата, подлежащи на такава преценка, съобразно задължителната съдебна практика, като възрастта на пострадалата, тежестта и необратимостта на уврежданията й, неблагоприятната прогноза досежно евентуалното й възстановяване в бъдеще, инвалидизирането й и поставянето й под запрещение и др.п., всички от които са обсъдени от въззивния съд в мотивите му. При това изискването въззивният съд да се произнесе по обстоятелствата от значение за размера на обезщетението, не следва да се абсолютизира, като му се вменява задължение да следва стриктно, пунктуално и в абсолютна пълнота, констатациите на изслушаните по делото медицински експертизи. Видно е от изложеното, че противно на твърденията на касатора в жалбата и в изложението му на основания за допускане на касационно обжалване, въззивният съд при определяне на размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди, е извършил преценка именно на задължително установените в цитираната, включително и от касатора задължителна съдебна практика, критерии за справедливост при определяне на възнаграждението, поради което и по делото не се установява да е налице претендираният допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Не се установява по делото наличието и на която и да било от предпоставките на т. 3 от ал. 1 на чл. 280 ГПК (в какъвто смисъл, въпреки липсата на изрично позоваване, са изложените претенции на касатора, обосноваващи необходимост от произнасяне на касационната инстанция в интерес на развитието на правото и от значение за точното прилагане на закона), доколкото по поставения правен въпрос нито е налице създадена, поради неточно тълкуване съдебна практика, нито се налага осъвременяване на тълкуването на същата, с оглед изменения в законодателството и обществените условия, нито пък приложимите правни норми са непълни, неясни или противоречиви, та да е налице необходимост от създаване на практика по прилагането им и/или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Напротив – приложимите и относими към поставения въпрос правни норми са ясни и безпротиворечиви, а създадената по прилагането им практика, включително и задължителна такава, е безпротиворечива и актуална.
Поради изложеното и доколкото в случая не са налице императивно законоустановените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, такова обжалване не следва да бъде допускано.
Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 54, постановено на 16. 01. 2014 г. от Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, Четвърти състав по гр.д. № 3379 по описа на съда за 2013 г., в частта му, с която е потвърдено първоинстанционно решение, постановено от Софийски градски съд по гр.д. № 11397/2009 г. в неговата част, с която е отхвърлен предявеният от Р. Т. Г. срещу ЗД [фирма], иск с правно основание чл. 226, ал. 1 от Кодекса за застраховането за заплащането на обезщетение за неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 30. 10. 2008 г. за сумата 50000 лв., представляваща разликата над присъдената сума 350000 лв. до общо предявения размер от 400000 лв., ведно със законната лихва върху същата сума, считано от датата на увреждането до окончателното изплащане.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: